Патрик Ротфус
Страхът на мъдреца (14)

13.
Ловът

Твърдо решен да направя добро впечатление в часовете на Елодин, аз намерих Уилем и се споразумях с него в замяна на бъдещи почерпки да ми помогне да се ориентирам в Архива.

Вървяхме заедно по павираните улици на Университета под напорите на силния вятър, а от другата страна на двора над нас се възправяше сградата без прозорци — Архивът. Думите „Ворфелан рхината морие“ бяха издълбани в камъка над масивните каменни врати.

Когато наближихме, осъзнах, че ръцете ми са плувнали в пот.

— В името на бога и неговата дама, почакай за миг! — извиках аз и спрях.

Уил ме погледна и повдигна вежди.

— Нервен съм като някоя начинаеща уличница — обясних аз, — просто ми дай малко време.

— Каза, че Лорен е вдигнал забраната си преди два дни. Мислех, че ще влезеш вътре веднага щом получиш разрешение.

— Чаках да променят регистрите. — Обърсах влажните си длани в ризата. — Знам, че нещо ще се случи — неспокойно казах аз. — Името ми няма да е в книгата или зад бюрото ще бъде Амброуз, а аз ще получа някой пристъп от сливовия наркотик и ще го сграбча, крещейки, за гърлото.

— Бих искал да видя това — отбеляза Уил, — но Амброуз не е на работа днес.

— Това все пак е нещо — признах аз, леко се поотпуснах и посочих думите над вратата. — Знаеш ли какво означава това?

Уил хвърли поглед към надписа горе.

— Желанието за познание оформя човека — отвърна той — или нещо подобно.

— Харесва ми. — Поех дълбоко дъх. — Добре. Да вървим.

Отворих огромните каменни врати и влязох в малкото преддверие, след което Уил отвори вътрешните врати и се озовахме в чакалнята. В средата на стаята имаше огромно дървено бюро с няколко големи, подвързани в кожа регистри, разтворени върху него. Внушителни врати водеха в различни посоки.

Зад бюрото седеше Фела. Къдравата й коса беше събрана назад в опашка. От червената светлина на симпатичните лампи изглеждаше различна, но не по-малко красива. Тя се усмихна.

— Здравей, Фела — поздравих я аз, като се опитах да не звуча толкова нервно, колкото се чувствах. — Чух, че отново съм записан в хубавите книги на Лорен. Би ли проверила дали ме има?

Тя кимна и запрелиства регистъра пред себе си. Лицето й светна и тя посочи едно място. След това изражението й помръкна.

Изпитах неприятно чувство в стомаха си.

— Какво има? — попитах аз. — Нещо не е наред ли?

— Не — отвърна тя, — всичко е наред.

— Изглеждаш така, сякаш нещо не е наред — промърмори Уил. — Какво пише?

Фела се поколеба, след което завъртя книгата, така че да прочетем какво пише — „Квоте, син на Арлиден, червена коса, светъл тен, млад.“ Съвсем наблизо, в полето, с различен почерк бе написано „копеле от Рух“.

— Точно така — ухилих й се аз. — Мога ли да вляза?

Фела кимна.

— Имате ли нужда от лампи? — попита тя и отвори едно чекмедже.

— Аз имам — отвърна Уил, който вече записваше името си в отделен регистър.

— И аз си имам — казах аз и извадих малката си лампа от един джоб на плаща.

Фела отвори регистъра за влизане и ни записа в него. Докато се подписвах, ръката ми трепереше и плъзна писеца така, че той разля мастило по страницата, а аз умрях от срам.

Фела го попи и затвори книгата. Усмихна ми се.

— Добре дошъл обратно — приветства ме тя.

* * *

Оставих Уилем да ме води през Книгохранилището и се постарах да изглеждам достатъчно смаян.

Не беше никак трудно да се преструвам. Макар че от известно време имах достъп до Архива, бях принуден да се промъквам из него като крадец. Държах лампата си на най-слабата настройка и избягвах централните коридори от страх случайно да не се натъкна на някого.

Всеки сантиметър от каменните стени беше покрит с рафтове. Някои коридори бяха широки и с високи тавани, докато други бяха като тесни пътеки, в които двама души едва можеха да се разминат, и то само ако се обърнеха настрани. Въздухът беше натежал от миризмата на кожа и прах, на стар пергамент и лепило за подвързии. Аромат на тайни.

Уилем ме поведе покрай виещите се лавици, нагоре по едни стълби и след това през дълъг, широк коридор, в който бяха наредени книги, всичките подвързани в еднаква червена кожа. Накрая стигнахме до врата, през процепа на която се процеждаше слаба червена светлина.

— Има стаи, заделени за лични проучвания — тихо обясни Уилем. — Леговища за четене. Двамата със Сим често използваме това. Не са много хората, които го знаят. — Уил почука на вратата, преди да я отвори и да разкрие помещение без прозорци, малко по-широко от мястото, заемано от масата и столовете към нея.

На масата седеше Сим. От червената светлина на симпатичната му лампа лицето му изглеждаше по-червендалесто от обикновено. Когато ме видя, очите му се разшириха.

— Квоте? Какво правиш тук? — попита той и ужасено се обърна към Уилем: — Какво прави той тук?

— Лорен вдигна забраната си — обясни Уилем. — Нашият младеж има списък за четене. Възнамерява да се впусне в първия си лов на книги.

— Поздравления! — засия Сим. — Мога ли да помогна? И без това заспивам тук. — Той протегна ръка.

Потупах слепоочието си.

— Денят, в който няма да успея да запомня двайсетина заглавия, е денят, в който няма да имам повече работа в Арканум — отвърнах аз, макар че това беше само половината от истината.

Цялата истина бе, че притежавах само шест скъпоценни листа хартия. Не можех да си позволя да загубя един от тях за нещо такова.

Сим извади сгънат лист хартия и малък молив от джоба си.

— Искам заглавията да са записани — рече той. — Не всички от нас запаметяват балади за забавление.

Свих рамене и се захванах да записвам книгите.

— Вероятно ще стане по-бързо, ако разделим списъка на три — предложих аз.

Уилем ме изгледа.

— Мислиш, че можеш просто да се разхождаш наоколо и сам да намериш книгите? — учуди се.

Той погледна Сим, който се ухили широко.

Разбира се, предполагаше се, че аз нямам никаква представа от разположението на книгите в Книгохранилището. Уил и Сим не знаеха, че от почти месец се промъквах вътре през нощта.

Не, че не им се доверявах, но Сим не можеше да излъже дори ако от това зависеше животът му, а Уил работеше като писар. Не исках да го принуждавам да избира между моята тайна и задълженията му към магистър Лорен.

Затова реших да се правя на глупак.

— О, все ще се справя някак си — безгрижно отвърнах аз. — Едва ли ще е чак толкова трудно да се ориентирам.

— В Архива има толкова много книги — бавно каза Уил, — че само за да прочетеш заглавията им, ще ти е необходим цял цикъл. — Той направи пауза и ме погледна внимателно. — Единайсет пълни дни, без прекъсване за храна или сън.

— Наистина ли? — попита Сим. — Толкова дълго?

Уил кимна утвърдително.

— Разбрах го преди около година. Помага ми да спра оплакванията на е’лирите, когато трябва да ме чакат, за да им донеса някоя книга. — Той ме погледна. — Има и книги без заглавия, както и свитъци и глинени плочки, а всичко това е написано на много различни езици.

— Какво е глинена плочка? — попитах аз.

— Глинените плочки — обясни Уил — са сред малкото неща, оцелели след изгарянето на Калуптена. Някои от тях са били преписани, но не всички.

— Всичко това не е толкова важно — намеси се Сим. — Проблемът е в организацията.

— Каталогизирането — добави Уил. — През годините е имало много различни системи. Някои магистри предпочитат една, други пък — друга. — Той се намръщи. — А някои създават свои собствени системи за систематизиране на книгите.

— Звучиш така, сякаш трябва да бъдат приковани на позорния стълб за това — засмях се аз.

— Може би — измърмори Уил. — Във всеки случай няма да се облея в сълзи, ако това се случи.

— Не можеш да обвиниш някой магистър, задето се е опитал да систематизира нещата по възможно най-добрия начин — възрази Сим.

— Мога — възпротиви се Уилем. — Ако Архивът просто беше организиран зле, това щеше да е нещо неприятно, с което бихме могли да продължим да работим. Но през последните петдесет години е имало толкова много различни системи, че сега има книги, които са погрешно класифицирани, и заглавия, които са погрешно преведени. — Той прокара ръце през косата си, а гласът му внезапно прозвуча уморено. — А непрекъснато пристигат нови книги, които трябва да бъдат каталогизирани. Постоянно има мързеливи е’лири в „Гробниците“, които искат да им донасяме книги. Това е като да се опитваш да изкопаеш дупка на дъното на река.

— Значи искаш да кажеш — бавно подхванах аз, — че смяташ времето, което си прекарал като писар, за приятно и полезно.

Сим закри уста с ръка, за да заглуши смеха си.

— И накрая има и такива като вас — рече Уил с опасен и тих глас — студенти, на които им е дадена свобода да обикалят Книгохранилището. Идвате тук, прочитате някоя книга до половината и я скривате, за да можете после да я дочетете, когато ви е удобно. — Той стисна ръце, сякаш беше хванал някого за яката или може би за гърлото. — След това забравяте къде сте я сложили и тя може да бъде смятана за също толкова загубена, колкото и ако сте я изгорили. — Насочи пръст към мен. — Ако някога открия, че си направил нещо такова — добави той със стаен гняв, — никой бог няма да те спаси от мен.

Помислих си с чувство на вина за трите книги, които бях скрил точно по този начин, докато учех за изпитите.

— Обещавам — отвърнах аз, — че никога няма да правя така.

Никога повече.

— Добре. — Сим се надигна от масата и енергично потри ръце. — Казано по-простичко, тук е бъркотия, но ако се придържаш към книгите, които са изброени в каталога на Толем, трябва да успееш да откриеш онова, което търсиш. В момента използваме системата на Толем. С Уил ще ти покажем къде държат регистрите.

— И още няколко неща — добави Уил. — Толем е трудно разбираем. За някои от твоите книги може да е необходимо по-сериозно ровене.

Той се обърна да отвори вратата.

* * *

Оказа се, че в регистрите на Толем можеха да бъдат открити само четири от книгите в моя списък. След това бяхме принудени да оставим зад гърба си добре организираните части на Книгохранилището. Изглежда Уил беше приел списъка като лично предизвикателство, така че този ден научих много за Архива. Той ме отведе при Мъртвите регистри, Обратното стълбище и Долното крило.

Въпреки това след четири часа бяхме успели да открием къде се намират само седем от книгите. Уил изглеждаше обезсърчен от резултата, но аз му поблагодарих искрено и му казах, че ме е научил на всичко необходимо, за да продължа сам търсенето.

През следващите няколко дни прекарвах в Архива почти всеки свободен миг, с който разполагах, в издирване на книгите от списъка на Елодин. Нямаше нищо друго, което да искам повече от това да започна тези занятия по най-добрия възможен начин, и бях твърдо решен да прочета всички книги, които той ни беше дал.

Първата беше пътепис, който намерих по-скоро за приятен. Втората беше доста лоша поезия, но беше кратка и аз се насилих да я изчета, като понякога затварях едното си око, за да не увредя напълно мозъка си. Третата беше скучно написана книга по реторична философия.

После дойде ред на описание на дивите цветя в Северен Атур, последвано от наръчник по фехтовка с доста объркващи илюстрации. След това имаше още една книга с поезия — тази беше дебела като тухла и дори още по-безсмислена от първата.

Отне ми часове, но ги прочетох всичките. Дори стигнах дотам, че си водех бележки на два от ценните ми листове хартия.

Следващата книга, по мое мнение, бе дневникът на някакъв луд. Макар да звучеше интересно, бе просто нещо, което може да предизвика единствено главоболие. Мъжът пишеше сбито, без интервали между думите, без интервали между изреченията, без пунктуация, без спазване на граматика и правопис.

Оттам нататък започнах да преглеждам бегло текстовете. На следващия ден, когато се сблъсках с две книги на модегански — поредица от есета за редуването на засяваните култури и монография, посветена на винтишките мозайки, — спрях да си водя бележки.

Прегледах отгоре-отгоре последните няколко книги, като се чудех защо Елодин би искал да прочетем данъчния регистър на едно баронство в Малките Кралства отпреди двеста години, някакъв остарял медицински текст и лошо преведена нравоучителна пиеса.

Макар бързо да загубих интерес към четенето на книгите от списъка на Елодин, все още ми доставяше удоволствие да ги търся. Подразних не един и двама писари с постоянните си въпроси като: „Кой отговаря за подреждането на книгите по лавиците?“, „Къде стоят книгите с винтишки афоризми?“, „Кой държи ключовете за четвъртия склад със свитъци в мазето?“ или „Къде стоят повредените книги, докато чакат да бъдат поправени?“.

В крайна сметка намерих деветнайсет от книгите. Всички, с изключение на „Ен темерант воистра“. Не че не опитвах да я открия. По мои сметки цялото това начинание ми отне близо петдесет часа търсене и четене.

И седмината се появихме за лекцията още преди обедната камбана. Вратата към залата беше затворена, така че стояхме в коридора в очакване Елодин да дойде.

Разказвахме си за търсенето си в Архива и се чудехме защо Елодин смята тези книги за важни. Фела работеше като писар от години, а бе успяла да намери само седемнайсет от книгите. Никой не беше открил „Ен темерант воистра“ или дори някаква следа от нея.

Когато обедната камбана удари, Елодин все още не беше пристигнал и петнайсет минути по-късно аз се уморих да чакам прав в коридора и опитах да отворя вратата на залата за лекции. В началото дръжката изобщо не помръдна, но когато ядосано я натиснах по-силно, тя се завъртя и леко се открехна.

— Мислех, че е заключена — каза Иниса и се намръщи.

— Просто е била заяла — предположих аз и отворих вратата по-широко.

Влязохме в огромната празна стая и слязохме надолу по стълбите до първите редове от столове. На голямата плоча пред нас бе написано със странния, стегнат почерк на Елодин — „Обсъждайте“.

Настанихме се на местата си и зачакахме, но Елодин го нямаше никакъв. Погледнахме плочата, после се спогледахме помежду си, без да знаем какво се очаква да правим.

Като видях израженията по лицата на останалите, ми стана ясно, че аз не бях единственият, който се ядосва. Бях прекарал петдесет часа в търсене на проклетите му безполезни книги. Бях направил каквото трябва. Защо той постъпваше така?

Седмината чакахме през следващите два часа, разговаряхме за дреболии и очаквахме Елодин да дойде.

Той не се появи.