Патрик Ротфус
Страхът на мъдреца (28)

27.
Натиск

Уил и Сим ме чакаха в задната част на „При Анкер“. Отнесох две халби бира и поднос, отрупан с пресен хляб, масло, сирене и плодове, както и купи с гореща, гъста супа от говеждо и ряпа.

Уилем разтри очи. Изглеждаше малко блед под тъмния си сийлдишки тен, но като изключим това, видът му беше доста приличен след трите нощи, в които не бе успял да се наспи достатъчно.

— Какъв е поводът? — попита ме.

— Просто искам да помогна и на двама ви да възстановите силите си — отвърнах аз.

— Доста по-добре съм от теб — отбеляза Сим. — Успях да дремна освежаващо по време на лекцията си по сублимация.

Той имаше малки тъмни кръгове около очите, но също не изглеждаше толкова уморен.

— Спомена, че имаш новини — вметна Уилем и се захвана да пълни чинията си. — Какви са те?

— Смесени — отвърнах аз. — Коя искате да чуете първо — добрата или лошата?

— Първо лошата — рече Симон.

— Килвин няма да ми даде чертежите, от които се нуждая, за да направя свой собствен грам. Използва се сигалдрия. Руни за кръв и кости и прочие. Той мисли, че те са твърде опасни, за да бъдат показани на ре’лар.

— Каза ли защо? — Симон изглеждаше любопитен.

— Не го направи — признах аз. — Но мога да предположа — причината е, че бих могъл да ги използвам, за да направя всякакви неприятни неща. Като например малък метален диск с дупка. Ако сложиш в него капка от нечия кръв, можеш да изгориш човека жив.

— Господи, това е ужасно — потръпна Сим и остави лъжицата си. — Някога минават ли ти и приятни мисли?

— Всеки в Арканум би могъл да направи същото нещо и с най-елементарна симпатия — изтъкна Уилем.

— Има голяма разлика — възпротивих се аз. — Веднъж след като това устройство е изработено, всеки би могъл да го използва. Отново и отново.

— Това е лудост — заяви Симон. — Защо някой би направил нещо такова?

— За пари — мрачно отвърна Уилем. — Хората непрекъснато правят глупави неща за пари. — Той ме погледна многозначително. — Като например да вземеш пари назаем от някой кръвожаден гатесор.

— Което ме води към втората новина — с неудобство рекох аз. — Изправих се срещу Деви.

— Сам? — попита Симон. — Ти да не си глупак?

— Да — отвърнах аз, — но не заради това, което си мислите вие. Нещата станаха неприятни, но сега знам, че не тя е отговорна за нападенията.

— Ако не е тя, кой тогава? — намръщи се Уилем.

— Има само един разумен отговор — отговорих аз. — И той е Амброуз.

— Вече обсъждахме това — поклати глава Уилем. — Амброуз никога не би рискувал. Той…

Вдигнах ръка, за да го прекъсна.

— Никога не би рискувал да бъде обвинен в „злонамерена постъпка“ срещу мен — съгласих се аз. — Но не мисля, че той е наясно кого напада. — Уилем затвори уста и се замисли, а аз продължих: — Помислете малко. Ако Амброуз подозираше, че съм аз, той щеше да повдигне обвинение срещу мен пред магистрите. Вече го е правил преди. — Разтрих наранената си ръка. — Щяха да видят раните ми и да ме хванат.

Уил сведе поглед към масата.

— Краем — рече той. — Има логика. Той би заподозрял, че може да наемеш крадец, но не и че сам ще се вмъкнеш в апартамента му. Никога не би му минало подобно нещо през ума.

— Най-вероятно се опитва да намери човека, който се е вмъкнал в стаите му — кимнах аз. — Или пък просто иска да се наслади на малко, лесно отмъщение. Това обяснява защо нападенията стават все по-силни. Сигурно мисли, че крадецът е избягал към Имре или Тарбеан.

— Трябва да отидем при магистрите с тези сведения — предложи Симон. — Могат да претърсят стаите му още тази нощ. Ще бъде изключен и бит с камшик. — На лицето му се появи широка и злостна усмивка. — Бога ми, бих платил десет таланта, за да държа камшика.

Изкикотих се на кръвожадния му тон. Бяха необходими доста усилия, за да накараш човек като Симон да покаже лошата си страна.

— Не можем да го направим, Сим.

— Не говориш сериозно — невярващо ме изгледа той. — Не можем да му позволим да се измъкне с нещо такова.

— На първо място ще ме изключат за влизане с взлом в стаите му и ще ме обвинят в „неподобаващо поведение“.

— За това няма да те изключат — успокои ме Сим, но в гласа му липсваше увереност.

— Не искам да рискувам — признах аз. — Хеме ме мрази. Брандеур следва примера на Хеме. Все още съм в немилост и при Лорен.

— Чудя се как имаш сили да се усмихваш — промърмори Уилем.

— Това са три гласа срещу мен още в самото начало.

— Мисля, че не вярваш достатъчно на Лорен — отбеляза Уилем. — Но си прав. Ще те изключат. Ако не за друго, то за да изгладят нещата с барон Джакис.

— Наистина ли мислиш така? — Сим погледна Уилем.

Уил кимна.

— Възможно е дори да не изключат Амброуз — мрачно рече той. — Той е любимецът на Хеме и магистрите знаят какви неприятности може да създаде на Университета баща му. — Уил изсумтя. — Помислете само какви неприятности ще създава Амброуз, когато наследи баща си. — Той сведе поглед и поклати глава. — Този път съм съгласен с Квоте, Сим.

Симон изпусна дълга и уморена въздишка.

— Чудесно, няма що — каза той и ме погледна с присвити очи. — Още от самото начало ти казах да оставиш Амброуз на мира. Да се скараш с него е като да влезеш в капан за мечки.

— Капан за мечки ли? — замислено попитах аз.

Той кимна решително.

— Кракът ти влиза лесно в него, но след това не можеш да се измъкнеш.

— Капан за мечки — повторих аз. — Точно от това имам нужда.

Уилем мрачно се изкикоти.

— Говоря сериозно — уверих го аз. — Къде мога да намеря капан за мечки?

Уил и Сим ме изгледаха странно и аз реших да не насилвам късмета си.

— Просто се шегувам — излъгах аз, тъй като не исках да усложнявам допълнително нещата.

И сам можех да си намеря капан.

— Трябва да сме сигурни, че е Амброуз — отбеляза Уилем.

Кимнах.

— Ако се е заключил в стаите си следващия път, когато бъда нападнат, това би трябвало да е достатъчно доказателство.

Разговорът замря и няколко минути се хранехме мълчаливо, всеки от нас потънал в собствените си мисли.

— Добре — рече Симон, който, изглежда, бе стигнал до някакво заключение. — Значи нищо не се е променило. Все още имаш нужда от грам. Нали така? — Той погледна към Уил, който кимна, и след това погледът му се върна отново на мен. — Сега побързай с добрата новина, преди да съм се самоубил.

Усмихнах се.

— Фела се съгласи да ми помогне да претърся Архива за схемата — рекох аз и махнах с ръка към тях. — Ако вие двамата се присъедините към нас, това ще означава дълги, изтощителни часове в близост до най-красивата жена от тази страна на река Ометхи.

— Може и да успея да отделя малко време — небрежно подхвърли Уилем.

Симон се ухили.

* * *

Така започна нашето търсене в Архива.

За мое учудване в началото беше забавно, почти като игра. Четиримата се разпръсвахме в различни части на Архива, след това се връщахме и заедно преглеждахме книгите. Прекарвахме часове в разговори и шеги и се наслаждавахме на предизвикателството и на взаимната си компания.

Но когато часовете се превърнаха в дни на безплодно търсене, първоначалната възбуда отмина, оставяйки след себе си само мрачна решителност. Уил и Сим продължаваха да ме пазят през нощта, като ме защитаваха със своя Алар. Нощ след нощ те не си доспиваха и станаха начумерени и раздразнителни. Сведох съня си до пет часа на вечер, за да ги облекча.

При нормални обстоятелства пет часа биха били напълно достатъчни за мен, но аз все още се възстановях от раните си. Което беше по-важното — трябваше постоянно да поддържам Алара си в готовност, за да съм в безопасност. Беше изтощаващо за ума.

На третия ден от нашето търсене започнах да клюмам, докато учех по металургия. Задрямах за не повече от половин минута, преди главата ми да увисне и да се събудя стреснато. Но след това леденият страх ме преследваше през остатъка от деня. Ако Амброуз ме бе нападнал в този момент? Можеше да съм вече мъртъв.

Така че, макар да не можех да си го позволя, започнах да бъркам във все по-изтъняващата си кесия, за да купувам кафе. Много от странноприемниците и кафенетата близо до Университета се грижеха да задоволяват вкусовете на благородниците, затова то се намираше лесно. Нахлрутът щеше да е по-евтин, но не исках да рискувам заради по-острите му странични ефекти.

В промеждутъците между търсенията се заехме да потвърдим подозрението ми, че Амброуз е отговорен за нападенията. В това поне имахме късмет. Уил проследи как Амброуз се връща в стаята си след лекцията по реторика и по същото време аз трябваше да се справям с измръзване от обвързване. Фела пък го видя да се прибира в стаите си след късен обяд и четвърт час по-късно се облях в пот, след като по гърба и ръцете ми премина вълна от топлина.

По-късно тази вечер го наблюдавах как се връща в апартамента си в „Златното пони“, след като свърши смяната му в Архива. Не след дълго усетих слаб натиск върху раменете си, което ми подсказа, че той се опитва да ме прободе. Болката в раменете бе последвана от няколко мушкания в една по-интимна част.

Уил и Сим се съгласиха, че това не може да е съвпадение Амброуз беше човекът. Най-хубавото от всичко бе, че така разбрахме, че каквото и да използва срещу мен, той го държи някъде в стаите си.