Патрик Ротфус
Страхът на мъдреца (100)

99.
Различен вид магия

До този момент от живота ми вече си бях спечелил някаква скромна репутация.

Не, това не е съвсем вярно. По-правилно ще е да кажа, че си бях изградил някаква репутация. Бях я изграждал целенасочено. Бях я разработвал.

Три четвърти от историите, които хората разказваха за мен и Университета, бяха нелепи слухове, които сам бях пуснал. Че говоря осем езика. Че виждам в тъмното. Как, когато съм бил на три дни, майка ми ме е окачила в кошница на самодивско дърво под светлината на пълната луна. В тази нощ някаква фея ми дала могъща магия, която винаги да ме пази. Тази магия направила очите ми от сини тревистозелени.

Нали разбирате, аз много добре знаех как се разпространяват историите. Никой не вярваше, че съм продал чаша от кръвта си на някакъв демон в замяна на Алар, могъщ като острие, направено от рамстонска стомана. И все пак аз наистина бях дуелистът, който оглавяваше класацията в часовете на Дал. Когато денят ми беше добър, можех да победя които и да е двама противници наведнъж.

Тази нишка истина се преплиташе в историята и й придаваше сила. Така че дори и да не вярваш в нея, можеш да я разкажеш на някой подпийнал студент първи семестър, ей така за забавление, и за да видиш изражението на лицето му. А ако си изпил две-три напитки, може и ти самият да започнеш да се чудиш…

Ето така се разпространяваха историите. И така малката ми репутация нарастваше, поне в Университета. Имаше и няколко истински истории. Частици от тази репутация, които бях заслужил. Спасих Фела от ада на пожара. Биха ме с камшик пред тълпата и така и не прокървих. Призовах вятъра и счупих ръката на Амброуз…

И все пак аз знаех, че репутацията ми е като мъх, увиснал върху паяжина. Тя беше пълна с безсмислици от приказките. Нямаше демони, които се пазарят за кръвта ми. Нито пък феи, които правят магически заклинания. И макар да се преструвах, че не е така, знаех, че не съм Таборлин Великия.

Такива бяха мислите ми, когато се събудих в прегръдките на Фелуриан. Известно време лежах притихнал между възглавниците. Главата й бе положена леко върху гърдите ми, а единият й крак бе преметнат върху моя. Когато вдигнах очи към нощното небе над дърветата, осъзнах, че не мога да разпозная звездите. Те бяха по-ярки от онези в небето на смъртните и движенията им ми бяха непознати.

Едва тогава проумях, че животът ми е тръгнал в нова посока. Досега се бях преструвал, че съм млад Таборлин. Бях разпространявал лъжи за себе си, правейки се на герой от приказките.

Но сега вече нямаше смисъл да се преструвам. Онова, което бях направил, наистина заслужаваше да бъде увековечено в история и беше точно толкова странно и прекрасно, колкото всеки разказ за Таборлин Великия. Бях последвал Фелуриан във Фае, след това я бях победил с магия, която не можех да обясня, камо ли да контролирам.

Сега се чувствах различен, някак си по-солиден. Не точно по-възрастен, не и по-мъдър, но вече знаех неща, които никога преди не съм знаел. Знаех, че фае са истински. Знаех, че магията им е истинска. Фелуриан можеше да пречупи ума на мъжа с една целувка. Гласът й можеше да ме превърне в кукла на конци. Тук имаше неща, които да науча. Странни неща. Могъщи неща. Тайни неща. Неща, които навярно никога повече нямаше да мога да науча.

Внимателно се освободих от сънливата прегръдка на Фелуриан и отидох до близкия вир. Наплисках лицето си и се напих с вода от шепите си.

Огледах растенията край водата. Откъснах няколко листа и ги сдъвках, докато обмислях как да подхвана разговора с Фелуриан. Ментата освежи дъха ми.

Когато се върнах в шатрата, Фелуриан стоеше там и прокарваше бледите си пръсти през дългата си черна коса.

Подадох й една теменужка, тъмна като очите й. Тя ми се усмихна и я изяде.

Реших да повдигна въпроса внимателно, за да не я обидя.

— Чудех се — предпазливо започнах аз — дали няма да искаш да ме научиш.

Тя протегна ръка и нежно докосна лицето ми.

— сладък глупчо — мило каза тя, — нима вече не започнах да го правя?

Усетих как в гърдите ми се надига вълнение, бях удивен, че това се оказа толкова просто.

— Готов ли съм за следващия урок? — попитах аз.

Усмивката й се разшири и тя ме огледа от горе до долу с полупритворени и загадъчни очи.

— ти ми кажи.

Кимнах.

— хубаво е, че си нетърпелив — отбеляза Фелуриан и в мелодичния й като флейта глас отекна весела нотка. — притежаваш умение и вроден талант, но имаш още много да учиш. — Тя ме погледна в очите и деликатното й лице стана напълно сериозно. — когато си тръгнеш от тук, за да се върнеш сред смъртните, не искам да ме караш да се срамувам от теб.

Фелуриан хвана ръката ми и ме поведе към вътрешността на шатрата.

— седни — посочи тя.

Настаних се на една възглавница. Главата ми се оказа на височината на гладкия й корем. Пъпът й ми действаше изключително разсейващо.

Тя сведе поглед към мен. Изражението й беше гордо и царствено като на кралица.

— амуен — изрече тя и разпери пръстите на едната си ръка. — така наричаме успокоения елен — лесен урок, с който да започнем. надявам се, че ще ти достави удоволствие.

На лицето й се изписа усмивка, а очите й бяха стари и знаещи. И още преди да ме събори на възглавниците и да започне да хапе врата ми, осъзнах, че тя не възнамерява да ме учи на магия. Или ако го правеше, то това беше различен вид магия.

Макар това да не беше предметът, който се бях надявал да уча при нея, трябва да призная, че не бях съвсем разочарован. Овладяването на изкуството на любовта с помощта на Фелуриан превъзхождаше многократно всеки курс, предлаган в Университета.

Нямам предвид енергичната, потна борба, която повечето мъже — и за съжаление повечето жени — смятат за правене на любов. Макар потта и енергичността да са приятни части, Фелуриан насочи вниманието ми към по-фини неща. Тя ми каза, че щом се връщам в нормалния свят, не трябва да я карам да се чувства неудобно, задето съм некомпетентен любовник, и затова се погрижи да ми покаже много неща.

Ще изброя имената, които тя беше дала на някои от тях: притиснатата китка, въздишката в ухото, поглъщане на шията, дърпане на устните. Целуването на гърлото, на пъпа и на цветето на жената, както го наричаше Фелуриан. Целувката дишане. Целувката перо. Изкачващата се целувка. Толкова много различни видове целувки. Твърде много, за да ги запомни човек.

Имаше също и пиене на вода от кладенеца. Пърхащата ръка. Птича песен сутрин. Обиколката на луната. Игривият бръшлян. Измъченият заек. Само имената бяха достатъчни, за да се запълни цяла книга. Но предполагам, че тук не е мястото за тези неща. Толкова по-зле за света.

* * *

Не искам да създавам впечатлението, че пропилявахме цялото си време за това. Бях млад, а Фелуриан беше безсмъртна, но телата ни имаха своите предели на издръжливост. През останалото време се забавлявахме по други начини. Плувахме и се хранехме. Пеех й песни, а тя ми танцуваше.

Зададох й няколко предпазливи въпроса за магия, защото не исках да я обидя, като се ровя в тайните й. За съжаление отговорите й не ми помогнаха особено. За нея магията беше толкова естествена, колкото дишането. Беше все едно да попитам някой фермер как никнат семената. Когато отговорите й не бяха обезкуражаващо безгрижни, те бяха смущаващо загадъчни.

И все пак продължавах да питам, а тя отговаряше доколкото можеше. И понякога долавях някакъв проблясък на разбиране.

Но по-голямата част от времето си прекарвахме в разказване на истории. Имахме толкова малко общи неща, че историите бяха единственото, което можехме да споделяме.

Може би ще си помислите, че в това отношение двамата с Фелуриан не бяхме равнопоставени. Тя беше по-стара от небето, докато аз нямах още седемнайсет години.

Но тя не беше такава съкровищница на истории, каквато вероятно очаквате. Могъща и умна? Със сигурност. Енергична и прекрасна? Безусловно. Но разказването на истории не беше сред многобройните й таланти.

Аз на свой ред съм от Едема Рух, а ние знаем всички истории на света.

И така, аз й разказах „Духът и гъсарката“. Разправих й също и „Там и лопатата на калайджията“. Разказвах й истории за дървари, за дъщери на вдовици и за умни сираци.

В замяна Фелуриан ми разказваше мъжествени истории: „Ръката в сърцето от перли“, „Момчето, което бягаше между“. Фае имат свои собствени легендарни герои — Мавин Сформатанамъж, Алавин Цялотолице. За моя изненада Фелуриан никога не беше чувала за Таборлин Великия или за Орен Велситер, но знаеше кой е Илиен. Почувствах се горд, че някой от Едема Рух си е спечелил място в историите, които фае разказват помежду си.

Мина ми през ума, че тя може би разполага със сведенията, които търсех за амирите и чандрианите. Колко ли по-приятно щеше да е да науча истината от нея, вместо да ровя безкрайно в древни книги, забутани в прашни стаи?

За съжаление Фелуриан не се оказа такъв подходящ източник на информация, какъвто бях очаквал. Тя знаеше истории за амирите, но те бяха отпреди хиляда години.

Когато я попитах за по-скорошните амири, за рицарите на църквата и за сиридите с техните кървави татуировки, тя само се засмя.

— никога не е имало хора амири — каза тя и презрително махна с ръка при мисълта за това. — онези, за които ти говориш, ми приличат на деца, облечени в дрехите на своите родители.

Макар да очаквах такава реакция от хората, фактът, че я получих и от Фелуриан, бе силно обезкуражаващ. Все пак беше приятно да знам, че се оказах прав, че амирите са съществували дълго преди да станат рицари на църквата на техлините.

Тъй като амирите се оказаха загубена кауза, се опитах да насоча разговора ни към чандрианите.

— не — каза тя, погледна ме право в очите и изпъна гръб. — няма да говоря за седемте.

В мекия й глас нямаше никакъв намек, че става дума просто за някаква прищявка от нейна страна. Нямаше никаква игривост и никакво място за спор или обсъждане.

За пръв път след първоначалния ни конфликт почувствах ледените пръсти на страха да пробягват по тялото ми. Тя беше толкова крехка и очарователна, че лесно забравях каква е всъщност.

И все пак не можех да се откажа толкова лесно. Такава възможност човек получава буквално веднъж в живота си. Ако можех да убедя Фелуриан да ми сподели поне част от онова, което знае, щях да науча неща, които никой в света не знаеше.

Усмихнах й се с най-очарователната си усмивка и си поех дъх да заговоря, но преди да успея да изрека и една дума, Фелуриан се наведе и ме целуна по устата. Устните й бяха топли и меки като кадифе. Езикът й докосна моя и тя игриво ухапа долната ми устна.

Когато отдръпна устните си от моите, аз дишах тежко, а сърцето ми препускаше лудешки. Тъмните й очи ме погледнаха с нежна доброта. Тя погали бузата ми толкова леко, сякаш ме докосваше цвете.

— сладка моя любов — каза тя, — ако отново ме попиташ за седемте на това място, ще те изгоня от тук, независимо дали ще ме попиташ грубо или нежно, направо или заобиколно. ако ме попиташ, ще те бия с бич, направен от пръчки на калина и змии. ще вървя след теб, докато се влачиш окървавен и плачещ, и няма да спра, докато не умреш или не избягаш от Фае.

Тя не отклони поглед от мен, докато говореше. И макар че я гледах през цялото време и не бях видял очите й да се променят, те вече не бяха изпълнени с обожание. Бяха мрачни като буреносни облаци и твърди като лед.

— не се шегувам — добави тя. — кълна се в моето цвете и във вечно движещата се луна. кълна се в солта, в камъка и в небето. кълна се в звука на собственото си име, като се смея и пея. — Тя ме целуна отново, допирайки нежно устните си до моите. — кълна се, че ще го направя.

С това разговорът приключи. Може и да съм глупав, но не съм чак толкова глупав.

* * *

Фелуриан с готовност говореше за царството Фае. И много от нейните истории описваха подробно капризната политика на фаенските дворове — Таин Маел, Даендан и Двора на прещипа. Беше ми трудно да следя тези истории, тъй като не знаех нищо за различните фракции, които участваха в тях, нито пък за мрежата от съюзи, фалшиви приятелства, добре известни тайни и стари вражди, които стояха в основата на обществото на Фае.

Нещата се усложняваха допълнително от факта, че Фелуриан просто приемаше за даденост, че разбирам някои неща. Например ако започна да ви разказвам някоя история, няма да седна да ви обяснявам, че повечето лихвари са сийлдиш или че най-старият кралски род е този на Модеган. Кой не знае тези неща?

По същия начин и Фелуриан пропускаше някои подробности в историите си. Да речем, кой не знае, че Дворът на прещипа се е намесил в беренталтата между Маел и Къщата на изяществото? И защо това беше толкова важно? Ами, разбира се, защото води до това, че членовете на Двора на прещипа презират онези, които са от дневната страна на нещата. А какво беше „беренталта“? Вид танц. И защо този танц беше толкова важен? След няколко такива въпроса Фелуриан присвиваше очи. Бързо научих, че е по-добре да я слушам тихо и неразбиращо, отколкото да се опитвам да измъкна от нея всяка подробност и да рискувам да я раздразня.

И все пак научих някои неща от тези истории — хиляда малки, разпръснати факти за Фае. Имената на дворовете, древните битки и прочутите личности. Научих, че никога не трябва да гледаш някой от тианите едновременно с двете си очи и че ако дадеш само един плод синас на беладарите, това се счита за ужасна обида.

Може би си мислите, че тези хиляди факти са ми помогнали да разбера Фае. Че някак си съм успял да ги напасна като части от главоблъсканица и съм открил същността на нещата. В края на краищата хиляда факти са доста информация…

Но не беше така. Хиляда може да изглежда голямо число, но на небето има повече звезди и въпреки това те не образуват карта или стенопис. Единственото, което знаех със сигурност, след като чух историите на Фелуриан, бе, че нямах никакво желание да си имам работа дори и с най-гостоприемния фаенски двор. С моя късмет щях да подсвирна, като минавам под някоя върба, и така да обидя бръснаря на бога или нещо подобно.

От тези истории научих едно нещо — фае не са като нас. Човек много лесно може да забрави това, защото много от тях приличат на нас. Говорят езика ни. Имат две очи. Имат ръце и устните им се движат по подобен начин, когато се усмихват. Но това е така само привидно. Ние не сме еднакви.

Чувал съм някои хора да казват, че хората и фае се различават както кучетата и вълците. Макар това да е лесна аналогия, тя далеч не е вярна. Вълците и кучетата не се различават особено. И едните, и другите вият през нощта. Ако посегнеш да ги удариш, и едните, и другите ще те ухапят.

Не. Нашият народ и техният са толкова различни, колкото се различава водата от алкохола. И двете са течности. И двете са прозрачни. И двете мокрят. Но едното гори, а другото — не. И това няма нищо общо с темперамента им или с избора на подходящ момент. Тези две неща се държат различно, защото са дълбоко и фундаментално различни.

Същото се отнася и за хората и фае. Забравяме това на свой риск.