Патрик Ротфус
Страхът на мъдреца (15)

14.
Скритият град

Макар да бях много ядосан, че съм изгубил часове в търсене на книгите на Елодин, в крайна сметка това ми донесе задълбочени познания за работата в Архива. Най-важното нещо, което научих, бе, че той не е просто склад, пълен с книги. Архивът беше като цял един град. Имаше пътища и лъкатушещи улички. Имаше пътеки и преки подстъпи.

Точно както в един истински град в някои негови части цареше оживление. В „Стаята за преписване“ имаше редици от бюра, където писарите се трудеха върху преводите или преписваха с прясно тъмно мастило избледнели текстове в нови книги. В „Залата за сортиране“ кипеше активна дейност, докато писарите отделяха и пренареждаха книгите.

„Задното почистване“, слава богу, изобщо не беше онова, което бях очаквал. Вместо това се оказа мястото, където новите книги бяха почиствани, преди да бъдат добавени към сбирката. Очевидно всякакви създания обичаха книгите, някои ядяха пергамента и кожата, а други пък налитаха на хартията и лепилото. Книжните червеи бяха най-безобидните измежду тях и след като чух някои от историите на Уилем, първото нещо, което ми се прииска да направя, бе да си измия ръцете.

„Клетката на каталогизатора“, „Книговезницата“, „Топовете“, „Палимпсестът“ — всички те жужаха като пчелни кошери, пълни с тихи и прилежни писари.

Но други части на Архива бяха точно обратното на оживени. Канцеларията на отдела за нови придобивки например беше малка и вечно тъмна. През прозореца успях да видя, че цяла една стена от нея е заета не от друго, а от огромна карта, на която градовете и пътищата са отбелязани толкова подробно, че приличат на сложна плетеница от нишки. Картата бе покрита със слой прозрачен алхимичен лак и на различни места по нея бяха написани бележки с молив от червена мас, които изброяваха слуховете за търсените книги и последните известни местоположения на различните екипи за нови придобивки.

„Томове“ беше като някоя обществена градинка. Всеки студент можеше свободно да влиза и да чете книгите, които бяха подредени на рафтовете там. Или пък можеше да попълни заявка до писарите, които неохотно щяха да отидат в Книгохранилището, за да намерят ако не точно исканата книга, то поне нещо близко до нея.

Но в Книгохранилището се съдържаше по-голямата част от Архива. Тук всъщност живееха книгите. И точно както във всеки град, имаше добри и лоши съседи.

В добрите квартали всичко беше правилно организирано и каталогизирано. На тези места информацията от регистъра би те отвела точно до търсената книга — толкова просто, сякаш някой ти я е посочил с пръст.

Но имаше и лоши квартали. Това бяха части от Архива, които бяха забравени или занемарени, или пък в момента в тях просто беше твърде трудно да се въведе ред. Тези места бяха систематизирани според стари каталози или за тях нямаше никакъв каталог.

Имаше цели стени от рафтове, наподобяващи уста с липсващи зъби, където отдавна умрели писари бяха използвали книгите от някой стар каталог и ги бяха подредили по системата, която е била модерна по тяхно време. Преди трийсет години цели два етажа бяха минали от добрите квартали в лошите, когато регистрите на Ларкин били изгорени от конкурентна фракция писари.

И, разбира се, там беше и вратата с четирите плочи. Тайната в сърцето на града.

Беше хубаво човек да се разхожда в добрите квартали. Беше приятно да потърсиш книга и да я намериш точно където трябва да бъде. Беше лесно, успокояващо и бързо.

Но лошите квартали бяха очарователни. Книгите там бяха прашасали и неупотребявани. Когато човек отвореше някоя от тях, можеше да прочете думи, до които други очи не се бяха докосвали от стотици години. Там, измежду боклуците, имаше съкровища.

На такива места търсех информация за чандрианите.

Дирех часове и дни наред. До голяма степен причината да дойда в Университета бе, защото исках да открия истината за тях. Сега, когато най-сетне имах достъп до Архива, си наваксвах за времето, което бях изгубил.

Но въпреки дългите часове търсене не намирах почти нищо. Имаше няколко книги с детски приказки, в които чандрианите участваха в дребни пакости, като да откраднат пай или да накарат млякото да прокисне. В някои нравоучителни атурански пиеси пък описваха, че те се пазарят като демони.

Тук-там из тези истории имаше някои истински факти, но нищо, което вече да не знам. Чандрианите бяха прокълнати. Знаците за тяхното присъствие бяха син пламък, гниене, ръжда и хлад във въздуха.

Търсенето ми се затрудняваше допълнително от обстоятелството, че не можех да поискам помощ от никого. Ако се разпространяха слухове, че си губя времето в четене на детски истории, това нямаше да подобри репутацията ми.

Което е по-важното, едно от малкото неща, които знаех за чандрианите, бе, че те ожесточено унищожават всяко познание за съществуването си. Бяха избили трупата ми, защото баща ми пишеше песен за тях. В Требон бяха усмъртили всички присъстващи на едно сватбено тържество само защото някои от гостите бяха видели техни рисунки върху парче старинна керамика.

Като се вземат предвид всички тези факти, разговорите за чандрианите не изглеждаха никак мъдър ход.

И така, започнах свое собствено дирене. След няколко дни изоставих надеждата, че ще открия нещо толкова полезно като книга за чандрианите или пък някоя по-съществена монография. Въпреки това продължавах да чета с надеждата да намеря късче истина, скрито някъде. Някакъв факт или загатване. Каквото и да е.

Но в детските истории няма кой знае какви подробности, а онова, на което се бях натъкнал в тях, очевидно беше измишльотина. Къде живееха чандрианите? В облаците, в мечтите. В замък, направен от карамелизирана захар. Какви бяха техните знаци? Гръмотевица, потъмняване на луната. В една приказка дори се споменаваха дъгите. Кой би написал нещо подобно? Защо е решил да плаши децата с дъгите?

Имената им бяха по-лесни за намиране, но очевидно бяха откраднати от други източници. Почти всички бяха имена на демони, споменавани в „Книгата на пътя“ или в някоя пиеса — предимно „Даеоника“. Една досадна алегорична история назоваваше чандрианите с имената на седем добре известни императори от дните на атуранската империя. Това поне ме накара да се разсмея за кратко, макар и горчиво.

Накрая открих тънък том, наречен „Книгата на тайните“, погребан дълбоко в Мъртвите регистри. Беше странна книга, подредена като сбирка от басни, но написана като детски буквар. Имаше картинки на приказни създания като великани човекоядци, троли и денерлинги. Към всяко обяснение имаше рисунка, съпътствана от кратко и блудкаво стихотворение.

Разбира се, текстът за чандрианите бе единственият без картинка. Вместо това имаше само страница с декоративна рамка. Придружаващото я стихотворение бе напълно безполезно:

Чандриани бродят по цялата земя,

но не оставят никаква следа.

Те тайните си здраво пазят,

но не драскат, хапят и не мразят.

Не нападат в тъмен час,

дори са доста мили с нас.

Идват и си отиват в миг,

като светкавица или сподавен вик.

Колкото и дразнещо да бе да прочета подобно нещо, от него ставаше пределно ясно, че за останалата част от света чандрианите не бяха нищо повече от детски приказки, които не са по-реални от шамбълите или еднорозите.

Разбира се, аз мислех другояче. Бях ги виждал със собствените си очи. Бях говорил със Синдер с черните очи. Бях видял как около Халиакс се разстила сянка като мантия.

И така, продължих с безплодното си търсене. Нямаше значение какво мисли останалата част от света. Знаех истината и не бях човек, който се отказва лесно.

* * *

Свикнах с ритъма на новия семестър. Както и преди, посещавах часовете и свирех в „При Анкер“. Но по-голямата част от времето си посвещавах на Архива. Толкова дълго бях мечтал за него, че сега фактът, че мога да вляза през вратите му, ми се виждаше почти като нещо свръхестествено.

Дори това, че все така не успявах да открия никаква реална информация за чандрианите, не можеше да развали преживяването. По време на търсенето ми все повече се разсейвах от другите книги, които откривах. Написана на ръка медицинска книга за билки с акварелни рисунки на различни растения. Малка книга с четири пиеси, за които никога преди това не бях чувал. Забележително интересна биография на Хевред Предпазливия.

Прекарвах цели следобеди в леговищата за четене, забравях да се храня и пренебрегвах приятелите си. На няколко пъти се оказвах последният студент, напускащ Архива, преди писарите да заключат вратите за през нощта. Бих останал да спя там, ако това беше позволено.

В някои дни, ако графикът ми беше твърде натоварен, за да вмъкна в него дълъг промеждутък от време за четене, просто отивах до Книгохранилището за няколко минути между часовете.

Бях толкова заслепен от новите си права, че в продължение на много дни не прекосих реката, за да отида до Имре. Когато се върнах в „Прошареният мъж“, носех със себе си визитна картичка, която бях измайсторил от парче стар пергамент. Мислех си, че Дена ще намери това за забавно.

Но щом пристигнах, досадният портиер в приемната на „Прошареният мъж“ ми обясни, че не може да занесе картичката ми, тъй като младата дама вече не живее тук. Каза ми и че не може да й предаде съобщение от мен, както и че не знае къде е отишла.