Пол Зюсман
Скритият оазис (61)

60.

Над Западната пустиня

Сестра й беше убита. Самата нея я бяха преследвали, бяха стреляли по нея, почти щяха да я осакатят. И въпреки всичко полетът през Сахара беше едно от най-прекрасните изживявания в живота й; загръщащата всичко празнота на пустинята някак си разсейваше всичките й останали тревоги и притеснения и я изпълваше с учудващо спокойствие и вътрешен мир.

Летяха ниско, на няколкостотин метра от пясъците. Въздухът — тук малко по-хладен, отколкото долу, макар и все пак топъл — облъхваше лицето й като гигантски сешоар. Пустинята се простираше, докъдето поглед стига — огромна, безпощадна пустош от скали и пясък, страховита с празнотата си. Като че ли се бяха пренесли в различен свят или в съвършено друго време: в невъобразимо далечна ера, когато целият живот на планетата е повехнал, а от земята е останал само голият й скелет. Имаше нещо ужасно и изумително в това — километър след километър пуста и изпепеляваща самота. Но и прекрасна въпреки всичко. Изумително прекрасна — в извисяващите се пясъчни вълни и загадъчните усукани скални образувания имаше величие, пред което и най-великите човешки произведения изглеждаха скучни и незначителни. И макар пейзажът да изглеждаше лишен от живот, колкото по-нататък летяха, толкова повече на Фрея й се струваше, че с това не се изчерпва всичко. Че пустинята, по свой начин, е съвсем жива, като гигантско сетивно същество, чиито променящи се цветове — в един миг меко жълти, в следващия синкавочервени, тук ослепително бели, там навъсено черни — по любопитен начин отразяват променящите се вихри на настроението и мисълта. Разнообразните форми и променящият се строеж — дюни, превръщащи се в чакълени равнини; солници, преминаващи в каменни хълмове — също създаваха конфузното усещане, че всъщност пейзажът се движи, свива се и се протяга, показва мускулите си.

Учудване, благоговение, страх, еуфория — Фрея изпитваше всичко това. Но най-вече дълбоко чувство на връзка със сестра си и копнеж по нея. Това беше светът на Алекс, обкръжението, което бе направила свое; колкото повече навлизаха в пустинята, толкова повече й се струваше, че се доближава към сестра си. Бръкна в джоба си и извади моменталната снимка от нощното шкафче на Алекс, както и последното писмо, получено от нея. Беше го прехвърлила от старите си дънки, когато се преоблече снощи. Притисна ги в скута си и се усмихна, загледана в стелещия се под нея див пейзаж на Сахара.

След два часа — слънцето вече бе започнало следобедния си път на запад — Флин спусна майкролайта на равно място, покрито с чакъл, до малък конусовиден хълм. Подножието на хълма, забеляза Фрея, беше осеяно с отломки от строшени грънци.

— Абу Балас — обясни Флин, угаси двигателя, свали шлема и слезе от машината. — Известен също така, ясно защо, и като Хълма на грънците.

Фрея също свали шлема си, разтърси глава, за да оправи косата си, и усети осезаемото покачване на температурата, когато витлото зад гърба й спря да се движи. Флин й подаде ръка и й помогна да слезе.

— Никой не знае откъде са се взели. — Той кимна към купчините строшени грънци. — Повечето хора мислят, че са част от временен склад за водопой на странстващите воини тебу от Южна Либия. От другата страна има някои интересни праисторически скални надписи, но мисля да ги оставим за друг път.

Фрея се разтъпкваше и се оглеждаше; глинените чирепи, хълмът, вълнообразните дюни отвъд него — всичко беше голо, тънещо в мълчание, абсолютно изсъхнало.

— Ти не спомена ли, че трябвало да налеем гориво тук?

— Точно така.

— Но къде е…

— Колонката за бензин ли? — Той се усмихна и посочи купчина чирепи малко встрани от хълма. Личеше, че са струпани умишлено; а най-отгоре имаше преобърната туба.

— Бензиностанцията Абу Балас — обяви Флин, клекна, взе едно голямо, подобно на лопата парче и го заби в единия край на могилката; копа, докато не се чу звук от нещо метално.

— С Алекс научихме този номер от опита на изследователите в началото на двайсети век. — Под ръцете му се показа горната част на голяма туба за гориво. — Хората създават складове за гориво по маршрута си като застраховка срещу възможен недостиг. Тук има три двайсетлитрови туби. Ще излеем едната в резервоара, а останалите ще оставим, да не би да закъсаме при полета обратно, макар че с резерва, който имаме, едва ли ще възникне някакъв проблем.

Изчисти тубата от пръстта, довлече я до Мис Пиги и я изля в резервоара. Въздухът се изпълни със силния мирис на бензинови пари. След като приключи, Флин подаде празната туба на Фрея и й каза отново да я зарови.

— Ще я напълня пак, когато имам път насам.

След това се зае с картите, които бе взел от къщата на Алекс. Разгъна ги на земята, затисна ъглите им с камъни и започна внимателно да ги проучва.

— Абу Балас е тук. — Посочи малък черен триъгълник сред широки жълти площи на по-голямата карта. — А това е мястото, където отиваме.

Плъзна пръст диагонално по картата, към място, където жълтото преливаше в светлокафяво под надписа „Плато Гилф Кебир“. Остави Фрея да се ориентира, после взе втората карта и я нагласи върху първата. Беше карта на самия Гилф, в мащаб 1:750 000 — изображението приличаше на два големи острова, единият на северозапад от другия, свързан с него чрез тесен провлак. Наоколо бяха разположени други, по-малки острови. Бреговата им линия, ако можеше да се нарече така, беше нащърбена и прекъсната, пронизваха я дълбоки криволичещи потоци, чиито екзотични имена бяха изписани ситно: Двете гърди, Трите замъка, Петър и Павел, Кратерите на Клейтън, Пролом Ал-Акаба, Джебел Уейнат.

— Уади ал-Бахт. — Флин посочи един от потоците, който се спускаше като стълба по южната земна маса. — Ако Захир не е сбъркал нещо, няма да е трудно да намерим скалата — на трийсет километра южно от Ал-Бахт или на три четвърти от пътя между това място и Осемте камбани.

Постави пръст върху нещо като верига от осем островчета, простираща се от долната част на Гилфа.

— А ако е сбъркал? — попита Фрея.

Флин сгъна картите и се изправи.

— Ще му мислим тогава. Засега нека просто да отидем там.

Погледна си часовника — беше четири без десет.

— Но трябва да побързаме. Не ми се иска да кацам на тъмно. Не ти ли се ходи до тоалетна?

Тя го изгледа сърдито и тръсна глава.

— Е, тогава да тръгваме.

Летяха още осемдесет минути. Слънцето все повече се спускаше към хоризонта и въздухът стана забележимо по-хладен. Фрея беше доволна, че си бяха облекли още дрехи, преди да тръгнат от Абу Балас.

Сега пустинята изглеждаше още по-внушителна: отслабващата светлина способстваше да се появи цяла нова гама от цветове — жълто и оранжево, както и десетина оттенъка на червеното, — а удължаващите се сенки караха пейзажа да изпъкне по-контрастно и по-вълнуващо. Летяха над високи морета от дюни, огромни езера от плосък като палачинка чакъл и странни древни гори от скършени камъни, навлизаха все по-навътре в тайнствените дълбини на пустошта. Накрая, когато слънцето застина точно върху хоризонта, пред тях се появи мъглява червена ивица, която трептеше като пара, издигаща се от повърхността на пустинята. Флин протегна ръка към нея.

— Гилф Кебир — прозвуча гласът му в слушалките. — Джер за древните египтяни: пределът, границата на света.

Той леко коригира маршрута, като издигна машината и я отмести по на юг. Мъглявата ивица се приближи и сякаш се уголемяваше и втвърдяваше, колкото повече се приближаваха. Цветовете й като че ли трептяха и се променяха под непостоянната светлина на късния следобед — червеното се преобразяваше в кафяво, а кафявото в мека охра с оранжев оттенък. Накрая, като дух, излизащ от бутилката, ивицата дойде на фокус: огромно плато, което стърчеше на триста метра над пустинната повърхност и се простираше на север, на юг и на запад, докъдето стигаше поглед. На места скалата беше отвесна, непревземаема пепеляво жълта стена, пясъците се надигаха към нея като вълни към борда на презокеански лайнер. На други места платото беше сгърчено, прорязано от дълбоки долини и дефилета, скалите изпъкваха като каменни рафтове, а сипеите на свой ред се превръщаха в архипелази от хълмове и купчини чакъл; цялото плато, изглежда, се спускаше в пустинята в поредица от огромни неравни стъпала. Фрея различи тук-там изолирани групи зеленина — точици и петънца на храсти на жълтия фон, — а щом се доближиха повече, и редки птици. Животът тук явно не беше изобилен, но след безплодните райони, над които бяха прелетели, изглеждаше пребогат.

Флин държеше картата на Гилфа в скута си. Беше сгъната така, че се виждаше само югоизточният квадрант на платото. Той приближи майкролайта до скалите, насочи се право на юг и пое успоредно на масива и леко над него. Десет минути изтекоха, слънцето вече залязваше — остана само най-горният му ръб, а небето на запад гореше в ярки зелено-пурпурни отблясъци. Флин спусна машината към място, където Гилфът изведнъж се отваряше в широка, покрита с пясък долина.

— Уади ал-Бахт — изпука гласът му в слушалките и той направи вираж надясно. Долината криволичеше и изчезваше сред възвишенията, създаваше впечатлението за назъбен прорез в голата скала. — Вече не е далече. Още трийсет километра, няма и двайсет минути. Наблюдавай внимателно.

Отново отклони майкролайта от Гилфа и го снижи, така че сега летяха покрай ръба на платото. Продължиха на юг, като оставиха скалите вдясно под себе си. Масивните канари караха майкролайта да изглежда като мизерно водно конче, жужащо покрай небостъргач. Пустинята пред тях изглеждаше гладка и празна, без някакви отличителни белези. Би трябвало без затруднения да забележат скалното образувание, макар че слънце почти нямаше, а здрачът се сгъстяваше. Двайсетте минути дойдоха и отминаха, станаха двайсет и пет и когато далече на юг пред тях се показа редица конусовидни хълмове, Флин тръсна глава и започна да обръща.

— Това са Осемте камбани. Отдалечихме се твърде много. Изпуснали сме го.

— Не е възможно — възрази Фрея, докато закопчаваше велуреното яке на сестра си, тъй като ставаше все по-студено. — Тук пустинята е съвсем равна. Би трябвало да го забележим отдалече.

Флин само сви рамене, насочи се обратно на север и се снижи още повече. Гледаха внимателно пустинята под себе си, търсеха какъвто и да е признак за скала във форма на полумесец. И малкото останала светлина се стапяше и платото вляво от тях вече се превръщаше в безлична сива мъгла.

Още десет минути изтекоха и вече изглеждаше, че ще се наложи да прекратят търсенето си за вечерта и да кацнат, преди да е станало съвсем тъмно, но изведнъж Флин радостно възкликна:

— Ето там! — И посочи надясно.

Фрея нямаше представа как са го изпуснали преди. Разпозна скалата веднага, макар да бе под воала на сенките, тъй като тя се извисяваше повече и по-шеметно от всичко останало в района. Как така не я бяха видели преди малко? Ето я, тук си беше, ясно очертана на фона на бледата пустинна повърхност — огромен извит зъбер от черен камък, висок десетина метра и наведен напред сред иначе пустите пясъци. Доминираше над цялата околност. Какви ли гигантски природни сили го бяха оформили и издигнали, бяха го изоставили щръкнал сам и нереален като огромно ребро, показало се от пустошта — тя не можеше да си позволи дори да предполага. Но пък и не я беше грижа. Бяха го открили, това беше най-важното.

Флин описа широк кръг около скалата и започна да се оглежда за подходящо място за кацане. Беше невъзможно да се прецени точното състояние на повърхността, защото пейзажът беше почти изчезнал в мътна едноцветна мъгла и изглеждаше съвършено гладък и стегнат, така че като направи няколко кръга в търсене на видими пречки, Флин се спусна само на няколко метра от земята, приземи майкролайта почти без друсане, плъзна го по пясъка и спря почти до скалата.

— Добре дошла в средата на нищото. Надявам се, че полетът ти е харесал.

За малко просто останаха на място. Витлото спря да бръмчи зад гърба им и ги обгърна тишина — дълбока, плътна и всепоглъщаща тишина. Свалиха шлемовете, измъкнаха се от кабинката и отидоха до каменната кула. Черният камък беше… обсидиан? Базалт? Сега, когато бяха съвсем до него, изглеждаше още по-тайнствен и страховит.

— Просто не мога да повярвам, че никога досега не съм го виждал — мърмореше Флин, докато оглеждаше десетметровия зъбер, чийто силует се очертаваше на нощното небе като част от някакъв огромен слонски бивник. — Летял съм над тия места десетки пъти и сто пъти съм минавал с кола. Невъзможно е да съм го изпуснал. Невъзможно!

Обикаляха скалата и я пипаха — беше топла от дневната жега и необичайно гладка, почти като стъкло. Върнаха се до майкролайта и седнаха. Гилфът се извисяваше вляво от тях, оранжевата луна бавно се издигаше вдясно.

— И какво ще правим сега? — попита Фрея.

— Ще чакаме — отвърна той.

— Какво ще чакаме?

— Сутринта. Сутринта тук ще стане нещо.

Тя го изгледа косо. Лицето му едва се виждаше; беше слабо, красиво и доста небръснато.

— Какво ще стане? — не се предаваше Фрея.

Вместо да й отговори, той отиде при майкролайта, затършува в кабинката и извади джобното фенерче „Маглайт“, което бе взел от къщата на Алекс. Беше отбелязал една от страниците в книгата с текстове. Сега я отвори, подаде я на Фрея, светна фенерчето и каза:

— Хепри. Богът на изгрева. Забелязваш ли нещо?

Пред нея имаше образ на седнал човек, заснет в профил: стискаше кръст анкх в едната си ръка и жезъл в другата. Макар тялото да беше човешко, върху раменете нямаше глава и лице, а по-скоро нещо като горната част на голям черен скарабей, а елипсовидното тяло завършваше с…

— Краката. — Тя посочи изкривените крайници от двете страни на бръмбаровата глава. — Същите са като…

— Точно така — съгласи се Флин, вдигна фенерчето и освети извисяващата се над тях скала. — Господ знае как, но на тази скала е запазена почти идеалната форма на предните крака на торния бръмбар. Това е невероятно — погледни, има ги дори и шипчетата, които бръмбарът използва за ровене в дупките и за захващане.

Повъртя светлината около горния край на шпила, където повърхността бе назъбена и издълбана; това й придаваше любопитно нарязан вид, който по странен начин напомняше на издатините по краката на бръмбара от снимката.

— Всеки древен египтянин, който е видял скалата, неминуемо би направил тази връзка — продължи Флин. — Вече знаем, че между Хепри и оазиса има силна връзка — спомни си текста от стелата в Абидос: че когато Окото на Хепри е отворено, тогава ще се отвори и оазисът. А когато е затворено, оазисът няма да се види дори от най-зоркия сокол. Нещо обаче винаги не ни достигаше, липсваше ни някаква важна съставка от уравнението. Ти я откри, когато разпозна образа на скалата върху стелата. А сега изглежда, че когато са споменавали Окото на Хепри, древните не са използвали израза само метафорично, а са имали предвид нещо съвсем определено — това тук.

Отново прокара лъча на фенерчето по извивката на черния камък.

— Вече всичко си пасва, но нямам представа какви са причините — може би някакво взаимодействие между скалите, изгрева и оазиса. Те по някакъв начин се свързват, а комбинираният ефект от това ще разкрие местонахождението на оазиса. Или поне се надявам да стане така. Изминахме прекалено дълъг път, за да се озовем тук и да се окаже, че съм сбъркал.

Посвети още малко с фенерчето, после го изгаси. — Хайде — подкани я. — Да си направим бивак.