Метаданни
Данни
- Серия
- Хрониките на Кралеубиеца (2)
- Включено в книгите:
- Оригинално заглавие
- The Wise Man’s Fear, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Ангел Ангелов, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 42 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Патрик Ротфус. Страхът на мъдреца. Част I
Американска. Първо издание
Превод: Ангел Ангелов
Редактор: Петя Петкова
Коректор: Станка Митрополитска
Художник на корицата: Ясен Панов
ИК „Прозорец“, София, 2011
ISBN: 978-954-733-717-6
Издание:
Патрик Ротфус. Страхът на мъдреца. Част II
Американска, първо издание
Превод: Ангел Ангелов
Редактор: Петя Петкова
Коректор: Станка Митрополитска
Художник на корицата: Ясен Панов
ИК „Прозорец“ ЕООД, 2012 г.
ISBN: 978-954-733-725-1
История
- — Добавяне
- — Корекция от forri
4.
Катран и калай
Градът, който се бе разраснал около Университета през вековете, не беше голям. Всъщност си беше градче.
Въпреки това от нашата страна на Великия каменен път търговията процъфтяваше. Търговци докарваха каруци със суровини — катран и глина, камък гиб, поташ и морска сол. Докарваха и луксозни стоки — кафе от Ленат и винтишко вино, а също и хубаво тъмно мастило от Аруех, чисто бял пясък за нашата стъкларска работилница и фино изработени сийлдишки пружини и винтове.
Когато същите тези търговци си тръгваха, каруците им бяха натоварени със стоки, които човек можеше да намери само в Университета. Медика правеше лекарства — истински лекарства, а не оцветена смрадлива вода или пенкилер за едно пени. Алхимическият комплекс произвеждаше собствени чудеса, за които имах само бегла представа, както и суровини като нафта, сяра и двойно гасена вар.
Може и да съм пристрастен, но според мен е справедливо да се каже, че по-голямата част от материалните чудеса на Университета идваха от работилницата за изобретения — шлифовани стъклени лещи, блокчета волфрам и стомана от Глантз и златни листове, които бяха толкова тънки, че се късаха като хартиени салфетки.
Но ние правехме много повече от това. Произвеждахме симпатични лампи и телескопи, топлопоглъщатели и други механизми, помпи за сол, трилистни компаси, една дузина варианти на лебедката на Текам и оста на Делевари.
Изобретателите като мен изработваха тези неща и когато търговците ги купуваха, ние получавахме комисионна — шейсет процента от продажбата. Това беше единствената причина да разполагам с някакви пари. И тъй като по време на приемните изпити нямаше занятия, разполагах с цял цикъл дни за работа в Рибарника.
* * *
Отидох до Ателието — склада, от който изобретателите вземаха срещу подпис инструменти и материали. Изненадах се, като видях един висок и блед студент, който стоеше до прозореца и изглеждаше дълбоко отегчен.
— Джаксим? — попитах го аз. — Какво правиш тук? Това е работа за някой друг.
Джаксим кимна мрачно.
— Килвин все още ми е малко… сърдит — обясни той. — Нали се сещаш, заради огъня и всичко останало.
— Съжалявам — рекох аз.
Джаксим беше пълноправен ре’лар като мен самия. В момента можеше да се занимава с различни свои проекти. Да бъде принуден да върши такава черна работа не беше просто досадно, а и го унижаваше публично. Освен това той губеше пари и не можеше да продължи учебните си занятия. Това наказание беше извънредно неприятно.
— От какво имаме недостиг? — попитах аз.
Избирането на подходящ проект в Рибарника си беше изкуство. Няма значение дали си направил най-ярката симпатична лампа или най-ефективния комин в историята на работилницата за изобретения. Докато някой не ги купеше, човек не можеше да изкара и пукнато пени комисионна.
За много от останалите работници това не беше голям проблем. Те можеха да си позволят да чакат. Аз, от друга страна, имах нужда от нещо, което да се продаде бързо.
Джаксим се облегна на тезгяха между нас.
— Един керван току-що изкупи всички палубни фенери — отвърна той. — Остана ни само онзи, грозния, направен от Вестон.
Кимнах. Симпатичните лампи бяха идеални за корабите. Трудно се чупеха, в дългосрочен план излизаха по-евтини от маслените и нямаше опасност да предизвикат пожар на кораба.
Направих сметка наум. Можех да изработя две лампи наведнъж и да спестя малко време, като правя частите по две едновременно. Така щях да бъда сравнително сигурен, че те ще се продадат, преди да ми се наложи да платя таксата за обучение.
За съжаление палубните фенери не бяха никак лесни за изработване. Щеше да ми се наложи да работя усърдно поне четирийсет часа и ако допуснех някоя грешка, те просто нямаше да проработят. Накрая нямаше да имам нищо, щях да съм си изгубил времето напразно и да съм натрупал дълг към Ателието за материалите, които съм пропилял.
И все пак нямах голям избор.
— Предполагам, че тогава ще правя лампи — казах аз.
Джаксим кимна и отвори регистъра. Започнах по памет да изреждам от какво имам нужда.
— Ще ми трябват двайсет средни необработени излъчвателя, два комплекта детайли от високата матрица, диамантено острие, тентен стъкло, два средни тигела, сто и дванайсет грама калай, сто и седемдесет грама хубава стомана, петдесет и шест грама никел…
Джаксим кимна сякаш на себе си и се захвана да записва в регистъра.
* * *
Осем часа по-късно влязох през входната врата на „При Анкер“, вмирисан на горещ бронз, катран и въглищен дим. Беше почти полунощ и помещението беше кажи-речи празно, с изключение на няколкото заклети пияници.
— Изглеждаш скапан — отбеляза Анкер, когато се приближих до бара.
— И така се чувствам — признах аз. — Предполагам, че в казана не е останало нищо, нали?
— Тази вечер народът беше гладен — поклати глава той. — Имам малко студени картофи, които смятах да хвърля в супата за утре, и половин печена тиква.
— Давай ги насам — казах аз. — Макар че ще ти бъда благодарен и за малко солено масло.
Той кимна и се отдалечи от бара.
— Не си прави труда да ги претопляш — извиках след него аз. — Просто ще ги кача с мен в стаята.
Той донесе паница с три едри картофа и половин златиста тиква с формата на камбана. В средата на тиквата, там, където бяха махнати семките, беше сложил щедра бучка масло.
— Ще взема и една бутилка бредонска бира — казах аз, като поех паницата. — Нека да е затворена, не искам да я разлея по стълбите.
До малката ми стая имаше три стълбища. След като затворих вратата, захлупих внимателно тиквата върху паницата, сложих бутилката отгоре и увих всичко това в парче зебло, което можех да нося с една ръка.
След това отворих прозореца и се качих на покрива на странноприемницата. От там до покрива на пекарницата от другата страна на уличката ми беше нужен само един малък скок.
Непълната луна беше увиснала ниско в небето и ми осигуряваше достатъчно светлина, за да виждам, без самият аз да се забелязвам лесно. Не че това особено ме безпокоеше. Наближаваше полунощ и улиците бяха тихи. Освен това бихте се изненадали, ако знаехте колко рядко хората поглеждат нагоре.
Аури седеше върху един широк тухлен комин и ме чакаше. Носеше роклята, която й бях купил, и лениво люлееше босите си крака, загледана нагоре в звездите. Косата й беше толкова тънка и лека, че образуваше нещо като ореол около главата й, който се появяваше дори и при най-слабия полъх на вятъра.
Внимателно стъпих в средата на една равна част от калаения покрив. Той издаде глух звук под нозете ми като някакъв далечен барабан. Аури спря да люлее краката си и замръзна неподвижно като подплашен заек. Когато ме забеляза, тя се усмихна. Помахах й в отговор.
Аури скочи от комина и се затича към мястото, където стоях, а косата й се вееше след нея като знаме.
— Здравей, Квоте. — Тя отстъпи назад. — Вониш.
Усмихнах се с най-хубавата си усмивка за деня.
— Здравей, Аури — отвърнах аз. — Миришеш като красиво, младо момиче.
— Така е — доволно се съгласи тя.
Направи крачка леко встрани и след това отново напред, пристъпвайки с лекота на босите си стъпала.
— Какво си ми донесъл? — попита тя.
— А ти какво ми донесе? — контрирах я аз.
Аури се ухили.
— Имам ябълка, която мисли, че е круша — отвърна тя и ми я показа, — и зайче, което си мисли, че е котка. А също и маруля, която мисли, че е маруля.
— Значи тази маруля е умна.
— Едва ли — каза тя и леко изсумтя. — Защо нещо, което е умно, би си помислило, че е маруля?
— Дори ако наистина е маруля? — попитах аз.
— Особено тогава — отвърна тя. — Достатъчно лошо е да си маруля. А е направо ужасно да си мислиш, че си маруля. — Тъжно поклати глава и косата й следваше движението й, сякаш цялата е потопена под вода.
— Донесох малко картофи, половин тиква и бутилка бира, която си мисли, че е самун хляб — разгънах вързопчето си аз.
— А тиквата какво си мисли, че е? — попита тя с любопитство и сведе поглед към тиквата.
Държеше ръцете си скръстени зад гърба.
— Тя знае, че е тиква — отговорих аз, — но се преструва на залязващо слънце.
— А картофите?
— Те спят и се опасявам, че са студени.
Аури вдигна поглед към мен и в очите й се четеше нежност.
— Не се страхувай — успокои ме тя, протегна ръка и за миг постави пръсти върху бузата ми, а докосването й беше по-леко от допир на перце. — Аз съм тук. Ти си в безопасност.
* * *
Нощта беше студена и затова вместо да се храним на покривите, както правехме обикновено, Аури ме поведе надолу през отводнителната решетка към разпръснатите тунели под Университета.
Тя носеше бутилката и държеше високо нещо с големината на монета, което излъчваше мека зеленикава светлина. Аз носех паницата и симпатичната лампа, изработена от мен — онази, която Килвин бе нарекъл „лампа за крадци“. Червеникавата й светлина странно допълваше по-силната синьо-зелена светлина на Аури.
Момичето ни поведе към един тунел с тръби във всякакви форми и размери, които минаваха покрай стените. По някои от по-големите железни тръби минаваше пара и макар да бяха обвити в изолационен материал, те осигуряваха постоянна топлина. Аури внимателно нареди картофите върху една извивка на тръбата, където изолацията беше обелена. Получи се нещо като малка фурна.
Използвахме моето парче зебло за маса, седнахме на пода и си разделихме вечерята. Заекът беше малко жилав, но в него имаше орехи и канела. Марулята се оказа изненадващо свежа и аз се зачудих откъде ли я е намерила Аури. Тя извади порцеланова чаена чаша и малка сребърна просешка купичка за нея самата. Сипа от бирата толкова тържествено, сякаш пиеше чай с някой крал.
По време на вечерята не разговаряхме. Това беше едно от правилата, които бях научил по метода на пробата и грешката. Не трябваше да я докосвам, да правя резки движения, да задавам каквито и да е лични въпроси. Не можех да я питам за марулята или за зелената монета — това щеше да я накара да избяга в тунелите и после нямаше да я видя дни наред.
Ако трябва да сме честни, дори не знаех истинското й име. Наричах я Аури, но в сърцето си мислех за нея като за моята малка лунна фае.
Както винаги Аури се хранеше изтънчено. Седеше с изправен гръб и ядеше на малки хапки. Имаше лъжица, с която се редувахме да хапваме от тиквата.
— Не си донесъл лютнята си — отбеляза тя, като приключихме с яденето.
— Тази вечер трябва да уча — рекох аз, — но скоро ще я донеса.
— Колко скоро?
— След шест нощи.
По това време приемните изпити щяха да са приключили и щеше да е безсмислено да уча повече.
Малкото й лице се намръщи.
— Шест дни не е скоро — заяви тя. — Утре е скоро.
— Шест дни е скоро за камък.
— Тогава свири за камъка след шест дни — предложи тя, — а за мен — утре.
— Мисля, че можеш да бъдеш камък за шест дни — отвърнах аз. — За предпочитане е пред това да бъдеш маруля.
— Така е — ухили се тя на думите ми.
След като довършихме остатъка от ябълката, Аури ме поведе през Онова долу. Минахме тихо по Наклонената пътека, прескочихме Подскоците, сетне влязохме в Духалото — лабиринт от тунели, изпълнен с бавен постоянен вятър. Вероятно и сам щях да намеря пътя, но предпочитах Аури да ми е водач. Тя познаваше Онова долу така, както калайджията знае какво има в дисагите си.
Уилем беше прав, наистина ми бе забранено да ходя в Архива. Но аз винаги съм имал дарба да стигам до местата, където не би трябвало да бъда — за голямо съжаление.
Архивът беше сграда без прозорци, наподобяваща огромен каменен блок. Но студентите вътре се нуждаеха от чист въздух, а за книгите това важеше двойно повече. Ако въздухът беше твърде влажен, те щяха да изгният и да хванат плесен. Ако пък беше твърде сух, пергаментът щеше да стане чуплив и да се разпадне на парчета.
Отне ми доста време, докато разбера как свежият въздух достига до Архива. Но дори след като открих правилния тунел, се оказа, че не е никак лесно да вляза вътре. Това включваше дълго пълзене през ужасяващо тесен тунел. В продължение на четвърт час трябваше да се извивам като червей по корем върху мръсния камък. Държах един кат дрехи в Онова долу и само след десетина преминавания те бяха напълно съсипани и изпокъсани на колената и лактите.
Все пак това беше малка цена за получаването на достъп до Архива.
Ако някога ме хванеха обаче, тази цена щеше да стане твърде голяма. Най-малкото щяха да ме изключат. Но пък, от друга страна, ако се представех зле на приемните си изпити и ми определяха такса за обучение от двайсет таланта, щеше да е все едно, че съм изключен. Всъщност и двата варианта бяха еднакво лоши.
Въпреки това не се безпокоях, че ще ме хванат. Единствените светлини в Книгохранилището идваха от студентите и писарите. Това означаваше, че в Архива винаги е нощ, а аз се чувствах най-спокоен през нощта.