Патрик Ротфус
Страхът на мъдреца (3)

2.
Бодлива зеленика

Летописеца слезе по стълбите и влезе в общата стая на „Пътният камък“ с плоската си кожена чанта, метната през едното рамо. Спря на входа и погледна към съдържателя, който съсредоточено се беше навел над нещо на бара.

Летописеца се прокашля и пристъпи в стаята.

— Съжалявам, че спах до толкова късно — извини се той. — Всъщност не е… — Той не довърши, когато видя какво имаше върху плота. — Да не би да правиш пай?

Коте вдигна поглед от заниманието си да оформя края на кората с пръсти.

— Пайове — каза той, като наблегна на множественото число.

— Да. Защо?

Летописеца отвори уста и после я затвори. Погледът му се премести върху меча, който висеше сив и безмълвен зад бара, и после се върна върху червенокосия мъж, който внимателно притискаше кората по ръба на тавата.

— Какъв пай?

— Ябълков. — Коте се изправи и направи три внимателни разреза в кората на пая. — Знаеш ли колко е трудно да направиш хубав пай?

— Май не — призна Летописеца и неспокойно се огледа наоколо. — Къде е помощникът ти?

— Един господ знае — отвърна съдържателят. — Доста е трудно. Имам предвид да се правят пайове. Човек не би си го помислил, но процесът е доста дълъг. Хлябът е лесен. Супата е лесна. Пудингът също. Но паят е сложна работа. Това е нещо, което никога не осъзнаваш, докато сам не се опиташ да го направиш.

Летописеца кимна неопределено в знак на съгласие, без да знае какво точно се очаква от него. Свали чантата от рамото си и я остави на една близка маса.

— Нали знаеш, че когато пресоваш ябълки за сайдер, остава нещо като каша? — Коте избърса ръце в престилката си.

— Пюрето ли?

— Пюре — повтори Коте с дълбоко облекчение, — така се наричаше. Какво правят хората с него, след като изцедят сока?

— От смачканото грозде може да се направи слабо вино — отвърна Летописеца — или олио, ако количеството е голямо. Но ябълковото пюре е, общо взето, безполезно. Можеш да го използваш за тор, но не върши кой знае каква работа. Хората обикновено го дават за храна на добитъка.

Коте кимна замислено.

— Не ми се вярваше, че може просто така да го изхвърлят. Тук оползотворяват всяко нещо по един или друг начин. Пюре — повтори той, сякаш опитваше вкуса на думата. — Това ме човъркаше от две години.

— Всеки в града можеше да ти го каже. — Летописеца изглеждаше озадачен.

Съдържателят се намръщи.

— Ако е нещо, което всеки знае, не мога да си позволя да питам за него — каза той.

Чу се шум от затръшване на врата, последван от весело, разсеяно подсвиркване. Баст се появи от кухнята, метнал на рамо наръч клони от бодлива зеленика, увити в бял чаршаф.

Коте кимна мрачно и потри ръце една в друга.

— Чудесно. Сега как ще… — Той присви очи. — Това да не са хубавите ми чаршафи?

Баст погледна надолу към вързопа.

— Ами, Реши — бавно отвърна той, — зависи. Имаш ли лоши, грозни чаршафи?

Очите на съдържателя проблеснаха гневно за миг, после той въздъхна.

— Предполагам, че това няма значение. — Коте се протегна и издърпа един дълъг клон от наръча. — Както и да е, какво ще правим с това?

— И аз самият не съм наясно, Реши — сви рамене Баст. — Знам, че „ситите“ са препускали с венци от бодлива зеленика на главите, докато преследвали „танцьори в кожа“…

— Не можем да се разхождаме насам-натам с венци от бодлива зеленика — прекъсна го недоволно Коте. — Хората ще започнат да говорят.

— Не ме е грижа какво мислят местните флегми — промърмори Баст и започна да преплита няколко дълги гъвкави клонки. — Когато някой танцьор влезе в тялото ти, ставаш като кукла. Могат да те накарат да отхапеш собствения си език. — Той сложи неоформения кръг върху главата си, провери дали му става и сбърчи нос. — Боде.

— В историите, които съм чувал — вметна Коте, — бодливата зеленика също така не им позволява да излязат от тялото.

— Не можем ли просто да носим желязо? — попита Летописеца и двамата мъже зад бара го изгледаха с любопитство, сякаш почти бяха забравили, че той е там. — Искам да кажа, ако е фаелинг…

— Не казвай „фаелинг“ — прекъсна го пренебрежително Баст, — така звучиш като някое дете. Нарича се „фае“. В краен случай „фаен“.

Летописеца се поколеба за момент, преди да продължи:

— Ако това нещо се пъхне в тялото на някой, който носи желязо, то няма ли да го нарани? Няма ли да го накара да изскочи обратно навън?

— Те Могат Да Те Накарат Да Отхапеш Собствения Си Език — повтори Баст, сякаш говореше на някое особено глупаво дете. — Щом веднъж са влезли в теб, ще използват ръката ти, за да извадят собственото ти око също толкова лесно, колкото е лесно да откъснеш маргаритка. Какво те кара да мислиш, че няма да се погрижат да махнат някоя гривна или пръстен? — Той поклати глава, свел поглед, докато вплиташе още една яркозелена клонка от бодлива зеленика в кръга, който държеше. — Освен това проклет да съм, ако нося желязо.

— Ако могат да изскачат от телата — продължи Летописеца, — защо онова вчера просто не напусна тялото на мъжа? Защо не скочи в някой от нас?

Настъпи дълго мълчание, преди Баст да осъзнае, че двамата мъже го гледат.

— Мен ли питате? — невярващо се засмя той. — Нямам представа. Анпауен. Последните танцьори са били изловени преди стотици години. Много преди моето време. Само съм чувал истории за тях.

— Тогава как да сме сигурни, че не е изскочило? — бавно попита Летописеца, сякаш не му се искаше да зададе този въпрос. — Как да сме сигурни, че не е още тук? — Той седна много вдървено на стола си. — Как да знаем, че точно в момента не е в някой от нас?

— Сигурно е умряло, когато тялото на наемника умря — предположи Коте. — Щяхме да го видим, ако беше излязло. — Той хвърли поглед към Баст. — Би трябвало да изглеждат като тъмна сянка или дим, когато напускат нечие тяло, нали?

Баст кимна.

— Освен това, ако беше изскочило навън, щеше да започне да убива хора с новото си тяло. Обикновено така правят. Прехвърлят се от едно тяло в друго, докато всички не измрат.

— Виждаш ли? — Съдържателят се усмихна успокоително на Летописеца. — Може дори да не е било танцьор. Вероятно просто е било нещо, което прилича на него.

— Но как да сме сигурни? — Очите на Летописеца изглеждаха леко уплашени. — В момента може да се намира във всеки човек от този град…

— Може да е в мен — безгрижно каза Баст. — Може би просто те чакам да се отпуснеш, за да разкъсам гърдите ти чак до сърцето и да изсмуча всичката ти кръв. Както се изсмуква сокът на слива.

— Това не е смешно — стисна уста Летописеца.

Баст вдигна поглед и отправи на Летописеца порочна и озъбена усмивка. Но в усмивката му нещо не беше както трябва. Тя продължи твърде дълго. Беше твърде широка. Очите му бяха вперени малко встрани от писаря, а не право в него.

Баст остана неподвижен за момент. Дългите му пръсти вече не оплитаха чевръсто зелените клонки. Погледна с любопитство надолу към ръцете си, след това пусна незавършения венец от бодлива зеленика върху плота. Усмивката му бавно угасна, изражението на лицето му се изпразни и той огледа общата стая с мрачен вид.

— Те вейан? — попита Баст със странен глас, а очите му бяха стъклени и объркани. — Те тантен вентеланет?

В следващия момент се хвърли със стряскаща скорост иззад бара към Летописеца. Писарят скочи от стола си и се втурна да бяга като обезумял. Обърна две маси и пет-шест стола, преди краката му да се сплетат и той да се строполи безпомощно на пода. Замята крака и ръце встрани, докато трескаво се мъчеше да стигне до вратата.

Както пълзеше лудешката по пода, ужасеният и пребледнял писар успя да хвърли един бърз поглед през рамо само за да види, че Баст не е направил повече от три крачки. Тъмнокосият младеж стоеше близо до бара, беше се превил на две и се тресеше от неудържим смях. С една ръка беше покрил лицето си, а с другата сочеше към Летописеца. Смееше се толкова силно, че едва си поемаше дъх. Наложи му се да се протегне, за да се подпре на бара.

Летописеца посиня от гняв.

— Глупак такъв! — изкрещя той, докато с мъка се изправяше на крака. — Ти… глупак такъв!

Баст, който все още не можеше да си поеме дъх от смях, вдигна ръце и направи немощен и вял жест, все едно драска с нокти — като дете, което се преструва на мечка.

— Баст — смъмри го съдържателят. — Хайде стига. Престани вече.

Но макар гласът на Коте да бе строг, очите му искряха от смях. Устните му потрепваха, докато се опитваше да сдържи усмивката си.

Движейки се с вид на оскърбено достойнство, Летописеца се зае да изправя столовете и масите, като ги тропваше на местата им по-силно, отколкото е необходимо. Накрая се върна на масата си и седна вдървено на мястото си. Дотогава Баст вече се беше върнал зад бара, като все още дишаше тежко, и съсредоточи вниманието си върху бодливата зеленика в ръцете си.

Летописеца го изгледа кръвнишки и взе да разтрива пищяла си. Баст сподави нещо, което наподобяваше кашлица.

Коте се засмя тихо и гърлено, издърпа от наръча нова клонка бодлива зеленика и я добави към дългия шнур, който правеше. Той улови погледа на Летописеца.

— Преди да съм забравил, искам да ти кажа, че някои хора ще се отбият днес, за да се възползват от услугите ти като писар.

— Така ли? — Летописеца изглеждаше изненадан.

Коте кимна и въздъхна раздразнено.

— Да. Новината вече се е разнесла, така че нищо не може да се направи. Ще трябва да се занимаем с тях, когато дойдат. За щастие всеки, който има две здрави ръце, ще е зает на полето до обяд, така че няма да се наложи да се безпокоим за това, преди…

Пръстите на съдържателя хванаха неумело клонката зеленика и я счупиха. Един трън се заби дълбоко в месестата част на палеца му. Червенокосият мъж не трепна, нито изруга, а само погледна гневно и намръщено ръката си, върху която бликна ярка като малина капка кръв.

Съдържателят присви вежди и сложи палеца в устата си. От лицето му изчезна всякакъв помен от веселие и очите му станаха твърди и тъмни. Захвърли недовършения шнур от бодлива зеленика с толкова подчертано равнодушен жест, че изглеждаше почти стряскащ.

Той отново погледна Летописеца и заяви с напълно спокоен глас:

— Исках да кажа, че трябва да се възползваме от времето, което ни остава, преди да бъдем прекъснати. Но предполагам, че първо ще закусиш нещо.

— Ако не представлява голямо затруднение — съгласи се Летописеца.

— Никак даже — увери го Коте, след което се обърна и се отправи към кухнята.

Баст го проследи как излиза със загрижено изражение на лицето.

— Няма да е лошо да извадиш сайдера от печката и да го оставиш да се поохлади — извика той след съдържателя. — Последната партида повече приличаше на конфитюр, отколкото на сок. Освен това докато бях навън, намерих и някои подправки. Сложил съм ги върху бъчвата за дъждовна вода. Трябва да ги погледнеш, за да прецениш дали ще свършат някаква работа за вечерята.

Останали сами в общата стая, Баст и Летописеца дълго се наблюдаваха един друг през бара. Единственият звук, който се чуваше, бе далечният удар от затварянето на задната врата.

Баст довърши последните подробности по венеца в ръцете си и го огледа от всички страни. Сетне го поднесе до лицето си, сякаш за да го помирише. Но вместо това напълни дробовете си с въздух, затвори очи и издиша толкова внимателно срещу клонките от бодлива зеленика, че те едва помръднаха.

Баст отвори очи, на лицето му се появи очарователна извинителна усмивка и той отиде при Летописеца.

— Вземи — подаде той венеца от бодлива зеленика на седящия мъж.

Летописеца не посегна да го вземе.

Усмивката не напусна лицето на Баст.

— Не го забеляза, защото беше зает да лазиш по пода — каза той с тих глас, — но той наистина се засмя, когато се втурна да бягаш. Засмя се на три пъти истински и дълбоко с корема си. Има такъв хубав смях. Като плод. Като музика. Не съм го чувал от месеци. — Баст отново му подаде венеца от бодлива зеленика, като се усмихна срамежливо. — И така, това е за теб. Направих му грамарията, която сметнах за подходяща. Така че да остане зелен и свеж по-дълго, отколкото очакваш. Набрах бодливата зеленика по правилния начин и я оформих със собствените си ръце. Подбрана, донесена и изработена специално за целта. — Той протегна венеца още малко по-напред като нервно момче, поднасящо букет. — Заповядай! Това е подарък от сърце. Давам ти го, без да очаквам нищо в замяна.

Летописеца се протегна колебливо и взе венеца. Завъртя го в ръцете си и го огледа внимателно. Между тъмнозелените листа подобно на скъпоценни камъни искряха малки червени плодове. Венецът беше оплетен ловко, така че тръните да са насочени навън. Летописеца го постави предпазливо върху главата си и той плътно прилепна върху челото му.

Баст се ухили.

— Всички да приветстват Господаря на безпорядъка! — извика той, вдигна ръце и се засмя доволно.

Устните на Летописеца се разтегнаха в усмивка, докато сваляше венеца.

— Това значи ли, че между нас нещата са уредени? — попита.

— Какво искаш да кажеш? — Баст наклони озадачено глава.

— Онова, което каза… снощи… — Летописеца, изглежда, се чувстваше неудобно да говори за това.

Баст доби изненадан вид.

— О, не — отвърна той сериозно и поклати глава. — Не. Изобщо не са уредени. Ти ми принадлежиш до мозъка на костите. Ти си инструментът на моето желание. — Баст хвърли бърз поглед към кухнята и на лицето му се изписа горчивина. — А ти знаеш какво искам. Да го накарам да си спомни, че е нещо повече от кръчмар, който пече пай. — Той сякаш изплю последната дума.

— Все още не знам какво бих могъл да направя. — Летописеца се размърда неспокойно на стола си и извърна поглед встрани.

— Ще направиш всичко, което можеш — увери го Баст с тих глас. — Ще го накараш да излезе от затвореността си. Ще го събудиш. — Баст изрече последните думи с ожесточение, сините му очи леко се присвиха и той сложи ръка върху рамото на Летописеца. — Ще го накараш да си спомни. Ще го направиш.

Летописеца се поколеба за момент, погледна надолу към венеца бодлива зеленика в скута си и леко кимна.

— Ще направя каквото мога.

— Това е всичко, което всеки от нас може да стори — каза Баст и приятелски го потупа по гърба. — Между другото, как ти е рамото?

Писарят го раздвижи с движение, което изглеждаше странно, тъй като останалата част от тялото му оставаше вдървена и неподвижна.

— Сковано и студено, но не ме боли.

— Това можеше да се очаква. Ако бях на твое място, не бих се безпокоил. — Баст му се усмихна окуражаващо. — Животът за вас, хората, е твърде кратък, за да се измъчвате за незначителни неща.

* * *

Закуската се появи и изчезна. Картофи, препечени филийки, домати и яйца. Летописеца успя да се натъпче с порядъчно количество храна, а Баст яде колкото за трима. Коте се размотаваше напред-назад — донесе още дърва за огрев, накладе фурната за приготвянето на пайовете и наля изстиващия сайдер в кани.

Тъкмо носеше две кани към бара, когато по дървената площадка пред странноприемницата се чу силен тропот на ботуши. Миг по-късно през вратата нахълта ковашкият чирак. Макар и едва шестнайсетгодишен, той беше един от най-високите мъже в града. Имаше широки рамене и здрави ръце.

— Здравей, Аарон — спокойно го поздрави съдържателят. — Би ли затворил вратата? Навън е доста прашно.

Щом ковашкият чирак се обърна към вратата, сякаш по взаимна негласна уговорка съдържателят и Баст мушнаха по-голямата част от бодливата зеленика под плота. Когато младежът се обърна отново към тях, Баст вече си играеше с нещо, което наподобяваше на малък недовършен венец, направен просто ей така, за убиване на времето.

Аарон побърза да се отправи към бара и, изглежда, не забеляза нищо различно.

— Господин Коте — развълнувано каза той, — мога ли да получа малко храна за из път? — Той размаха празен чувал от зебло. — Картър каза, че знаеш какво означава това.

Съдържателят кимна.

— Имам малко хляб и сирене, наденица и ябълки. — Той махна на Баст, който взе чувала и се затича към кухнята. — Картър ще ходи ли някъде?

— Двамата с него ще ходим — обясни момчето. — Родът Орисон ще продават днес овнешко месо в Трейа. Наеха ни с Картър да ги придружим заради лошите пътища и всичко останало.

— Трейа — замисли се съдържателят, — тогава значи няма да се върнете до утре.

— Картър се надява да намери и кон, който да замени Нели. — Ковашкият чирак внимателно постави сребърна монета върху полирания махагон на бара. — Ако не успее да намери кон, каза, че вероятно ще отиде на заплата при краля.

— Картър смята да постъпи във войската? — повдигна вежди Коте.

Момчето се усмихна със странна смесица от веселие и печал.

— Рече, че не му остават много други възможности, ако не намери кон за каруцата си. Каза, че в армията се грижат за теб, хранят те, имаш възможност да пътуваш и други подобни. — Очите на младия мъж искряха от вълнение, докато говореше, и в изражението на лицето му се преплитаха момчешки ентусиазъм и сериозната загриженост на зрял мъж. — И когато се запишеш, вече не ти дават само един сребърен нобъл. В тези времена ти дават роял. Цял златен роял.

Изражението на съдържателя стана мрачно.

— Само Картър ще се записва, така ли? — Той погледна момчето право в очите.

— Един роял е много пари — призна ковашкият чирак с лукава усмивка. — А и времената са трудни, след като моят старец умря, а майка ми се премести в Раниш.

— И какво мисли майка ти за това да минеш на заплата към краля?

Лицето на момчето помръкна.

— Не вземай нейната страна — оплака се той. — Мислех, че точно ти ще разбереш. Знаеш, че едно момче трябва да се погрижи за майка си.

— Момче, онова, което знам, е, че майка ти би предпочела да си в безопасност у дома пред това да се къпе в цяла вана със злато.

— Омръзна ми да ме наричат „момче“ — сопна се ковашкият чирак и лицето му се изчерви. — Мога да свърша добра работа в армията. Щом накараме бунтовниците да се закълнат във вярност на Разкаялия се крал, нещата ще се оправят. Облагането с данъци ще спре. Родът Бентли няма да загуби земята си. Пътищата отново ще станат безопасни.

След това изражението му помръкна и за миг лицето му изобщо не изглеждаше така младо.

— И тогава на майка ми няма да й се налага да се безпокои, когато не съм си у дома — каза той с мрачен глас. — Ще спре да се буди по три пъти на нощ, за да проверява капаците на прозорците и резето на вратата.

Аарон срещна погледа на съдържателя и изправи гръб. Когато вдигна рамене, се оказа цяла глава по-висок от Коте.

— Понякога на един мъж му се налага да защити родината си и своя крал.

— А Роуз? — тихо попита съдържателят.

Чиракът се изчерви и смутено сведе поглед. Отново приведе рамене и се отпусна като платно, което внезапно е останало без вятър.

— Господи! Нима всички са научили за нас двамата?

— В град като този няма тайни — кимна съдържателят с приятелска усмивка.

— Добре тогава — решително отсече Аарон, — правя го и заради нея. За нас. Със заплатата и с парите, които съм спестил, мога да купя къща или пък да отворя собствена работилница, без да се налага да искам пари от някой лихвар.

Коте отвори уста да каже нещо, но отново я затвори. Стоя замислен доста време и когато заговори, внимателно подбираше думите си:

— Аарон, знаеш ли кой е Квоте?

Ковашкият чирак обърна очи към тавана.

— Не съм идиот. Нали си разказвахме истории за него снощи, не помниш ли? — Той погледна през рамото на съдържателя към кухнята. — Вижте, трябва да тръгвам. Картър ще настръхне като мокра кокошка, ако не…

Коте му махна успокояващо с ръка.

— Предлагам ти сделка, Аарон. Чуй онова, което имам да ти кажа, и ще ти дам храната безплатно. — Той плъзна обратно сребърната монета по плота. — Тогава ще можеш да използваш парите, за да купиш нещо хубаво за Роуз от Трейа.

— Съгласен съм — предпазливо кимна Аарон.

— Какво знаеш за Квоте от историите, които си чувал? Как мислиш, че е изглеждал?

— Като изключим това, че е мъртъв? — засмя се Аарон.

— Като изключим това — отвърна му с лека усмивка Коте.

— Владеел е всякакви тайни магии — обясни Аарон. — Знаел е шест думи, които можел да прошепне в ухото на някой кон, и да го накара да препуска стотици километри. Можел да превръща желязо в злато и да улавя светкавица в еднолитров буркан, за да я използва по-късно. Знаел песен, която отваряла всяка ключалка, и можел да разбие здрава дъбова врата само с една ръка… — Аарон не довърши изречението. — Всъщност зависи от историята. Понякога е добър като храбрия принц. Веднъж спасил едни момичета от великани човекоядци.

— Знам — отвърна Коте с нова лека усмивка.

— … но в други истории е истински мръсник — продължи Аарон. — Откраднал е тайни магии от Университета. Както знаеш, затова са го изхвърлили оттам. И освен това го наричали Квоте Кралеубиеца, но не защото го е бивало с лютнята.

Усмивката беше изчезнала от лицето на съдържателя, но той кимна.

— Така е наистина. Но как е изглеждал?

— Имал е червена коса, ако това имаш предвид. — Аарон сбърчи вежди. — Всички истории са единодушни в това. Истински дявол с меч. Бил е ужасно умен и много красноречив. Можел е да намери изход от всяка ситуация.

— Ясно — кимна съдържателят. — Значи, ако ти беше Квоте и беше ужасно умен, както сам каза, и внезапно оценяха главата ти на хиляда рояла и херцогство за онзи, който успее да ти я отреже, какво щеше да направиш?

Ковашкият чирак поклати глава и сви рамене, очевидно затруднен да отговори.

— Е, ако аз бях на мястото на Квоте — продължи съдържателят, — щях да инсценирам смъртта си, да променя името си и да намеря някой малък, затънтен град. След това щях да отворя странноприемница и да направя всичко възможно, за да изчезна. — Той погледна младия мъж. — Така бих сторил аз.

Аарон хвърли поглед към червената коса на съдържателя, към меча, окачен над бара, и след това отново се вгледа в очите на кръчмаря.

Коте бавно кимна, след което посочи Летописеца.

— Този приятел не е просто някой обикновен писар. Той е един вид историк и е тук, за да запише истинската история на моя живот. Вече пропусна началото, но ако искаш, можеш да останеш и да чуеш какво следва. — Той се усмихна непринудено. — Мога да ти разкажа истории, които никой не е чувал преди. Истории за Фелуриан, за това как се научих да се бия в Адем. Истината за принцеса Ариел.

Съдържателят протегна ръка през тезгяха и докосна ръката на момчето.

— Аарон, истината е, че те харесвам. Мисля, че си необичайно умен, и не искам да гледам как съсипваш живота си. — Той си пое дълбоко дъх и погледна ковашкия чирак право в очите, а неговите бяха стряскащо зелени. — Знам как започна тази война. Знам истината за нея. След като чуеш това, вече няма да си толкова нетърпелив да бързаш да умреш в нея.

Съдържателят махна към един от празните столове на масата до Летописеца и се усмихна толкова очарователно и непринудено, сякаш е някой принц от книгите с приказки.

— Какво ще кажеш?

Аарон се вгледа в Коте сериозно и продължително, като очите му се местеха от него на меча и обратно.

— Ако наистина си… — Той не довърши, но на лицето му беше изписан въпрос.

— Наистина съм аз — кротко го увери Коте.

— … тогава мога ли да видя наметалото ти, което няма цвят? — попита чиракът и се ухили.

Очарователната усмивка на съдържателя се втвърди и разпадна на парчета като строшено стъкло.

— Бъркаш Квоте с Таборлин Великия — сухо се намеси Летописеца от другия край на стаята. — Наметалото, което нямало цвят, е принадлежало на Таборлин Великия.

На лицето на Аарон се появи озадачено изражение и той се обърна да погледне писаря.

— Какво е имал Квоте тогава? — попита.

— Наметало сянка — отвърна Летописеца, — ако си спомням правилно.

Момчето се обърна отново към бара.

— Можеш ли тогава да ми покажеш наметалото си сянка? Или поне малко магия? Винаги ми се е искало да видя нещо такова. Малко огън или светкавица ще свършат работа — не искам да те уморявам.

Преди съдържателят да успее да отговори, Аарон внезапно избухна в смях.

— Просто се шегувам с теб, господин Коте. — Той се усмихна отново, по-широко от преди. — В името на бог и неговата дама, никога преди не бях срещал по-голям лъжец от теб. Дори моят чичо Алван не би могъл да каже нещо такова, без по лицето му да проличи, че лъже.

Съдържателят сведе поглед и промърмори нещо неразбираемо.

Аарон се протегна през плота и сложи широката си ръка върху рамото на Коте.

— Знам, че само се опитваш да помогнеш, господин Коте — рече той сърдечно. — Ти си добър човек и ще помисля върху онова, което каза. Няма да бързам да се записвам. Просто искам да видя с какви възможности разполагам. — Ковашкият чирак печално поклати глава. — Днес всички са ме подхванали. Майка ми каза, че е болна от охтика. Роуз каза, че е бременна. — Той прокара ръка през косата си и се ухили. — Но трябва да призная, че всичко това бледнее пред твоите думи.

— Ами, нали разбираш… — Коте успя да изобрази немощна усмивка на лицето си. — Нямаше да мога да погледна майка ти в очите, ако не бях опитал.

— Можеше и да успееш, ако беше опитал с нещо, което щях да преглътна по-лесно — възрази младежът. — Но всеки знае, че мечът на Квоте е направен от сребро. — Той хвърли поглед на меча, окачен на стената. — Освен това той не е бил наречен „Безразсъдство“. Името му е било „Кайзера“, убиецът на поети.

Това леко изненада съдържателя.

— Убиецът на поети?

— Да, господине — кимна настойчиво Аарон. — И твоят писар тук е прав. Той наистина е имал наметало, направено от паяжини и сенки, и е носел пръстени на всичките си пръсти. Как беше?

Той носел пръстени от камък на едната си ръка,

желязо, кехлибар, дърво и кост, подредени ей така.

Имал…

Ковашкият чирак се намръщи.

— Не мога да си спомня останалото. Имаше нещо за огън…

Изражението на съдържателя беше непроницаемо. Той погледна надолу към ръцете си, които почиваха върху плота, и след миг взе да рецитира:

Имал пръстени невиждани на другата ръка.

Единият като лента — кървава черта.

Другият от въздух, като шепот в тишина.

Пръстенът от лед пък бил с пукнатина.

Блясъкът на пръстена от пламък видим е,

а последният пък просто нямал име.

— Точно така — усмихна се Аарон. — Нямаш ли някой от тези пръстени зад бара? — Той се изправи на пръсти, сякаш се опитваше да надникне по-добре.

— Не. Не бих казал, че имам — отвърна Коте с леко засрамена усмивка.

И двамата се стреснаха, когато Баст тропна чувала от зебло върху плота.

— Това би трябвало да ви стигне за два дни и даже да ви остане — безцеремонно отсече Баст.

Аарон метна чувала на рамо и се канеше да си тръгне, когато се поколеба и отново обърна поглед към двамата мъже зад бара.

— Не обичам да моля за услуги. Стария Коб каза, че ще се погрижи за майка ми вместо мен, но…

Баст заобиколи бара и поведе Аарон към вратата.

— Мисля, че тя ще се справи. Ще се отбия да видя и Роуз, ако искаш. — На лицето му се появи широка, похотлива усмивка. — Просто за да се убедя, че не е самотна.

— Ще ти бъда благодарен — отвърна Аарон с истинско облекчение в гласа. — Когато тръгвах, беше малко разтревожена. Би било добре някой да я успокои.

Баст, който тъкмо отваряше вратата на странноприемницата, спря и изгледа невярващо широкоплещестия младеж. След това поклати глава и отвори вратата.

— Така е. А сега тръгвай. Забавлявай се в големия град и не пий от водата.

Баст затвори вратата и притисна чело към дървото, сякаш внезапно го бе налегнала умора.

— „Би било добре някой да я успокои?“ — невярващо повтори той. — Вземам си назад думите, че това момче е умно. — Той се обърна с лице към бара и размаха обвинително пръст към вратата. — Така става, когато някой всеки ден работи с желязо.

Съдържателят се усмихна тъжно и се облегна на бара.

— Толкова по въпроса за легендарното ми красноречие.

— Момчето е идиот, Реши — пренебрежително изсумтя Баст.

— Трябва ли да се чувствам по-добре от това, че не съм успял да убедя един идиот, Баст?

Летописеца се прокашля.

— По-скоро това е доказателство, че си изиграл добре ролята си тук — вметна той. — Толкова умело си влязъл в кожата на кръчмар, че те не могат да си представят, че си нещо различно. — Той махна към празната обща стая. — Честно казано, изненадах се, че си готов да рискуваш живота си тук само за да попречиш на момчето да отиде в армията.

— Не е кой знае какъв риск — възпротиви се съдържателят. — Нито пък е кой знае какъв живот. — Той се изправи и отиде до масата пред бара, където седеше Летописеца. — Отговорен съм за всеки, който умре в тази глупава война. Просто се надявах да спася поне него. Очевидно дори и с това не мога да се справя. — Отпусна се на стола срещу Летописеца. — Докъде стигнахме вчера? Няма смисъл да се повтарям, ако не се налага.

— Тъкмо беше призовал вятъра и Амброуз си получи заслуженото — каза Баст от мястото до вратата, където беше застанал, — а ти беше отнесен по своята любима и говореше нещо за жестокостта й.

— Аз не се отнасям, Баст — отсече Коте.

Летописеца вдигна плоската си кожена чанта и извади лист хартия, три четвърти от който бяха изписани със ситния му подреден почерк.

— Мога да ти прочета отново последните редове, ако искаш.

Коте протегна ръка.

— Спомням си шифъра ти достатъчно добре, за да ги прочета и сам — уморено заяви той. — Дай ми ги. Може би това ще помогне. — Коте хвърли поглед към Баст. — Ела и седни, ако ще слушаш, не искам да ходиш насам-натам.

Баст побърза да седне, а Коте пое дълбоко дъх и зачете последната страница от вчерашната история. Съдържателят остана мълчалив дълго време. Устата му започна да се свива неодобрително, но после се изкриви в някакво слабо подобие на усмивка.

Той кимна замислено с поглед, все още вперен в текста.

— Прекарах толкова много от младежките си години в опити да вляза в Университета — каза Коте. — Исках да отида там още преди да избият трупата ми. Преди да знам, че чандрианите са нещо повече от история, разказвана край лагерния огън. Преди да започна да търся амирите.

Съдържателят се облегна назад в стола си, умората на лицето му изчезна и бе заменена от замислено изражение.

— Мислех си, че веднъж щом ме допуснат там, нещата ще бъдат лесни. Ще изучавам магия и ще открия отговорите на всичките си въпроси. Вярвах, че всичко ще е толкова просто както в приказките. — Квоте се усмихна малко смутено и от това лицето му стана изненадващо младо. — И можеше да е така, ако не притежавах таланта да си създавам врагове и да се забърквам в неприятности. Всичко, което исках, бе да свиря своята музика, да ходя на учебните занятия и да намеря отговорите, които ме интересуват. Всичко, което исках, се намираше в Университета. Всичко, което исках, бе да остана. — Той кимна сякаш на себе си. — Трябва да започнем с това.

Съдържателят върна обратно листа на Летописеца, който разсеяно го приглади с ръка, свали капачката на мастилницата и топна перото си в нея. Баст се приведе нетърпеливо напред, ухилен като развълнувано дете.

Блестящите очи на Квоте огледаха стаята, сякаш поглъщаха всяка подробност. Пое си дълбоко дъх, на устните му проблесна внезапна усмивка и за един кратък миг той престана да прилича на кръчмар. Очите му бяха проницателни и искрящи, зелени като стрък трева.

— Готови ли сте?