Пол Зюсман
Скритият оазис (53)

52.

Оазисът Дакла

Захир ал-Сабри се беше надвесил над леглото на сина си и се усмихваше. Детето спеше с едната ръка сгъната под главата, а другата — отметната встрани, с изпънати пръсти, като че ли посягаше към нещо. Спомни си деня, когато се роди Мохсен — как би могъл да го забрави, — чудото, което тогава реши, че го е споходило, задушаващия прилив на радостна възбуда. Не е прието бедуините да показват чувствата си, затова той само целуна сбръчканото вързопче, погали косите на жена си, а после излезе в пустинята и — обезумял от радост — танцува и крещя като луд, наблюдаван единствено от дюните и небето.

Би искал да има повече деца, поне десетина, защото какво може да е по-удовлетворително от произвеждането на нови звена във веригата на живота, нишката, простираща се към бъдещето? Не му било писано обаче. Раждането беше трудно, имаше усложнения, кървене — той не разбра всички подробности, разбра само, че ако това се повтори, животът на жена му ще е в опасност, а той не можеше да допусне този риск. Аллах дава, но Аллах и отнема. Такъв е животът. Сега имаше Мохсен и това беше достатъчно.

Продължаваше да се взира в момчето — луната беше оградила главата му със сребърен ореол. Захир се наведе, целуна го по бузата, промърмори: „Обичам те, светлина на очите ми“ и се върна под завивките до жена си. Вдигна поглед към тавана. За малко полежа така, като хапеше устни; не се беше доближил до съня повече, отколкото преди четири часа. После се претърколи, пресегна се под леглото и докосна дулото на пушката, която винаги държеше там, прокара пръст по студената стомана на цевта.

Беше готов. Каквото и да станеше, каквото и да му поискаха, беше готов. Поне в това отношение щеше да оправдае заветите на предците си.