Пол Зюсман
Скритият оазис (25)

23.

Бедуините останаха в Дакла, колкото да се запасят с вода, да съберат съчки за огън, да си купят една коза и друга храна. После, тъй като предпочитаха да са сами, се оттеглиха в пустинята и си направиха лагер на два километра от оазиса в малка акациева горичка.

Докато водачът им се върне от къщата на Алекс, камилите вече бяха вързани и дъвчеха върховете на близките храсти, козата беше заклана и се печеше на огъня, а хората седяха в кръг около нея и пееха стара бедуинска песен за злия пустинен джин и за умното момче, което го изиграло. Водачът върза камилата си при останалите, седна до другарите си и със звучния си глас се включи в пеенето.

Първите вечерни звезди започнаха да проблясват в небето, въздухът миришеше на пушек и печено. Когато песента свърши, запалиха цигари и започнаха да обсъждат обратния маршрут. Едни настояваха, че е най-добре да се върнат по пътя, по който бяха дошли, други предлагаха по-северен път покрай Джебел Ал-маси и горния край на Гилфа. Гласовете им ставаха все по-силни и напрегнати, докато някой не се провикна, че месото е готово — тогава напрежението изчезна. Свалиха козата от огъня, отнесоха я встрани и започнаха да я кълцат с ножовете си. Ядяха с ръце. Всички мълчаха и се чуваше само пращенето на огъня, ритмичното дъвчене и някъде от север съвсем слабо монотонно бръмчене, като от огромно насекомо.

— Какво е това? — обади се един от бедуините. — Помпа?

Никой не му отговори. Бръмченето се усилваше.

— Вертолет — реши накрая водачът им.

— Дали е военен? — попита друг от групата и се намръщи, тъй като отношенията между бедуините и армията открай време не бяха особено цветущи.

Водачът сви рамене, остави кокала, който държеше, и се изправи. Погледна на север, ръката му беше върху дръжката на ножа. След трийсетина секунди посочи с ръка.

— Там.

Един по един и останалите се изправиха и се взряха в далечината. Едно смътно потрепващо петно бавно се открояваше в сумрака. Очертанията му ставаха все по-ясни — черен вертолет, продълговат и лъскав, носеше се във вечерното небе само на няколкостотин метра над пустинята. Идваше право към тях. След минута витлата засвистяха над главите им, развяха наметалата им и запратиха пясък в лицата им.

Машината се отдалечи, направи остър завой и се върна над тях. Спусна се още по-ниско и бедуините бяха принудени да се проснат на земята; недоволните им викове бяха удавени от рева на витлата.

Щом вертолетът отново отмина, водачът скочи, изтича до камилите и започна да сваля от седлото една стара карабина, без да изпуска машината от очи. Вертолетът отново полетя към тях, зави малко встрани и кацна на петдесетина метра от лагера. Отвътре изскочиха няколко сенки и се затичаха към бедуините.

Водачът подхвърли карабината на най-близкия от хората си. Той я хвана с две ръце, с плавно и привично движение издърпа затвора, извъртя се към приближаващите се фигури и се прицели. Преди да успее да дръпне спусъка обаче проехтяха изстрели и той падна по очи в пясъка. На гърба на плаща му се появи черно петно и се разшири, като мастило върху попивателна хартия. Куршумите се забиваха в пясъка около бедуините и ги накараха да замръзнат на място. Докато те стояха неподвижни, хората от вертолета, с автомати в ръце, се подредиха в линия зад огъня. За миг двете групи мълчаливо се измерваха с очи, острият мирис на барут и метал се смесваше с аромата на печеното.

Непознатите се поразместиха, за да направят път на още двама. Набити и мускулести, те изглеждаха еднакви почти във всяко отношение — късо подстригана рижа коса и сиви костюми, футболните им тениски изглеждаха съвсем не на място сред дивия пустинен пейзаж.

— Открили сте някои неща — заяви единият от близнаците със съвсем спокоен глас, който изобщо не се връзваше с насилието отпреди малко.

— В пустинята — допълни другият.

— Къде са те?

Отговор нямаше. Близнаците се спогледаха, после — като един — вдигнаха оръжията си и откриха огън по най-близката камила. Бедуините закрещяха ужасено. Камилата падна и стрелбата спря; възцари се напрегната тишина. Близнаците спокойно изхвърлиха изразходваните пълнители и ги смениха с нови.

— Открили сте някои неща — повтори първият брат с абсолютно същия тон като преди малко.

— В пустинята.

— Къде са те?

— Тааля илхас тийзи, я келбийн — процеди водачът на бедуините с искрящи на светлината на огъня очи. — Целунете ме отзад, псета.

Близнаците отново се спогледаха. И отново откриха огън, като повалиха още две камили, преди да обърнат оръжията си към бедуина до водача. Градушката от куршуми го повдигна от земята и го запрати в пясъка. Той изрита два пъти и застина.

— Той ги отнесе!

Гласът беше хленчещ и ужасен. Един от бедуините пристъпи напред с вдигнати над главата ръце — дребен сбръчкан човечец с рядка брадица и зле белязано от едра шарка лице.

— Той ги отнесе — повтори той и посочи с трепереща ръка водача. — Видях го с очите си.

Близнаците го изгледаха внимателно.

— Тъкмо аз ви се обадих — изхленчи човекът и за да го докаже, размаха мобилния си телефон. — Аз съм ваш приятел. Помагам ви!

Бедуинският водач изпухтя с отвращение и ръката му посегна към ножа, но се дръпна, понеже нов рояк куршуми разрови пясъка до краката му.

— Майка ти винаги си е била курва, Абдул Рахман — изръмжа той. — А сестра ти се чука с псетата.

Човекът не му обърна внимание, само направи нова крачка напред и заяви:

— Обещаха ми пари. Ако се обадя. Господин Гиргис ми обеща пари.

— Но срещу намерените неща — уточни единият близнак.

— Къде са? — попита другият.

— Нали ви казах — той ги взе. Бяха в една торба и той ги отнесе.

— Къде?

— В оазиса. Там ги е дал на някого. Не знам на кого, не ни каза. Но аз направих каквото обещах. Искам си парите.

— Майната ти.

Порой куршуми прониза лицето и гърдите му. Докато трупът му все още се гърчеше на земята, близнаците се обърнаха към останалите бедуини и избиха всички освен водача — той единствен остана невредим.

Над пустинята отново се възцари тишина; жаравата просветваше със сърдити червени отблясъци, здрачът започна да се превръща в мрак. Внезапно водачът измъкна ножа от колана си и се хвърли напред с писклив проточен вик на гняв и предизвикателство, искаше да унищожи поне един от нападателите, преди самият той да загине. Те обаче се скупчиха около него, сграбчиха ръцете му, изтръгнаха ножа, започнаха да го бият и да го ритат, довлякоха го до огъня и го натиснаха да коленичи. От устата и носа му течеше кръв. Близнаците се приведоха от двете му страни.

— Открили сте някои неща.

— В пустинята.

— Къде са?

Водачът се оказа по-костелив орех, отколкото очакваха. И по-издръжлив. Наложи се да прогорят двете му ходила и едната длан, преди да го сломят и да им каже всичко, което ги интересуваше. Накрая му спестиха по-нататъшните мъки и го застреляха, както и останалите камили — кътчето беше уединено и щяха да изминат дни, ако не и седмици, преди някой да открие лобното място на бедуините.

След като си свършиха работата, стрелците се качиха на вертолета и той отлетя на юг в тъмната нощ.