Пол Зюсман
Скритият оазис (46)

45.

Сай Ангълтън имаше пистолет, прекрасно изделие — „Колт“ 70 — с блестяща никелирана цев и палисандрова дръжка, украсена с ромбчета от платина и бисер. Преди години му го беше подарил един саудитски бизнесмен заради някаква работа и — както хората обичат да назовават колите или къщите си не като предмети, а като хора — пистолетът на Ангълтън също си имаше име: Миси, като луничавото момиче, негова съученичка, единственият мил към него човек, който не му се беше подигравал за дебелината, гласа или останалите физически недостатъци.

Той редовно се упражняваше с Миси по мишените на местния стрелкови клуб, изстрелваше маса пълнители — господи, как се пулеха инструкторите на добрата му стрелба, — а където и да пътуваше по света, винаги носеше Миси със себе си. Въпреки това, откакто я имаше, нито веднъж не я бе използвал по работа, дори не си бе помислял да си послужи с нея; предпочиташе да държи пистолета заврян в дъното на куфара като бебенце в люлка, доволен да го има, ако му потрябва.

Тази вечер обаче беше извадил колта, беше го разглобил, почистил и смазал, беше сложил нов пълнител и го бе пъхнал в кобура под сакото. Тъкмо там се гушеше Миси и сега, правеше му компания в колата под наем, докато той наблюдаваше как Флин и Фрея се качват в черокито.

Беше проследил Кирнан дотук по-рано вечерта, движеше се след нея на безопасно разстояние — оставяше поне три-четири коли помежду им. Видя я как влезе в някакъв жилищен блок. Беше умна и умееше да се изплъзва. След двайсетина минути се появиха Броуди и момичето и тримата останаха в апартамента почти час, преди всички да излязат отново, а Флин и Фрея да се качат в колата. Това го накара да се чуди — дали да се върти наоколо и да види какво ще направи Кирнан, или да последва черокито. Запали двигателя и погали Миси; чувстваше, че трябва да вземе решение веднага.

Бяха го усетили, това беше ясно — защо иначе Броуди би изпратил последното си съобщение до Кирнан с нещо като код; такова нещо правеше за първи път. Доколко точно го бяха усетили, нямаше как да каже, макар да предполагаше, че става дума за общо подозрение, а не за конкретни факти.

Цялата работа беше досадна, крайно досадна, макар и не изцяло неочаквана. Нещата бяха започнали да се ускоряват и, както винаги става в този род дейност — всичко започваше с дебнене, игра на котка и мишка, после идваше цялостно преследване и накрая залавянето и смъртта, макар че кой точно щеше да загине, в този случай не беше ясно. Ето защо беше взел Миси. Усещаше, че нещата ще тръгнат на зле. И че вече са тръгнали.

Черокито зави зад ъгъла и се скри. Ангълтън страшно се интересуваше от действията на Кирнан и искаше да разбере какъв ще е следващият й ход, защото все още имаше много неизвестни, но засега инстинктът му диктуваше да тръгне след Броуди и Ханън, да ги държи под око. Хвърли последен поглед към улицата — дали си въобразяваше, или Кирнан се мръщеше на мобилния си телефон, — даде газ и пое след джипа. Държеше кормилото с една ръка, а с другата набра номер на телефона си и го вдигна до ухото си.

 

 

В облицования си с дървена ламперия кабинет Гиргис сложи слушалката на вилката, приведе се над бюрото и сплете пръсти.

— Разположете се удобно, господа. Мисля, че тази нощ ще прекараме тук.

Бутрос Салах, Ахмед Осман и Мохамед Касри седяха на кожени столове с високи облегалки срещу него — Салах държеше тумбеста чаша коняк, а Осман и Касри пиеха чай.

— Това ли е? — изхриптя Салах с прегракналия си от цигарите глас. — Седим и чакаме?

— Това е — отвърна Гиргис. — Вертолетите вече трябва да са заредени. Оборудването готово ли е за натоварване?

Салах кимна.

— Тогава няма какво друго да правим.

— А ако просто ни разиграват?

— Тогава ще предоставим пълна свобода на близнаците — заяви Гиргис и кимна към един от мониторите на вътрешната телевизионна мрежа на стената. Там се виждаха двамата братя — играеха билярд в друго помещение.

— Това не ми харесва — измърмори Салах. — Никак не ми харесва, Романи. Биха могли просто да си заминат.

— Имаш ли по-добро предложение?

Салах измърмори нещо неразбрано, отпи от коняка и смукна от цигарата.

— Тогава ще чакаме — заяви Гиргис. — Ще седим и ще чакаме.

Преди час и половина, когато научи за бягството на Броуди и момичето от Маншиет Насър, беше близо до апоплектичен удар — крещеше и се чешеше, сякаш по кожата му пълзяха хиляди насекоми. Сега обаче човек не би могъл да го познае — беше спокоен, съсредоточен и целенасочен. Това беше черта от неговия характер, която много объркваше антуража му — как вулканичният му гняв изведнъж може да прелее в трезво равновесие, преди също така внезапно да се промени в предишната посока. Тази негова особеност го правеше непредсказуем, човек, с когото не знаеш как да се държиш, който те държи в постоянно напрежение и страх. А на Гиргис пък точно това му харесваше.

Един прислужник донесе още чай и четиримата отново преминаха през конкретните подробности, като се увериха, че различните елементи от операцията са готови за наместване, когато постъпят нови данни… ако постъпят. След това Касри и Осман се оттеглиха — Касри в библиотеката да поработи с лаптопа си, а Осман да се позабавлява с едно от момичетата, които Гиргис винаги можеше да предложи за отмора на гостите и сътрудниците си — и Гиргис и Салах останаха сами.

— Не ми харесва това — изръмжа Салах, докато гасеше цигарата си в пепелника и палеше следващата със запалката, която висеше на верижка около врата му. — Прекалено много оставяме на случайността.

Гиргис се усмихна. С Бутрос се знаеха отдавна. Касри беше с него вече двайсет години, а Осман едва седемнайсет. Салах, от друга страна, стоеше до рамото му от самото начало — бяха израсли заедно в едно и също жилище в Маншиет Насър. Оттогава и досега той беше най-близкият му довереник, единственият, когото би могъл да нарече приятел, макар че ако се наложеше, не би се поколебал и за миг да му пререже гърлото. В този бизнес няма място за чувства.

— Всичко е наред, Бутрос — каза Гиргис. — Ако Броуди намисли нещо, ние ще сме първите, които ще разберем.

— Той извади от строя четирима от хората ни, по дяволите. Никой не е правил това. Никой! Сега би трябвало да изтръгваме очите на този мръсник, а не да киснем тук.

Гиргис отново се усмихна, стана от бюрото и потупа колегата си по рамото.

— Повярвай ми, Бутрос, ще му извадим очите, а и ще му отрежем пръстите и топките. Също и очите на момичето — за всеки случай. Но не преди да сме намерили оазиса. В момента само това е важно. Какво ще кажеш сега да изиграем една табла?

Салах продължи да мърмори още малко, но после се усмихна.

— Както едно време, а?

— Точно както едно време — потвърди Гиргис, седна на стола срещу него, измъкна красиво инкрустирана табла изпод масичката за кафе и я отвори.

— Спомняш ли си старите табли, на които играехме като деца? — Салах сбърчи чело, докато подреждаше пуловете. — Ония, които раздаваше отец Франсис?

— Какво ли стана с отец Франсис? — попита Гиргис.

— За бога, Романи! Не помниш ли, че се наложи да му видим сметката, след като разбра за дрогата и заплаши, че ще ни издаде?

— Разбира се, разбира се. Глупав човек.

Подредиха пуловете. Гиргис пръв хвърли заровете с кожената чашка. Дюшеш. Усмихна се по-широко. Изглежда, тази нощ късметът щеше да е на негова страна.

 

 

От страх да не би Гиргис някак да ги е проследил, Флин десетина минути прави резки завои наляво и надясно, като постоянно проверяваше в огледалото за обратно виждане дали нямат опашка. Накрая, след много промъкване и сменяне на посоката, излязоха на същата магистрала, по която бяха минали с таксито — или поне на Фрея й изглеждаше същата. След няколко минути англичанинът рязко изви волана вляво.

— Какво правиш! — изпищя тя и се вкопчи в таблото. Колата се завъртя и се плъзна в насрещното платно, където ги посрещнаха десетки примигващи фарове, придружени от какофония от клаксони. Флин някак успя да изправи волана и изведе колата в средното платно. Не откъсваше очи от огледалото за обратно виждане.

— Извинявай — измърмори. — Просто исках да съм сигурен.

Тя не му отговори от страх, че ако отвори уста, ще повърне. Висенето от тристаметрова скала май вече никога нямаше да й се струва чак толкова опасно.

Върнаха се в центъра, пресякоха Нил и поеха по широка пълна с коли улица, която накрая, след много изчаквания по светофарите, ги изведе покрай пирамидите; градът лека-полека остана зад тях, а жилищните комплекси и блокове отстъпиха място на гол пясък и шубраци. Всичко беше тихо и неподвижно; остана единствено тихото бучене на двигателя и съскането на гумите по асфалта. Пътен знак им съобщи, че до Александрия остават 213 километра. Започнаха да набират скорост.

— Ако искаш, пусни си някаква музика — предложи Флин и чукна с пръст по CD-то на джипа. — Чака ни още доста път.

Фрея поразгледа съдържанието на кутията с CD-та, подмина разните химни и богослужебни сбирки — че какво друго да очаква от Моли? — и накрая се спря на „Бавният влак“ на Боб Дилан. Извади диска и го пусна — от говорителите се разнесоха ниски протяжни тонове.

— И така, кой е този Хасан Фадауи? — попита тя, отпусна се и вдигна крака върху таблото. Пред тях се точеше низ от габарити — малки червени дупчици в живачния нощен пейзаж.

— Както вече ти казах в музея, тъкмо той откри папируса Имти-Хентика — отвърна Флин, даде мигач и задмина един камион. — Най-големият археолог, който се е раждал в тази страна. Жива легенда.

— Приятел ли ти е?

Ръцете му като че ли стиснаха волана малко по-силно.

— Бивш приятел би било по-точно — уточни той след кратка пауза. — А сега иска да ми отреже топките и да ме убие. С известно основание, ако трябва да съм откровен.

Тя го погледна и повдигна вежди. Изражението й казваше, че иска да научи повече. Той не обясни веднага, остана загледан напред и задмина още една кола, този път такси, натъпкано с жени в черни роби. Тъжният носов глас на Дилан изпълваше купето на черокито. Покрай тях прелитаха билбордове — Александрийската банка, Застрахователна агенция Фараон, Дънки Чертекс, Електрически крушки Осрам, — проблясваха за миг пред фаровете на колата и изчезваха. Фрея вече започваше да си мисли, че темата е изчерпана. Флин с въздишка се пресегна и намали силата на уредбата.

— До днес съм направил само две катастрофални грешки в живота си. Три, ако се брои и преспиването с жената на класния ми в училище. А от тези две по-скорошната е, че станах причина Хасан Фадауи да бъде хвърлен в затвора.

Поклати глава, облегна се, така че ръцете му се опънаха на кормилото, и потрепери — дали защото се отвращаваше от онова, което щеше да й разкаже, или защото наранената ръка го болеше, Фрея не би могла да каже. Един камион профуча в обратната посока и течението накара черокито да се разтресе. Нова пауза.

— Запознахме се, докато следвах в Кеймбридж. По ирония на съдбата по същото време урановата доставка на Гиргис се е насочвала към Скрития оазис. Той беше дошъл на едногодишна специализация. Запознахме се и Фадауи ме взе под крилото си, стана ми нещо като наставник — от него научих всичко, което знам за полевата археология. Като се има предвид разликата във възрастта ни, това така и не стана връзка между равни, пък и той може да прояви наистина отвратителни черти от характера си, когато поиска. Човек обаче трябва да му прощава, защото е наистина блестящ учен. Никога не бих защитил доктората си, ако го нямаше него, а когато кариерата ми в МИ6 се провали, той беше човекът, който ме прехвърли на преподавателска работа в Американския университет, като убеди Върховния съвет по антиките да ми предостави договор за разкопки в Гилфа. Всъщност нямаше да съм специалист в тази област, ако не беше той.

— Защо тогава го прати в затвора?

— Е, със сигурност не го направих умишлено. Беше повече…

Той махна с ръка, опитваше се да намери подходящата дума, но изглежда, не успя. Вместо това натисна бутона на прозореца и го спусна няколко сантиметра. Вятърът разроши косата му.

— Случи се преди три години. Двамата работехме по един от проектите му в Абидос, правехме повторни разкопки около погребалния комплекс Хасехемуи — няма да те отегчавам с подробностите. Някъде по средата на работата помолиха Хасан да помогне при консервациите в храма на Сети I, най-важния паметник в Абидос. Върховният съвет имаше нужда от доклад за състоянието на вътрешните светилища в храма, Хасан беше вече на разкопките и имаше опит в тия неща…

Той спря, забави колата и свирна на две рунтави камили, които се бяха появили пред фаровете на самото платно. Животните се стреснаха, обърнаха се и побягнаха обратно в пустинята.

— За да не се впускам в подробности — продължи Флин, — Хасан отиде да работи в храма на Сети, а аз поех разкопките в Хасехемуи. Почти веднага започнах да забелязвам липсата на някои предмети от списъка с находките ни. Предупредих служебния наблюдател и той постави охрана на склада. След четири нощи хванаха човек, който тършуваше там и прибираше предметите — оказа се, че е Хасан. Твърдеше, че ги вземал само за по-внимателно проучване, че щял безусловно да ги върне, но когато претърсиха жилището му, откриха много други предмети, скрити в куфарите му, и положението му се влоши. Изглежда, от десетилетия беше задигал най-различни неща, от всеки обект, на който е работил — хиляди артефакти. Имаше дори няколко неща, свързани с Тутанкамон, отмъкнати от кайроския музей.

Поклати отново глава и хвана по-здраво кормилото, тъй като някакъв насрещен камион беше оставил дългите си светлини включени и за миг го заслепи. Далече вдясно от тях се появи нещо, което приличаше на военен лагер — редици огрени от прожектори бараки, заобиколени от бодлива тел, а до предния вход бяха подредени танкове, боядисани в камуфлажния цвят на пустинята, със заплашително насочени към пътя оръдия.

— Легендарен или нелегендарен учен, отношението на египетските власти към кражбата на антики е доста неопределено. Последва процес, наложи се да дам показания и съдът реши да превърне случая в предупреждение — прати го за шест години зад решетките и му забрани завинаги да занимава с разкопки. На него, човек, посветил живота си изцяло на археологията.

Отново тръсна глава, прокара ръка през косата си и разтри тила си.

— И сякаш това не беше достатъчно гадно, той си внуши, че някак си аз съм нагласил цялата работа и съм го издал, защото съм искал да поема разкопките му. Опитах се да го посетя в затвора, да му обясня колко съжалявам, но когато ме видя, той откачи и се разкрещя — наложи се надзирателите да ме изведат. Не съм го виждал и не съм говорил с него оттогава. Разбрах само, че са го освободили преди няколко дни. Съсипан е във всяко отношение.

Флин намали скоростта, тъй като отпред се появи полицейско заграждение — няколко варела, преградили магистралата, а от двете страни будки за полицаите. Служителят, който извършваше проверките, махна на една кола да минава. Флин беше следващият и спря. Свали стъклото докрай и заговори на полицая на арабски, посочи му знака на посолството върху предното стъкло. Поговориха малко, после и тях ги пуснаха, като полицаят записа регистрационния номер на колата в тефтерчето си.

— И мислиш ли, че той ще ни помогне? — попита Фрея, след като тръгнаха отново; поде разговора от мястото, където го бяха спрели. — След всичко, което се е случило? Наистина ли го мислиш?

— Сериозно ли питаш?

— Съвсем.

— Не съм си го помислял и за миг. За бога, аз му съсипах живота. Защо ще иска да ми услужи?

— А защо тогава, по дяволите, сме тръгнали да се срещаме с него?

— Защото Фадауи казал на един мой колега, че знаел нещо за оазиса, а с петдесетте килограма много обогатен уран, до който може да се добере всеки, реших, че трябва да се проследи и най-беглата следа.

Погледна я косо, после отново обърна глава напред, натисна клаксона и изпревари колата, която бе минала преди тях на полицейската проверка. Фрея свали крака от таблото, пресегна се и усили звука на CD плеъра — дрезгавият глас на Дилан отново изпълни купето: пееше нещо за насилието и Египет, а това, в сегашните обстоятелства, изглеждаше твърде подходящо. Тя погледна часовника на таблото — 21:35, вече бяха на път повече от час — и опря глава на стъклото. Огряна от луната, и сенчеста, и безлична, пустинята се носеше покрай тях. В далечината, почти на хоризонта, мъждукаше някакво огънче — навярно петролен или газов кладенец.

— А каква ти беше първата грешка?

— Моля?

— Каза, че си направил две катастрофални грешки в живота си. Коя беше първата?

Той натисна газта още по-силно — стрелката на километража подскочи на 140 — и каза само:

— Остават ни още петнайсетина минути.