Пол Зюсман
Скритият оазис (4)

2.

Вашингтон, Пентагонът

Същата вечер

— Благодаря на всички, че дойдохте. Извинявам се, че се наложи да ви повикам толкова набързо, но нещо… нещо възникна.

Говорещият дръпна дълбоко от цигарата си, махна с ръка да разсее дима и погледна втренчено седемте мъже и жената на масата пред него. Апартаментът беше без прозорци, почти нямаше мебелировка и изглеждаше скучен като стотиците офиси, заврени в Пентагона. Единствената му отличителна черта бяха големите карти на Африка и Близкия изток, покрили по-голяма част от едната стена. Необичайна беше и масивната стояща лампа, поставена на пода до картата и обърната така, че макар да осветяваше добре самата карта, всичко останало в стаята, включително и хората, оставаше в дълбока сянка.

— Преди четиридесет минути — продължи говорещият — една от радиостанциите ни прихвана съобщение от Сахара.

Бръкна в джоба си, извади портативна лазерна показалка и когато се обърна към стената, върху областта на Средиземноморието се появи червена точка.

— Изпратено е някъде от тук.

Точката се плъзна по картата и спря в югозападния ъгъл на Египет, близо до мястото, където се пресичаха границите на Либия и Судан, над надписа Плато Гилф Кебир.

— Съобщението бе изпратено от самолет АН с регистрация от Каймановите острови, позивни VP-CM 473.

След кратка пауза добави:

— Обаждаха се за помощ — мейдей.

Седящите неловко се поместиха, някой възкликна: „Господи“.

— Какво ни е известно? — попита един от слушателите, едър мъж с оредяваща коса.

Говорителят дръпна за последен път от цигарата си и размаза фаса в пепелника пред себе си.

— Засега доста малко. Ще ви кажа всичко, което знаем.

Говори пет минути, като движеше показалката по картата — Албания, Бенгази, после отново Гилф Кебир; от време на време правеше справка в купчината листове пред себе си. Запали нова цигара, после още една; от непрекъснатото му пушене въздухът в стаята стана тежък, щипеше на очите. Когато мъжът свърши, всички мъже заговориха наведнъж, гласовете им се сливаха в общ шум — различаваха се отделни думи и изрази: „Знаех си, че е лудост!“, „Саддам!“, „Трета световна война!“, „Иранските контри“, „Ужасна катастрофа“, „Подарък за Хомейни“, — но цялостен смисъл не се долавяше.

Само жената остана мълчалива — почукваше замислено с писалката си по масата, после се изправи, отиде до картата и я загледа. Сянката, която хвърляше, беше тъничка, късата й руса коса отразяваше светлината от лампата.

— Ще трябва да го открием — каза тя и сви рамене.

Гласът й беше тих и едва се чуваше сред спора, започнат от мъжете, но в него имаше някаква вътрешна сила, присъщ авторитет, който принуждаваше останалите да му обърнат внимание. Мъжете в стаята притихнаха и се възцари тишина.

— Трябва да го открием — повтори тя, — преди да са го открили други. Позивът е предаден по открита честота.

Предишният оратор кимна.

— Значи трябва да се заловим за работа.

— И как точно предлагате да го направим? — надигна се едрият оплешивяващ мъж. — Да се обадим по телефона на Мубарак? Да пуснем обява във вестника?

Тонът му беше саркастичен и агресивен. Жената запази спокойствие.

— Ще се приспособяваме и ще импровизираме — отвърна тя, без да откъсва поглед от картата, с гръб към стаята. — Сателитни снимки, военни маневри, местни контакти. НАСА разполага с централа в този район. Ще направим каквото можем и както можем. Имаш ли нещо против, Бил?

Плешивият измърмори нещо под мустак, но се ограничи с това. Никой от останалите не каза нищо.

— Значи това е положението — заключи водещият, прибра показалката и подреди книжата си. — Ще се приспособяваме и ще импровизираме.

Запали още една цигара.

— И колкото по-бързо го направим, толкова по-добре. Преди всичко това да се превърне в още по-голямо нещастие, отколкото е и сега.

Прибра книжата си и излезе от стаята. Другите мъже го последваха. Остана единствено жената. Беше вдигнала ръка пред гърлото си, с другата следеше нещо по картата.

— Гилф Кебир — каза тя, задържа пръст на картата, после настъпи бутона за изгасване на лампата и потопи стаята в мрак.