Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hidden Oasis, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
sabisabina (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Пол Зюсман. Скритият оазис

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2010

ISBN: 978-954-655-106-1

История

  1. — Добавяне

Пролог

2153 г. преди Христа

Египет, Западната пустиня

Бяха взели и палач, който ги придружаваше из затънтените кътчета на пустинята и когато прерязваше гърлата им, си служеше с ножа за клане на добитък, а не с церемониалното му съответствие.

С безмилостното си сечиво от издялан жълт кремък, остро като бръснач и с дължината на ръка от лакътя до китката, палачът се местеше от свещеник към свещеник и умело наместваше острието в сгъвката между врата и ключицата. Винената отвара, изпита за притъпяване на болката, замъгляваше очите им; с блеснали от капчиците светена вода бръснати глави мъжете отправяха молитви към Ра-Атум да ги преведе благополучно през Прохода на Двете истини към Благословените поля на Яру. Междувременно палачът обръщаше главите им назад, към утринното небе, и с един силен замах прерязваше гърлата им от ухо до ухо.

— Нека върви по най-красивите пътеки, нека прекоси небесната твърд! — напяваха живите все още свещеници. — Нека се възкачи до великия бог, нека всеки ден се храни редом с Озирис!

Оплисканият с кръв палач слагаше всеки труп да легне, след това се преместваше до следващия свещеник и се повтаряше същото. Редицата трупове нарастваше все повече, а той вършеше работата си безизразно и безмилостно резултатно.

От върха на една близка дюна Имти-Хентика, върховен жрец на Иуну, първи прорицател на Ра-Атум и най-велик пророк, наблюдаваше това нагласено заколение. Скърбеше, разбира се, заради смъртта на толкова много хора, които бе приел за братя. Изпитваше обаче и задоволство, защото всички те бяха изпълнили мисията си, а и до един знаеха от самото начало, че нещата трябва да свършат тъкмо така, за да не се чуе и дума за онова, което бяха извършили.

Зад него, от изток, го достигнаха първите топли лъчи на слънцето — Ра-Атум в преображението си на Хепри, източник на светлината и живота в света. Той се обърна, отметна качулката си от леопардова кожа, разпери ръце и изрецитира:

— О, Атум, ти, който се появи на хълма на съзиданието, който донесе лъчи като птицата Бену в храма Бенбен на Иуну!

Вдигна ръка, сякаш искаше да сграбчи крайчето на пурпурното зарево, което се прокрадваше през пясъците на хоризонта. После се обърна и погледна в обратната посока, на запад, към извисяващите се скали, които се простираха на юг като завеса, спусната върху края на света.

Там някъде, в основата на скалите, сред гъстите сенки, в които утринната светлина все още не бе проникнала, се намираше Божествената порта — Пастта на Озирис. Не се виждаше от тук. Не би я видял и наблюдател, застанал непосредствено пред нея, защото той, Имти, бе изрекъл заклинанието за затваряне и скриване, така че никой — освен онези, които знаеха как точно да погледнат — не би усетил, че портата е там. По този начин убежището на дедите им, уахат ер-джеру та, оазисът на края на света, беше запазил тайните си през годините и за съществуването му знаеха само малцина избраници. И неслучайно беше наречен уехат сещат, Скритият оазис. Там товарът им щеше да е в безопасност. Никой нямаше да го открие. Щеше да се пази, докато дойдат по-спокойни дни.

Имти огледа скалите и поклати глава, като че ли се съгласяваше с нещо, после отмести погледа си по-наблизо, към разядените скални ръбове, които стърчаха над каменната маса. Беше поразителна картина, дори от това разстояние, защото черният камък се извисяваше като гигантски бръмбар, проправящ пътя си през пясъците.

Колко ли пътници, чудеше се Имти, са подминавали този самотен преден пост, без да осъзнаят значението му? Малцина, ако изобщо ги е имало — отговори си сам, — защото това са пусти, мъртви земи, царството на Сет; никой, който държи на живота си, не би и помислил да дойде тук. Само онези, които познаваха тия забравени места, биха се довлекли толкова далече сред изгарящото нищо. Само тук товарът им би бил наистина в безопасност, далече от ония, които биха злоупотребили с ужасната му сила. Да, мислеше си Имти, въпреки ужасите, съпровождащи пътя, решението да го донесат на запад беше правилно. Определено най-доброто.

Бяха изминали четири месеца, откакто тайно съвещание на най-могъщите люде взе това решение: царицата-майка, принц Меренре, министърът Усеркеф, генерал Реху и той, Имти-Хентика, най-великият пророк.

Отсъстваше единствено самият нису, господарят на двете земи Нефер-ка-ра Пепи. Не му бяха и докладвали за решението, взето на съвещанието. Някога Пепи беше могъщ владетел, равен на Хасехемуи, Джосер и Хуфу. Днес, през деветдесет и третата година на владичеството му, три пъти по-дълго от живота на нормалния човек, силите и авторитетът му бяха намалели. Навсякъде из земите номархите събираха частни армии и воюваха помежду си. От север и от юг Деветте лъка застрашаваха границите. През три от последните четири години нямаше дъждове и посевите пропаднаха.

Кемет се разпадаше и не се очакваше нищо, освен влошаване. Синът на Ра Пепи би могъл да е начело, но сега, по време на кризата, ръководството поеха други, които трябваше да разрешат големите държавни въпроси. Затова участниците в заседанието бяха заявили: заради собствената им защита и заради безопасността на всички вълшебната чаша да се вземе от Иуну, където бе прибрана, и да бъде пренесена през пясъците до безопасния Скрит оазис, първоначалното й хранилище.

И на него, Имти-Хентика, върховния жрец на Иуну, бе отредена отговорността да води експедицията.

— Преведи го през лъкатушещата река, отнеси го в източната част на рая!

Напевът отдолу се поднови — още едно гърло бе прерязано и още един труп бе сложен да легне на земята. Имаше вече петнайсет тела — точно половината.

— О, Ра, разреши му да дойде при тебе! — присъедини се към напева Имти. — Възкачи го на свещените скали, дай му живот вовеки!

Погледна как палачът се премести до следващия в редицата. Въздухът съскаше от свистенето на прерязаните гръкляни. После, когато ножът се хлъзна отново, Имти отправи поглед към пустинята и в ума му се върнаха кошмарите от пътуването.

Бяха тръгнали осемдесет души, още в самото начало на перет, ранния пролетен сезон, когато жегата е по-поносима. С багажа, увит в ленено платно и вързан на дървени плъзгачи, бяха поели на юг — първо с лодки до Заути, после по суша до оазиса Кенем. Там си бяха дали почивка от една седмица, преди да се впуснат в последния, най-потискащ етап от мисията си — четиридесетте итеру[1] през изгарящата непроходима пустош на пясъците до големите скали и Скрития оазис.

Последната част от пътуването им бе отнела седем дълги седмици, най-неприятните, с които Имти се беше сблъсквал през живота си, по-ужасни от всичко, което би могъл да си представи. Още преди да минат и половината път, всички волове измряха и хората трябваше да поемат тегленето. По двайсет се запрягаха като говеда и гърбовете им се нашарваха с кървави резки от въжетата, а краката им се покриваха с рани от адски горещия пясък. С всеки ден напредваха все по-бавно заради огромните дюни, заслепяващите пясъчни бури и най-вече заради жегата, която — през този смятан за по-хладен сезон — ги прогаряше от утрото до вечерта, като че ли самият въздух гореше.

Жаждата, болестите и изтощението неумолимо намаляваха редовете им, затова когато се свърши и водата, без да са се появили признаци за целта им, Имти започна да се страхува, че мисията им е обречена. И все пак те бъхтеха мълчаливо и решително, всеки потънал в собствените си страдания, и на четиридесетия ден от напускането на Кенем боговете възнаградиха упоритостта им с гледката, за която от толкова време се молеха — едва видимата червена лента през западния хоризонт, която бележеше ръба на големите скали и края на пътуването им.

Но минаха още три дни, преди да стигнат до Пастта на Озирис и да навлязат в нея през изпълнения с дървета проход към оазиса, а вече бяха останали едва трийсет души. Повериха товара си на храма в средата на оазиса, изкъпаха се в свещените извори и после, рано сутринта, след заклинанията за затваряне и скриване и след полагане на двете клетви, излязоха под строй обратно в пустинята и рязането на гърла започна.

Силен шум изтръгна Имти от мислите му. Палачът, ням човек, беше започнал да удря по един камък с дръжката на ножа си, за да привлече вниманието му.

Двайсет и осем трупа лежаха върху пясъка. Оставаха само двама живи. Това беше краят.

— Дуа-и-нак нетйер сени-и[2] — промълви Имти, когато се спусна от дюната и сложи ръка върху оплисканото с кръв рамо на палача. — Благодаря, братко.

И след кратка пауза добави:

— Ще пийнеш ли шепен?

Палачът тръсна глава, подаде му ножа и посочи с два пръста гърлото си, за да покаже къде точно трябва да го пререже Имти; след това се обърна и коленичи пред него. Острието тежеше повече, отколкото си бе мислил Имти, и му трябваха доста усилия, за да го вдигне и непохватно да му пререже гръкляна. Натисна с всичка сила навътре и пенестата кръв бликна и зашушна в пясъка.

— О, Ра, отвори за него портите на небесната твърд — изстена и с пъшкане нагласи трупа на пясъка. — Допусни го при себе си и му дари вечен живот.

Намести ръцете на палача от двете му страни, целуна го по челото и с тежки стъпки пое обратно към върха на дюната; краката му затъваха в пясъка до колене, а ножът все още беше стиснат в юмрука му.

Слънцето вече бе изгряло почти напълно, само малка част от основата на диска все още изглеждаше сплесната към хоризонта; топлината му дори в този ранен час изкривяваше въздуха и го караше да тупти. Имти се взря в небесното светило и присви очи, като че ли пресмяташе колко време ще му трябва, за да изгрее напълно, после се обърна на запад, към далечните скални остриета и тъмния каменен масив отвъд. Изтекоха минута, две, три — и тогава той издигна ръце към небето и извика:

„О, Хепри, о, Хепри,

Ра-Атум призори,

очите ти виждат всичко!

Пази вълшебната чаша,

притисната до гърдите!

Нека злосторниците бъдат смачкани

от челюстите на бог Собек[3]

и погълнати в корема на змията Апеп[4].

Почивай в мир и тишина

зад божествената порта,

в мястото за отмора!“

Обърна се отново към слънцето, преметна леопардовата кожа над главата си и докато се бореше с тежестта й, изтегли ножа през китките си, чак до кокала.

Беше наистина стар — над шейсетгодишен — и силите му бързо го напускаха, очите му се премрежваха, а през ума му преминаваше объркана върволица от образи. Виждаше момичето със зелените очи от селото на младежките си години (о, как го обичаше!), стария плетен стол на кулата на Сешат в Иуну, от който нощем наблюдаваше движението на звездите, гроба, който сам бе приготвил за себе си в некропола на възвишените и в който тялото му вече никога нямаше да бъде положено, макар че историята на живота му оставаше и името му щеше да пребъде във вечността.

Образите продължаваха да се движат в кръг, да се вплитат и отплитат, да се сливат и припокриват, да стават все по-накъсани, докато накрая всички избледняха и остана само пустинята, небето, слънцето и, от по-близо, пляскане на криле.

Отначало си помисли, че трябва да е лешояд, дошъл да кълве трупа му, но пърхането на крилата изглеждаше прекалено деликатно за такова тромаво на земята същество. Огледа се замаяно и с учудване видя, че до него е кацнала птичка с жълти гърди, стърчиопашка, наклонила глава встрани. Нямаше представа какво търси тук, в безводната пустош на пустинята, но въпреки цялата си слабост успя да се усмихне, защото нали и великият Бену се бе появил за първи път именно по този начин, като бе възвестил зората на съзиданието от издигнатото място върху големия камък Бенбен, където бе кацнал? Появата му тук, в края на нищото, беше безспорно потвърждение, че мисията им е благословена.

— Нека върви по най-красивите пътеки — промърмори той, — нека прекоси…

Не успя да завърши изречението, краката се огънаха под тежестта му и той се строполи по очи върху пясъка, мъртъв. Стърчиопашката заподскача наоколо, после кацна на рамото му. Вдигна главичка към слънцето и запя.

Бележки

[1] Около 525 км. — Б.пр.

[2] Прославям бога за тебе, брате мой — Б.пр.

[3] Собек, древноегипетският бог на водата, чието име означава крокодил — Б.пр.

[4] Апеп, зъл демон-змия в египетската митология, олицетворение на мрака и хаоса — Б.пр.