Патрик Ротфус
Страхът на мъдреца (150)

149.
Оплетен

В „При Анкер“ нямаше никой, с изключение на Сим и Фела, които се бяха настанили на една от задните маси. Отидох при тях и седнах с гръб към стената.

— И така? — попита Сим, докато аз се отпусках на стола. — Как мина вчерашният ден?

Не отговорих на въпроса му. Нямах особено желание да обсъждам това.

— Какво е станало вчера? — поинтересува се Фела.

— Той е прекарал деня с Дена — информира я Сим, — целия ден.

Свих рамене.

Жизнерадостният вид на Сим леко помръкна.

— Не беше толкова добре, така ли? — предпазливо попита той.

— Не особено — отвърнах аз.

Погледнах зад бара, улових погледа на Лаурел и й махнах да ми донесе малко от готвеното за деня.

— Искаш ли да чуеш мнението на една дама? — меко предложи Фела.

— Склонен съм да чуя твоето.

Симон избухна в смях и Фела се намуси.

— Въпреки това ще ти помогна — рече тя. — Разкажи всичко на леля Фела.

И така, аз й разказах в общи линии какво се бе случило. Опитах се да опиша възможно най-добре ситуацията, но същността й сякаш не се поддаваше на обяснение. Звучеше глупаво, когато се опитвах да облека нещата в думи.

— Това е всичко — заявих аз след няколко минути неловки опити за обяснение. — Или поне аз повече не искам да говоря за това. Няма друго нещо на света, което да ме обърква повече от нея. — Взех с пръста си една тресчица от масата. — Мразя, когато не разбирам нещо.

Лаурел ми донесе топъл хляб и паница картофена супа.

— Нещо друго? — попита тя.

— Не, благодаря — усмихнах й се и след това огледах задника й, докато тя се връщаше обратно зад бара.

— Добре тогава — делово каза Фела. — Да започнем с добрите ти страни. Ти си чаровен, хубав и се държиш съвършено възпитано с жените.

— Не видя ли как оглеждаше Лаурел току-що? — засмя се Сим. — Той е най-големият развратник в света. Дори да имах две глави с вратове, които се въртят като на бухал, пак нямаше да мога да огледам толкова жени, колкото него.

— Така е — признах аз.

— Има гледане и гледане — рече Фела на Симон. — Когато някои мъже те гледат, имаш усещането за нещо мазно. След това ти се иска да се изкъпеш. При други мъже чувството е приятно. Помага ти да разбереш, че си красива. — Тя прокара разсеяно ръка през косата си.

— Ти едва ли имаш нужда това да ти бъде припомняно — отбеляза Симон.

— Всеки има нужда да му бъде припомняно — възрази тя. — Но при Квоте е различно. Той го прави толкова сериозно. Когато те погледне, усещаш, че цялото му внимание е съсредоточено върху теб. — Тя се засмя на смутеното ми изражение. — Това е едно от нещата, които ми харесаха в теб, когато се запознахме.

Изражението на Симон стана мрачно и аз се опитах да изглеждам възможно най-безобидно.

— Но откакто се върна, усещането е вече почти физическо — продължи Фела. — Сега, когато ме погледнеш, нещо се случва зад очите ти. Нещо, изпълнено със сладки плодове, сенки и светлина на лампи. Нещо необуздано, свързано с девойки от страната на фае, които тичат под виолетово небе. Всъщност това е нещо ужасно. И ми харесва. — След последните думи тя се размърда неспокойно на стола и в очите й се появи дяволит блясък.

Това беше вече твърде много за Симон. Той отблъсна стола си от масата и понечи да се изправи, размахвайки неразбираемо ръце.

— Добре тогава… Аз просто… добре.

— О, сладурче — рече Фела и сложи ръка върху неговата, — замълчи. Не е това, което си мислиш.

— Не ми казвай да мълча! — натърти Сим, но остана на стола.

Фела прокара ръка през косата по тила на Сим.

— Няма нищо, за което да се безпокоиш. — Тя се засмя, сякаш самата мисъл за това беше нелепа. — Аз съм се обвързала с теб много повече, отколкото можеш да си представиш. Но това не означава, че от време на време не мога да се зарадвам на някое и друго малко ласкателство.

Сим я погледна намръщено.

— Да взема да отида в манастир тогава? — попита тя и в съвсем лекия й, мелодичен модегански акцент се промъкна нотка на раздразнение. — Нали знаеш как се чувстваш, когато Мола реши да флиртува с теб?

Симон зяпна и изглеждаше така, сякаш се опитва едновременно да пребледнее и да се изчерви.

— В името на малките богове, Сим! — Фела се засмя на смущението му. — Да не мислиш, че съм сляпа? Това е нещо мило и те кара да се чувстваш добре. Има ли лошо в това?

Настъпи пауза.

— Предполагам, че няма нищо лошо — най-сетне отвърна Сим.

Той вдигна поглед, усмихна ми се несигурно и махна косата от очите си.

— Просто никога не ме поглеждай по начина, по който тя спомена, става ли? — Усмивката му се разшири и стана по-искрена. — Не знам дали ще мога да го понеса.

Ухилих му се в отговор, без да се замислям. Сим винаги можеше да ме накара да се усмихна.

— Освен това — каза му Фела — ти си съвършен, какъвто си в момента. — Тя го целуна по ухото, сякаш за да затвърди доброто му настроение, сетне се обърна отново към мен и рече с равен тон: — От друга страна, колкото и пари да ми даваш, не бих се забъркала с теб.

— Какво искаш да кажеш? — попитах аз. — Ами външността ми? И онова фае нещо в погледа ми?

— О, ти си очарователен. Но едно момиче иска повече от това. Тя иска мъжът да й се посвети.

— Отказвам да се хвърля в краката й като всички други мъже, които някога е срещала. Тя мрази това. Виждал съм какво се случва с тях.

— Никога ли не ти е минавало през ум, че може и тя да се чувства по същия начин? — попита Фела. — Имаш доста сериозна репутация сред дамите.

— Да взема да вляза в манастир тогава? — повторих онова, което тя беше казала на Сим, макар да прозвуча по-остро, отколкото възнамерявах. — В името на почерненото тяло на бога! Виждал съм я в прегръдките на стотици мъже! И внезапно тя се чувства обидена, че съм завел друга жена на театрална пиеса?

— Правиш с тях нещо повече от това да ги разхождаш с карета — възрази Фела и ми хвърли прям поглед. — Жените говорят.

— Чудесно. И какво казват те? — ядно попитах аз и сведох поглед към супата.

— Че си очарователен — непринудено отговори тя — и учтив. Че ръцете ти не шарят, което в някои случаи очевидно е причина за недоволство. — Тя се подсмихна.

— Чие? — Вдигнах поглед, изпълнен с любопитство.

Фела се поколеба.

— На Мерадин — отвърна тя. — Но не си го чул от мен.

— Тя не ми каза и двайсет думи по време на вечерята — поклатих глава аз. — И е била разочарована, че не съм я опипвал след това? Мислех, че ме мрази.

— Тук сме далеч от Модег — отбеляза тя. — В тази част на света хората нямат достатъчно усет за правенето на любов. Някои жени не знаят как да се държат с мъж, който не е нахален.

— Много добре — рекох аз. — Какво друго казват?

— Нищо, което да е особено изненадващо — отвърна тя. — Макар да не си нахален, определено не е трудно да бъдеш разпален. Казват, че си щедър, остроумен и… — Тя не довърши, изглеждаше смутена.

— Продължавай — подканих я аз.

— Сдържан — добави Фела и въздъхна.

— Сдържан?

Не беше съкрушителният удар, който очаквах.

— Понякога всичко, което търсиш, е просто вечеря — обясни Фела — или компания, или разговор, или просто някой, с когото приятелски да се понатискаш. Но най-вече един мъж ти е нужен, за да… — Тя се намръщи и започна отначало. — Когато си с някой мъж… — Отново не довърши.

— Кажи каквото имаш да казваш — наведох се напред аз.

Тя сви рамене и извърна поглед.

— Ако бяхме заедно, щях да очаквам, че ще ме напуснеш. Не веднага. Не злобно и подло. Но знам, че щеше да го направиш. Не приличаш на онези мъже, които биха останали с едно момиче завинаги. Накрая щеше да намериш нещо, което е по-важно от мен.

Побутвах разсеяно един картоф в купата, без да знам какво да мисля.

— Тук има нещо повече от преданост — намеси се Сим. — Квоте би преобърнал света за това момиче. Нима не го виждаш?

Фела ме изгледа продължително.

— Мисля, че го виждам — рече тя.

— Ако ти можеш да го видиш, тогава и Дена би трябвало да може — разумно отбеляза Симон.

— Забелязвам го само защото гледам отстрани — поклати глава Фела.

— Любовта е сляпа? — засмя се Сим. — Това ли е съветът, който можеш да предложиш? — Той вдигна очи към тавана. — Стига, моля те.

— Никога не съм казвал, че съм влюбен — уточних аз. — Никога не съм казвал това. Тя ме обърква и аз съм привързан към нея. Но нещата не отиват по-далеч. И как биха могли? Не я познавам достатъчно добре, за да мога сериозно да твърдя, че я обичам. Как може да обичам нещо, което не разбирам?

Те ме гледаха мълчаливо известно време. След това Сим избухна в момчешкия си смях, все едно току-що бях казал най-забавното нещо, което някога е чувал. Той хвана ръката на Фела и целуна пръстена й от камък.

— Печелиш — каза й той. — Любовта е сляпа и глухоняма. Никога повече няма да се съмнявам в мъдростта ти.

* * *

Реших да продължа да проучвам мненията на други хора и отидох да потърся магистър Елодин. Накрая го намерих седнал под едно дърво в малка градинка близо до Мюз.

— Квоте! — Той ми махна лениво. — Ела, седни — покани ме той и побутна с крак към мен една купичка. — Хапни си малко грозде.

Взех си няколко зърна. В онези дни пресните плодове не бяха рядкост за мен, но въпреки това гроздето беше чудесно, откъснато точно преди да презрее. Дъвчех замислено. Съзнанието ми все още беше оплетено в мисли за Дена.

— Магистър Елодин — бавно започнах аз, — какво бихте помислили за човек, който непрекъснато променя собственото си име?

— Какво? — Той внезапно се изпъна, а в очите му се появи безпокойство и паника. — Какво си направил?

Реакцията му ме стресна и отбранително вдигнах ръце.

— Нищо! — твърдо заявих аз. — Не става въпрос за мен, а за едно момиче, което познавам.

Лицето на Елодин стана пепеляво.

— Фела? — попита той. — О, не. Не. Тя не би направила нещо такова. Твърде умна е за това.

Звучеше така, сякаш отчаяно се опитва да убеди самия себе си.

— Нямам предвид Фела — уверих го аз. — Става дума за едно момиче, което познавам. Всеки път, когато я срещна, тя е избрала да се нарича с ново име.

— О — каза Елодин и се отпусна.

Той отново се облегна на дървото и тихо се разсмя.

— Става дума за рождените имена — рече той с осезаемо облекчение. — В името на божиите кости, момче! Аз си помислих… — Той не довърши и поклати глава.

— Какво сте си помислили? — попитах аз.

— Нищо — небрежно отвърна той. — Сега ми обясни за това момиче.

Свих рамене и започнах да съжалявам, че изобщо повдигнах въпроса.

— Просто се чудех какво бихте казали за момиче, което постоянно сменя името си. Всеки път, когато я срещна, тя е с различно име — Дианах, Дона, Диане.

— Предполагам, че не е някакъв беглец? — попита Елодин и се усмихна. — Не е преследвана и не се опитва да се измъкне от закона на желязото на Атур? Не става дума за нещо такова?

— Доколкото знам, не — отговорих аз и също леко се усмихнах.

— Може би това означава, че не знае коя е — предположи той. — Или че знае, но не й харесва. — Той вдигна поглед и замислено потърка носа си. — Може би е знак за нейното неспокойство и неудовлетворение. Може да означава, че характерът й е непостоянен и тя променя името си, за да му пасва. Или пък може да означава, че променя името си с надеждата, че това ще й помогне да бъде различен човек.

— Това са много думи, които не означават нищо — сопнах се аз. — Все едно да кажеш, че знаеш, че супата ти е или топла, или студена. Или че една ябълка е или сладка, или кисела. — Погледнах го намръщено. — Това е просто сложен начин да кажете, че не знаете нищо.

— Ти не ме попита какво знам за подобно момиче — изтъкна той. — Попита ме какво бих помислил за нея.

Свих рамене. Тази тема започваше да ме уморява. Хапвахме мълчаливо от гроздето и наблюдавахме как студентите идват и си отиват.

— Отново призовах вятъра — казах аз, осъзнавайки, че още не му го бях споделил. — Докато бях в Тарбеан.

При тези думи Елодин се оживи.

— Наистина ли го направи? — попита той, обърна се и ме погледна очаквателно. — Разкажи ми тогава. Искам да знам всички подробности.

Елодин беше възможно най-добрият слушател — беше внимателен и ентусиазиран. Разказах му цялата история, като не пропуснах и няколкото драматични моменти. Когато свърших, открих, че настроението ми значително се е подобрило.

— Станаха три пъти за този семестър — одобрително отбеляза Елодин. — Потърсил си го и си го намерил, когато си имал нужда от него. И не е бил просто някакъв си бриз, а дъх. Това е фина работа. — Той ме погледна с крайчеца на окото си и ми се усмихна лукаво. — Как мислиш, колко време ще мине, преди да успееш да си направиш пръстен от въздух?

Вдигнах лявата си ръка и разтворих пръсти.

— Кой може да каже дали вече не го нося?

Елодин се разтресе от смях, сетне спря, когато моето изражение не се промени. Той леко сбърчи вежди и ме изгледа замислено. Погледът му се насочи първо към ръката ми, а след това се върна върху лицето ми.

— Шегуваш ли се? — попита той.

— Това е добър въпрос — отвърнах аз и го погледнах спокойно в очите. — Дали наистина го правя?