Патрик Ротфус
Страхът на мъдреца (124)

123.
Въртящият се лист

На следващата сутрин Вашет дойде да ме вземе точно когато довършвах закуската си.

— Хайде — подкани ме тя, — Карсерет цяла нощ се е молила да има буря, но вместо това само подухва.

Не знаех какво има предвид тя, но нямах и желание да питам. Върнах дървената си чиния и когато се обърнах, видях Пенте с малко жълтеникаво натъртване върху челюстта.

Тя не каза нищо, а само стисна ръцете ми, открито изразявайки подкрепата си. След това ме прегърна силно. С изненада установих, че главата й стига едва до гърдите ми. Бях забравил колко е дребна. Столовата бе дори по-тиха от обикновено и макар никой да не ме зяпаше откровено, всички ме наблюдаваха.

Вашет ме поведе към малкия парк, където се бяхме срещнали за пръв път, и двамата започнахме обичайното си разтягане за гъвкавост. Познатите движения ме успокоиха и трескавата ми тревожност утихна до смътно безпокойство. Когато свършихме, Вашет ме отведе в скритата долина на дървото меч. Не бях изненадан. Къде ли другаде можеше да се проведе изпитът?

Имаше десетина души, които стояха на групички в полето около дървото. Повечето от тях бяха облечени в червени наемнически дрехи, но видях и трима, облечени в по-светли дрехи. Предположих, че са важни членове на общността или може би пенсионирани наемници, които все още принадлежат към училището.

Вашет посочи дървото. В началото помислих, че ми обръща внимание на движението му. Както тя спомена, денят беше доста ветровит и клоните се люлееха лудешки във въздуха. Тогава забелязах проблясък на метал върху ствола му. Когато погледнах по-внимателно, забелязах, че към дънера е привързан меч.

Сетих се как Селийн танцуваше между острите листа, за да плесне ствола на дървото. Разбира се.

— Около основата на дървото има няколко предмета — обясни Вашет. — Твоето изпитание е да отидеш дотам, да избереш един и да го донесеш.

— Това ли е изпитанието? — попитах аз и гласът ми прозвуча малко по-остро, отколкото исках. — Защо не ми каза?

— Защо не ме попита? — сухо отвърна тя, след което нежно ме хвана за ръката и добави: — Щях да го направя. Накрая. Но ако ти бях казала твърде рано, щеше да опиташ да го направиш и щеше да се нараниш.

— Е, тогава значи трябва да благодаря на бога, че сме го запазили за днес — заядох се аз и после въздъхнах. Смирено извинение. — Какво ще стане, ако вляза там и бъда нарязан на парчета?

— Порязванията са почти сигурни — обясни тя и дръпна яката на ризата си, за да разкрие два познати бледи и тънки белега върху рамото й. — Въпросът е колко ще са те, къде ще се намират и как ще се държиш ти. — Тя дръпна яката си обратно. — Порязванията от листата не са дълбоки, но пази лицето и врата си — местата, където кръвоносните съдове и сухожилията са близо до кожата. Порязвания по гърдите и ръцете могат лесно да бъдат излекувани, но с отрязаното ухо не е така.

Наблюдавах как вятърът подхвана клоните на дървото и те започнаха да вършеят бясно.

— А какво пречи човек да пропълзи на лакти и колене до там?

— Гордостта — отвърна тя и очите й огледаха лицето ми. — Ще бъдеш ли запомнен като човека, който е пълзял по време на своето изпитание?

Кимнах разбиращо. Това се отнасяше особено силно за мен. Като варварин имах двойно повече основания да се докажа.

Отново погледнах дървото. Разстоянието от краищата на биещите клони до ствола беше десетина метра. Спомних си за белезите, които бях видял по тялото на Темпи и по лицето на Карсерет.

— Значи това е проверка на самообладанието — казах аз. — Изпитание на гордостта.

— Това е изпитание на много неща — обясни Вашет. — Поведението ти е от голямо значение. Можеш да вдигнеш ръце над лицето си и да се втурнеш напред. В крайна сметка най-бързият път е правата линия. Но какво ще покаже това за теб? Дали си бик, който атакува сляпо напред? Животно, в което няма финес и грациозност? — Тя поклати глава и се намръщи. — Очаквам нещо повече от мой ученик.

Присвих очи и се опитах да видя какви са останалите предмети, наредени около дървото.

— Предполагам, че не ми е позволено да те попитам кой е правилният избор.

— Има много правилни и много неправилни избори. За всеки е различно. Предметът, който донесеш, разкрива много — сви рамене тя. — Шехин ще вземе предвид всички тези неща, преди ди реши дали трябва да бъдеш приет в училището.

— Ако Шехин е тази, която решава, защо са тук всички останали?

Вашет се усмихна пресилено и аз видях, че дълбоко в очите й се таи тревога.

— Шехин не представлява цялото училище. — Тя посочи адемците, които стояха встрани от дървото меч. — Още по-малко пък представлява пътя на Латантха в неговата цялост.

Огледах се и осъзнах, че няколкото ризи с различен от червеното цвят не бяха просто светли, а всъщност бели. Това бяха ръководителите на други училища. Бяха пътували до тук, за да видят как варваринът ще се справи със своето изпитание.

— Това обичайно ли е? — попитах аз.

Тя поклати глава.

— Мога да се престоря, че нямам представа, но подозирам, че Карсерет е разпространила слуха.

— Могат ли да отхвърлят решението на Шехин? — попитах аз.

— Не. — Тя отново поклати глава. — Това е нейното училище и решението е нейно. Никой няма да оспори правото й да реши. — Ръката край тялото й направи движение. Все пак.

— Много добре — казах аз.

Вашет се пресегна и хвана ръката ми между дланите си, стисна я и след това я пусна.

Отправих се към дървото меч. За момент вятърът утихна и гъстата плетеница от увиснали клони ми напомни за дървото където бях срещнал Ктаех. Мисълта за това не беше успокоителна.

Наблюдавах въртящите се листа и се опитвах да не мисля за остротата им. Как биха разрязали месото ми. Как биха се плъзнали през тънката кожа на ръцете ми, за да разрежат фините сухожилия отдолу.

Разстоянието от края на клоните до дънера едва ли бе повече от десет метра. От една страна, това не беше никак много…

Спомних си за Селийн, която лудо се стрелкаше през листата, как подскачаше и буташе встрани клоните. Щом тя можеше да го направи, значи със сигурност и аз можех.

Но още докато си помислих за това, разбрах, че това просто не е истина. Селийн през целия си живот си бе играла тук. Тя беше слаба като вейка, бърза като щурец и наполовина на моя ръст. В сравнение с нея аз бях тромав като мечка.

Забелязах няколко адемски наемници от другата страна на дървото. Две от изглеждащите по-заплашително бели ризи също се виждаха там. Усещах погледите на събралите се хора върху себе си и по някакъв странен начин това ме караше да се чувствам щастлив.

Когато си сам, е лесно да се страхуваш. Лесно е да се съсредоточиш в онова, което може би се спотайва в мрака в края на стълбището към мазето. Лесно е да мислиш непрекъснато за безплодни неща, като лудостта да влезеш сред буря от въртящи се ножове. Когато си сам, е лесно да се потиш, да изпитваш панически страх и да се разпаднеш…

Но аз не бях сам. И не само Вашет и Шехин ме наблюдаваха. Имаше една дузина наемници и ръководителите на други училища. Имах публика. Бях на сцената. А няма място на света където да се чувствам по-удобно отколкото на сцената.

Зачаках там, докъдето достигаха най-дългите клони, като наблюдавах за пролука в тяхното движение. Надявах се, че в случайното им въртене дори и само за миг ще се отвори пътека, по която да мога да се стрелна, като отблъсквам встрани всички листа, които се приближат твърде много до мен. Можех да използвам „водно ветрило“, за да ги държа далеч от лицето си.

Стоях в края на кръга от надвисналите клони на дървото и наблюдавах в очакване да се появи отвор, като се опитвах да предвидя последователността на тяхното движение. Люлеенето на дървото ме успокояваше както толкова много пъти преди. Всички тези кръгове и дъги бяха красиви.

Докато гледах, леко замаян от движението на дървото, почувствах как съзнанието ми полека се плъзна в чистата, прозрачна празнота на „въртящия се лист“. Осъзнах, че всъщност движението на дървото изобщо не е случайно. В него имаше последователност, създавана от безкрайни други, променящи се последователности.

И тогава, когато съзнанието ми беше отворено и празно, видях как вятърът се разстила пред мен. Беше като скрежа, който се образува върху стъклото на прозореца. В един миг нямаше нищо. В следващия можех да видя името на вятъра така ясно, сякаш гледах собствената си длан.

Гледах го известно време и му се възхищавах. Вкусих формата му с език и разбрах, че ако пожелая, мога да го превърна в буря. Можех да го накарам да утихне до шепот и да остави дървото меч празно и неподвижно.

Но подобна постъпка ми се стори нередна. Вместо това аз просто отворих широко очите си за вятъра, за това накъде ще реши да побутне клоните и накъде ще залюлее листата.

Сетне пристъпих под клоните спокойно, така, както човек преминава през прага на собствената си входна врата. Направих две крачки, но спрях, когато два листа разсякоха въздуха пред мен. Стъпих встрани и напред, докато вятърът завъртя друг клон на мястото, където бях стоял преди малко.

Движех се сред танцуващите клони на дървото меч. Не тичах, нито ги отблъсквах трескаво с ръцете си. Пристъпвах внимателно и целенасочено. Осъзнах, че това е начинът, по който се движеше Шехин, когато се биеше. Не бързо, макар че понякога беше и бърза. Тя се движеше съвършено и винаги беше там, където трябва да бъде.

Кажи-речи преди да се усетя, вече стоях върху тъмната пръст, която заобикаляше широкия дънер на дървото меч. Въртящите се листа не можеха да достигнат дотук. Сега, когато временно бях в безопасност, се отпуснах и се съсредоточих върху онова, което ме очакваше там.

Мечът, който бях видял от края на поляната, беше привързан към дървото с бял копринен шнур, опасващ ствола. Той бе изваден до половина от ножницата и забелязах, че острието му е подобно на онова на меча на Вашет. Металът беше със странен, лъскав, сив цвят без никакви следи и петна по него.

Близо до дървото върху малка маса бе поставена познатата червена риза, която старателно бе сгъната на две. Имаше и стрела с ярко бяло оперение и полиран дървен цилиндър като онези, които се използват за съхранение на свитъци.

Погледът ми бе привлечен от ярък проблясък и когато се обърнах, видях дебел златен прът, който се подаваше от тъмната пръст между корените на дървото. Наистина ли беше злато? Наведох се и го докоснах. Беше хладен под пръстите ми и твърде тежък, за да мога да го вдигна с една ръка от земята. Колко ли тежеше? Двайсет килограма? Двайсет и пет? Достатъчно злато, за да остана в Университета завинаги, колкото и упорито да вдигат таксата ми за обучение.

Бавно обиколих дънера на дървото меч и видях парче коприна, което висеше от нисък клон, развяно от вятъра. Имаше още един, по-обикновен меч, който висеше на същия бял копринен шнур. Имаше три сини цветя, завързани със синя панделка. Имаше потъмняло винтишко половин пени. Имаше и дълъг, плосък камък за точене, станал черен от смазката, с която бе покрит. Когато стигнах до другата страна на дървото, видях калъфа на лютнята ми, облегнат небрежно върху ствола на дървото.

Като го видях там и си помислих, че някой е отишъл в стаята ми и го е взел изпод леглото, се изпълних с внезапна и ужасяваща ярост. Още по-зле се почувствах, тъй като ми беше известно какво мислят адемците за музикантите. Това означаваше, че са знаели, че аз не съм просто варварин, а съм и евтина и безвкусна уличница. Бяха оставили лютнята там, за да ми се подиграят.

Преди в Имре, след като Амброуз беше счупил лютнята ми, в пристъп на неистов гняв бях призовал името на вятъра. Бях го извикал също и от ужас и ярост, за да се защитя от Фелуриан.

Но този път името се беше появило, носено от някаква силна емоция. Бях се плъзнал съвсем леко върху тази емоция по начина, по който се протягаш, за да хванеш носещото се във въздуха семе на магарешки бодил.

Но когато видях лютнята си, парещата ярост, която изпитах, ме изхвърли от „въртящия се лист“ като врабче, ударено с камък. Името на вятъра се разтроши на парчета и ме остави празен и сляп. Погледнах към бясно въртящите се листа около мен и не видях никаква последователност в движенията им, а само хиляди полюшвани от вятъра бръсначи, които разсичат въздуха.

Приключих бавната си обиколка на дървото, а възелът от тревога в стомаха ми се стягаше все повече. Присъствието на лютнята ясно ми даваше да разбера едно нещо — всеки от тези предмети можеше да е капан, който някой ми е поставил.

Вашет беше казала, че изпитанието е нещо повече от това какво ще донеса от дървото. То се състоеше също и в това как щях да го донеса и какво щях да направя с него после. Ако вземех тежкия златен прът, за да го дам на Шехин, щеше ли това да означава, че желая да донеса пари на училището? Или щеше да означава, че от алчност упорствам да нося нещо тежко и неудобно за носене, въпреки че би ме изложило на опасност?

Същото се отнасяше и за всички останали предмети. Ако вземех червената риза, щяха да сметнат или че достойно се стремя да получа правото да я нося, или че арогантно си позволявам да твърдя, че съм достатъчно добър, за да се присъединя към редиците на наемниците. Това важеше с двойно по-голяма сила за древния меч, който беше окачен тук. Не изпитвах никакво съмнение, че адемците го ценят като свое дете.

Още веднъж обиколих бавно дървото, като се преструвах, че обмислям избора си, но всъщност се бавех, за да спечеля време. Неспокойно огледах предметите за втори път. Имаше малка книга с месингова ключалка. Имаше вретено със сива вълнена нишка. Имаше гладък кръгъл камък, поставен върху чисто бяло парче плат.

Докато оглеждах различните предмети, осъзнах, че какъвто и избор да направя, той може да бъде тълкуван по толкова много начини. Не знаех достатъчно за адемските обичаи, за да мога да предположа какво ще означава моят предмет.

Дори и да знаех, без името на вятъра, което да ме води обратно през плетеницата от клони, щях да бъда порязан, когато се опитам да напусна дървото. Може би не чак толкова, че да бъда осакатен, но достатъчно, за да покажа ясно, че съм непохватен варварин, чието място не е тук.

Погледнах отново златния прът. Ако изберях него, поне теглото му можеше да послужи за извинение за тромавото ми връщане обратно. Може би все пак щях да успея да направя добро представление…

Нервно направих трета обиколка на дървото. Почувствах как вятърът се усили и клоните се разлюляха още по-бясно от преди. Стана ми студено заради потта по тялото ми и затреперих.

Точно в този тревожен миг внезапно осъзнах, че не мога да мисля за нищо друго освен за пълния си пикочен мехур, и изпитах силно желание да се облекча.

И така се случи, че в средата на бурята от ножове и на моето изпитание аз се замислих дали да не се изпикая срещу свещеното дърво меч, докато ме наблюдават две дузини горди и смъртоносни наемници.

Тази ужасяваща и неприлична мисъл ме накара да избухна в смях. И когато смехът излезе от тялото ми, напрежението, което беше стегнало във възел стомаха ми и впило ноктите си в мускулите на гърба ми, внезапно се стопи. Какъвто и избор да направех, той със сигурност щеше да е по-добър от това да се изпикая върху Латантха.

В този миг, когато гневът вече не кипеше в мен и страхът не ме държеше в хватката си, аз погледнах движещите се листа около мен. Преди, всеки път когато името на вятъра ме бе напускало, то бе изчезвало безвъзвратно като сън при събуждане или като ехо, като заглъхваща въздишка.

Но този път беше различно. Бях прекарал часове, наблюдавайки последователността в движението на тези въртящи се листа. Погледнах навън през клоните на дървото и си спомних как Селийн подскачаше, въртеше се и тичаше.

И тогава то се появи отново. Като името на стар приятел, което просто за момент се е изплъзнало от ума ми. Погледнах между клоните и видях вятъра. Изрекох нежно дългото му име.

И вятърът стана нежен. Издишах го като шепот и за пръв път, откакто бях пристигнал в Хаерт, вятърът утихна и замря напълно.

В този град на неспирен вятър това изглеждаше така, сякаш светът внезапно е затаил дъх. Непрекъснатият танц на дървото меч се забави и след това спря. Сякаш то си почиваше. Сякаш бе решило да ме пусне.

Отстъпих от дървото и бавно закрачих към Шехин, без да взема нищо със себе си. Докато вървях, вдигнах лявата си ръка и прокарах отворената си длан през острия като бръснач ръб на един увиснал лист.

Застанах пред Шехин и спрях на такова разстояние от нея, каквото изискваше вежливостта. Стоях и лицето ми бе като безизразна маска. Бях напълно безмълвен и съвършено неподвижен.

Протегнах лявата си ръка с окървавената длан нагоре и я стиснах в юмрук. Жестът означаваше „готов съм“. Имаше повече кръв, отколкото очаквах, и тя се плъзна между пръстите ми и се стече надолу по опакото на ръката ми.

След дълга пауза Шехин кимна. Отпуснах се и едва тогава вятърът се завърна.