Патрик Ротфус
Страхът на мъдреца (25)

24.
Звънтене

Стоях на покрива с натежало сърце, а бурята проблясваше над главата ми. Исках да последвам Аури и да й се извиня, но знаех, че това е безнадеждно. Погрешните въпроси я караха да бяга, а когато Аури хукнеше, тя беше като заек в дупка. В Онова долу имаше хиляди места, където да се скрие. Нямах никакъв шанс да я намеря.

Освен това трябваше да се погрижа за някои жизненоважни въпроси. Дори и в момента някой можеше да се опитва да открие къде съм. Просто не разполагах с достатъчно време.

Нужен ми бе близо час, за да се придвижа по покривите. Бурята правеше нещата по-трудни, защото всяка светкавица ме ослепяваше за продължителен период от време. Въпреки това накрая с куцукане стигнах до покрива на Мейнс, където обикновено се срещах с Аури.

Спуснах се сковано по ябълката до вътрешния двор. Готвех се да извикам през тежката метална решетка, която водеше до Онова долу, когато мярнах някакво движение в сянката на близките храсти.

Взрях се в мрака, неспособен да различа каквото и да е друго освен неясна форма.

— Аури? — тихо попитах аз.

— Не искам да кажа — тихо отвърна тя разплакана.

От всички ужасни неща, които ми се бяха случили през последните няколко дни, това без съмнение бе най-лошото.

— Толкова съжалявам, Аури — казах аз. — Няма да те питам повече, обещавам.

От сенките се чу приглушено хлипане, което смрази сърцето ми и сякаш отчупи парче от него.

— Какво правеше тази нощ върху нещата отгоре? — попитах аз.

Знаех, че този въпрос е безопасен. Бях го задавал много пъти преди.

— Гледах светкавиците — подсмърчайки, отвърна тя и след това добави: — Видях една, която приличаше на дърво.

— Какво имаше в светкавицата?

— Галванична йонизация — отвърна тя и след кратка пауза продължи: — и речен лед. И се люлееше като котешка опашка.

— Иска ми се и аз да я бях видял — рекох аз.

— А ти какво правеше върху нещата отгоре? — Тя замълча за момент и след това се засмя с тих, хълцащ смях. — Напълно полудял и почти гол?

Малко ми олекна на сърцето.

— Търсех място, където да сложа кръвта си — обясних аз.

— Повечето хора я държат в себе си — отбеляза тя. — По-лесно е.

— Искам да я запазя в себе си, но се безпокоя, че някой може да ме търси.

— О — каза тя, сякаш ме разбра отлично, и след това видях как сянката й, която беше малко по-тъмна от околния мрак, се изправи. — Трябва да дойдеш с мен в Звънтенето.

— Не мисля, че съм виждал Звънтенето — признах аз. — Водила ли си ме там преди?

Забелязах движение, което вероятно бе поклащане на глава.

— Това е лично място.

Чух метален звук, последван от шумолене, и видях как от отворената решетка бликна синьо-зелена светлина. Спуснах се долу и се срещнах с Аури в тунела.

Светлината в ръката й освети зацапаните места по лицето й, където беше трила сълзите си. За пръв път я виждах мръсна. Очите й бяха по-тъмни от обичайното, а носът й — зачервен.

Тя подсмъркна и потри покритото си с петна лице.

— Ти си ужасно мръсен — сериозно отбеляза тя.

Погледнах окървавените си ръце и гърди.

— Така е — съгласих се.

Тогава Аури ми отправи кратка и храбра усмивка.

— Този път не избягах толкова далеч — гордо вирна брадичка тя.

— Доволен съм, че е така — похвалих я аз. — И съжалявам.

— Не. — Поклати глава тя леко, но решително. — Ти си моят сирида и затова си безукорен. — Протегна ръка и докосна с пръст окървавените ми гърди. — Иваре еним еуге.

* * *

Аури ме поведе през лабиринта от тунели, съставляващи Онова долу. Слязохме още по-надолу, минахме през Подскоците и пресякохме Щурчово поточе. Сетне прекосихме няколко виещи се коридори и отново се спуснахме по едно спираловидно каменно стълбище, което никога преди това не бях виждал.

Докато слизахме, усетих мириса на влажни камъни и чух тихия, равномерен звук на течаща вода. От време на време долиташе дращене като от стъкло, плъзгащо се върху камък, или по-ясно звънтене, подобно на удара на стъкло в друго стъкло.

След около петдесет стъпала широкото спираловидно стълбище изчезваше в просторен мътен вир. Зачудих се колко ли надолу се спускат стълбите под черната вода.

Нямаше никаква миризма на гнило и мръсотия. Водата беше прясна и виждах вълничките, които тя образуваше, докато се завърташе около стълбището, разстилайки се в мрака отвъд нашите светлини. Чух отново звънтенето на стъкло и видях две бутилки, които се въртяха и подскачаха на повърхността, движейки се ту в една посока, ту в друга. Едната потъна под водата и повече не се показа.

От месингова скоба за факла, окачена на стената, висеше чувал от зебло. Аури бръкна в него и извади тежка затапена бутилка като онези, в които някога е имало бредонска бира.

— Изчезват за час или за минута. — Тя ми подаде бутилката. — Понякога за цели дни. От време на време изобщо не се връщат. — Извади още една бутилка от чувала. — Най-добре е да пуснеш поне четири наведнъж. Така от гледна точка на статистиката би трябвало винаги да имаш две, които се движат наоколо.

Кимнах, издърпах нишка зебло от опърпания чувал и я намазах с кръвта, която покриваше ръката ми. Махнах тапата на една от бутилките и пуснах нишката вътре.

— И косъм също — подкани ме Аури.

Откъснах няколко косъма от главата си и ги мушнах в бутилката. След това я затапих добре и я пуснах да плава. Тя се носеше по водата и правеше хаотични кръгове.

Аури ми подаде друга бутилка и ние повторихме процедурата. Когато и четвъртата бутилка се понесе по въртящата се вода, приятелката ми кимна и енергично изтупа ръцете си от прахта.

— Готово — заяви тя с огромно задоволство. — Така е добре. Сега сме в безопасност.

* * *

Часове по-късно измит, превързан и вече не толкова гол се отправих към стаята на Уилем в Мюз. Тази нощ и още много последващи нощи Уил и Сим се редуваха да ме наблюдават, докато спя, и ме пазеха със своите Алари. Те бяха най-добрите приятели, които човек може да има. Приятели, на каквито всеки се надява, но никой не заслужава, най-малко пък аз самият.