Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hidden Oasis, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
sabisabina (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Пол Зюсман. Скритият оазис

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2010

ISBN: 978-954-655-106-1

История

  1. — Добавяне

40.

Кайро — Бутнея

Близнаците дължаха на майка си изкуството да приготвят агнешкото както трябва: според мнението на всички, опитали въпросното ястие, най-добрата в Кайро, ако не и в цял Египет рецепта. Тайната, беше им казала тя, е агнешкото да се накисне в каркаде, колкото е възможно по-дълго, дори за цял ден, понеже обилният червен сос не само прави месото по-крехко, а и му придава фина, изпълваща устата със слюнки сладост, която и допълва, и засилва ефекта от останалите съставки на сготвеното гърне — лука, картофите, граха и боба.

— Първо окъпваме хубаво агнешкото — повтаряше им тя, докато бяха малки, и въртеше месото в хибискусовата марината. — После го слагаме да спинка във фурната и накрая то отива…

— В устата ни! — хорово довършваха близнаците, мляскаха и се галеха по коремчетата. Майка им примираше от смях, притегляше ги към гърдите си и ги прегръщаше.

— Малките ми мечета! — смееше се тя. — Малките ми чудовища!

Тази вечер, с цялото суетене около Гиргис — полет в пустинята, преследване из Кайро, — нямаше време месото да се накисне както трябва, така че просто го бяха натопили в каркадето, докато накълцваха и подготвяха зеленчуците, а след това изсипаха всичко в глиненото гърне и го сложиха във фурната.

Готвеха на майка си поне два пъти седмично, пък и по-често, ако не бяха заети с друго. Правеха го в тясната двустайна съборетина в Бутнея, където бяха израсли, сред мрачния лабиринт улички зад джамията Ал-Азар. Бяха се опитвали да я склонят да се премести да живее с тях или поне да се съгласи да й наемат по-удобна квартира, но тя се чувстваше щастлива тук, така че си остана тук. Те й даваха пари, купуваха нови мебели — сред тях голямо двойно легло, плазмен телевизор и DVD, — а и съседите се грижеха за нея. Въпреки това близнаците се тревожеха. Годините бой от Ел-Теябан — Змията, така наричаха баща им — я бяха оставили хилава и слаба. Макар Змията да бе изчезнал отдавна (след като двамата го пребиха жестоко), уврежданията оставаха. Дълбоко в сърцата си и двамата знаеха, че не й остава още дълго. Но това беше нещо, което нито един от тях не признаваше, нещо, за което никога не говореха. Беше прекалено болезнен въпрос. Тяхната мами беше всичко за тях. Всичко.

Когато агнешкото се сготви, го извадиха от фурната и кухничката се изпълни с превъзходния вкусен мирис на печено месо, примесен със съвсем лек дъх на джоджен — още една от тайните съставки на майка им. Отнесоха гърнето в стаята и го сложиха на пода. После седнаха скръстили крака около него и започнаха да си сипват с черпака в купичките; майка им се суетеше и мърмореше, сърбаше от лъжицата си, беззъбата й стара уста се сбръчкваше като изсушен плужек.

— Моите мечета — бърбореше тя. — Колко обичате да глезите вашето мами! Следващия път ще ме оставите аз да сготвя.

— Следващия път — съгласиха се те, но се спогледаха и си намигнаха, тъй като знаеха, че тя просто си говори, че всъщност обича да я обслужват и глезят. Пък и защо не? Беше се жертвала достатъчно заради тях толкова години. Най-доброто мами на света. Тя беше всичко за тях. Всичко.

Бърбореха си, докато се хранеха, или поне мами го правеше, докладваше им за всички новости и клюки в махалата: че на г-жа Гузми й се родил още един внук, а на горкия стар господин Фарид му махнали и втория тестис, семейство Аталас току-що си купило чисто нова електрическа печка („Шест котлона, представяте ли си! Шест! А като добавка получиха и безплатна тава за печене“.) Не ги попита за работата им, пък и те не й казаха. Единственото, което знаеше тя, беше, че е някаква обществена работа — това беше всичко. Нямаше никакъв смисъл да я тревожат. Още повече че те така или иначе не смятаха да работят за Гиргис още дълго. Вече бяха спестили повече от достатъчно, за да осъществят мечтата си — хранително заведение до Кайроския международен стадион, където да продават тамия, зеленчуково-хлебни кюфтенца и фатир, палачинка, полята със сос от зеленчуци, както и — разбира се — легендарното агнешко на тяхната мами. Още малко и щяха да се освободят. Гиргис, за това и двамата бяха съгласни, беше завършен и абсолютен гад.

След като приключиха с агнешкото, отнесоха чиниите до умивалника и — всеки с престилка на професионален готвач — ги измиха, а майка им се излегна в люлеещия се стол (бяха го задигнали специално за нея от един магазин за канцеларски мебели в Замалек) и започна да разтрива ходилата си и да си тананика нещо.

— А донесохте ли на своето мами нещо сладичко? — попита кокетно, когато се върнаха при нея. — Нещичко за десерт?

— Мами — въздъхнаха и двамата. — Не е добре за теб да ядеш сладко.

Тя се завайка, застена и започна да се моли, извиваше се в стола и мяучеше като гладна котка. Макар бяха против това, не им харесваше да й отказват, тъй като това беше едно от малкото й истински удоволствия. И така, докато единият пускаше DVD-то, другият постави върху поднос всичко необходимо — колан, лъжица, вода, запалка, напоен със спирт тампон, лимонов сок, вълнени топчета, — извади спринцовката, иглата и опаковката хероин от джоба си и й би дозата.

— Моите мечета — промърмори тя, докато опиатът започваше да действа. Главата й беше килната назад, очите затворени. — Малките ми чудовища.

Те държаха ръцете й, галеха косата й и я уверяваха, че я обичат и че винаги ще са до нея. После, след като тя отпътува към свой собствен свят, се настаниха на пода и загледаха DVD-то, като пляскаха с ръце в екстаз, макар да го бяха гледали вече петдесетина пъти — най-великия футболен мач, когато „Ел-Ахли“ победи с 4:3 „Замалек“ на финала за египетската купа през 2007 година.

„Ел-Ахли, Ел-Ахли, наш любим отбор си ти.

Сбрал си футболните асове,

спецове по дълги пасове, с теб сме ние,

Дяволи червени, към победи славни устремени!“

Припяваха си тихо, а зад тях тяхната мами въздишаше и се кискаше.

— Моите мечета — мърмореше завалено. — Малките ми чудовища.