Патрик Ротфус
Страхът на мъдреца (35)

34.
Дрънкулки

Когато в онази нощ се завърнах в „При Анкер“, не ме очакваше бележка от Дена. Нито пък получих такава на следващата сутрин. Зачудих се дали момчето изобщо й е отнесло съобщението ми, или просто се е отказало, паднало е в реката или е изяло листчето.

На сутринта реших, че настроението ми е твърде добро, за да го развалям с неизбежната лудост в часовете на Елодин. Затова метнах на рамо лютнята си и се отправих към другия бряг на реката, за да потърся Дена. Беше ми отнело повече време, отколкото възнамерявах, но бях нетърпелив да видя изражението й, когато накрая й върна пръстена.

* * *

Влязох в бижутерския магазин и се усмихнах на дребния мъж, който стоеше зад ниската витрина.

— Готов ли сте с пръстена?

— Аз… Не ви разбрах, господине? — сбърчи чело той.

Въздъхнах и зарових в джоба си, за да извадя листчето хартия.

Той го погледна и на лицето му се изписа разбиране.

— А, да, естествено. Един момент.

Отиде в задната част на магазина.

Леко се поотпуснах. Това беше третият магазин, който посещавах. Останалите разговори далеч не бяха минали толкова добре.

Дребният мъж се появи от задното помещение.

— Заповядайте, господине. — Той ми подаде пръстена. — Вече е като нов. И ако нямате нищо против, че го казвам — камъкът също е прелестен.

Вдигнах го на светлината. Беше пръстенът на Дена.

— Добре сте си свършили работата — похвалих го аз.

— Благодаря ви, господине — усмихна се той в отговор. — Като сметнем всичко, работата излиза четирийсет и пет пенита.

Въздъхнах тихо. Беше прекалено да очаквам, че Амброуз е платил за работата предварително. Пресметнах наум и отброих върху стъклената витрина един талант и шест йота. Докато го правех, забелязах, че стъклото е леко мазно на пипане, подобно на двойно подсиленото стъкло. Прокарах ръка по него и се зачудих дали не беше от онези, които бях направил в Рибарника.

Докато бижутерът прибираше монетите, вниманието ми бе привлечено от нещо друго. Нещо във витрината.

— Да не би някоя дрънкулка да ви хвана окото? — попита ме любезно мъжът.

Посочих една огърлица в средата на витрината.

— Имате превъзходен вкус — каза той, извади ключ и отключи панела в задната част на витрината. — Това е наистина изключително бижу. Не само че обковката е елегантна, но и камъкът е забележително красив. Не се срещат често изумруди с такова качество, които да са изрязани във формата на дълга висулка.

— Вие ли сте го направили? — попитах аз.

— Уви — театрално въздъхна бижутерът, — не мога да се похваля с това. Една млада жена я донесе преди няколко цикъла. Изглежда, че тя повече се нуждаеше от пари, отколкото от украшения, и накрая стигнахме до споразумение.

— Колко искате за нея? — попитах аз колкото се може по-небрежно.

Той ми каза цената. Сумата беше зашеметяваща. Бяха повече пари, отколкото някога бях виждал накуп. Достатъчно, за да може една дама да живее добре в Имре в продължение на няколко години. Достатъчно за чудесна нова арфа. Достатъчно за лютня от масивно сребро или за калъф за такава лютня.

Бижутерът въздъхна отново и поклати глава, натъжен, че светът не върви на добре.

— Жалко — рече той. — Кой би могъл да каже какво кара жените да вършат такива неща? — зачуди се той, след което вдигна поглед, усмихна се, поднесе на светлината изумруда във формата на сълза и ме погледна с очаквателно изражение. — От друга страна, нейната загуба е печалба за вас.

* * *

Тъй като Дена беше споменала в бележката си „Бъчвата и глиганът“, реших да я потърся първо там. Сега калъфът на лютнята тежеше повече на рамото ми, като знаех от какво се е отказала тя, за да го плати. И все пак услуга за услуга — надявах се, че с връщането на нейния пръстен ще сме квит.

Но „Бъчвата и глиганът“ не беше странноприемница, а просто ресторант. Без да храня голяма надежда, попитах съдържателя дали си спомня за очарователна жена с тъмна коса, която да е била тук предишната вечер.

Мъжът кимна в отговор.

— Тя стоя дълго време — отвърна той. — Спомням си, че се зачудих кой ли би накарал такава жена да чака.

Бихте се изненадали колко много странноприемници и пансиони има дори и в такъв малък град като Имре.