Пол Зюсман
Скритият оазис (17)

15.

Кайро

Ангълтън затвори вратата на апартамента на Флин с лакът. Чехлите на портиера тихо заглъхваха по стъпалата надолу. Човекът бе поискал да се мотае, за да държи апартамента под око, но американецът добави още една пачка към сумата, която му беше броил, за да му отвори, и го разкара. Беше стар, мръсен и непохватен и на Ангълтън никак не му се искаше да го остави да премества нещата, така че Флин да усети, че е имал посетители. Това си беше работа, а не просто любопитство. Трябваше да е професионален и да не допуска грешки. За това му плащаха. А и в тази работа най го биваше.

Вратата се затвори с глухо щракане. Той извади от джоба си гумени ръкавици и си ги сложи — гумата съскаше и свистеше по дланите му. Заедно с калцуните около обувките, които беше сложил пред вратата, те щяха да му свършат работа да не остави никакви следи, никакъв белег, че е бил тук. Почти сигурно прекаляваше с предпазните мерки. Броуди нямаше никакво основание да очаква такова безпокойство и изобщо не би се огледал, като си дойде. Но човек винаги трябва да внимава. Дори при нищожната вероятност англичанинът да страда от повече параноя, отколкото издаваше видът му — а в неговите среди това не беше съвсем невъзможно — Ангълтън не смяташе да излага на риск цялата операция, като остави ненужни следи.

Погледна си часовника — имаше много време, самолетът още дори не беше излетял от Дакла — и започна огледа. Не търсеше нещо конкретно, просто искаше да усети Броуди, да изпита като чувство онова, което вече знаеше, да го свърже със случая Пясъчния огън. Хола, кухнята, банята, двете спални, кабинета — проучи всичко, засне много неща с дигиталния си фотоапарат и записа впечатленията си на портативния диктофон.

За неподготвения наблюдател апартаментът не би разкрил кой знае какво за обитателя си — египтолог, ерген, с пристрастия към класическата музика, изследванията на пустинята, политиката — особено близкоизточната политика, — а ако се съдеше по спортния шал и подписаната снимка на тима, от футболния клуб „Ел-Ахли“. Тези и още някои подробности — че Броуди поддържа добра физическа форма, че чете поне на пет езика, не употребява алкохол и върши общественополезна дейност (благодарствени писма от едно сиропиталище в Луксор и от програмата за помощ в един от бедните квартали на Кайро) — навярно биха сумирали целия му портрет. Образ като от съединени точки в ребус, който дава обща представа, без каквато и да било дълбочина и без нищо съществено.

Окото на Ангълтън обаче беше опитно. Докато обикаляше стаите, той успя да схване подтекста на съдържанието им, да изкопчи скритите данни. В банята например, набутан в чифт вехти гуменки, той откри най-модерен хронометър, в чиято компютризирана памет се пазеха данните за разстоянията, пробягани от англичанина през последните две седмици. Десет километра за 36:02 минути, 20 километра за 1:15:31, 15 километра за 53:12 — Броуди, изглежда, бе не само в добра, а по-скоро в отлична форма. Потрошената лампа на масичката до леглото, белезите по стената зад нея, кутийката с таблетките ксанакс, повечето изпити — също казаха историята си на Ангълтън. Броуди, научи от тях той, страдаше от кошмари, мяташе се нощем, докато открие ключа на лампата, след това вземаше успокоителни, за да заспи. Всичко това потвърждаваше и данните от предварителното проучване на американеца.

Снимката на Алекс Ханън в хола привлече вниманието му. Дали двамата са били любовници, или не, Ангълтън не знаеше със сигурност. В последна сметка би казал не — любовниците, според неговия опит, обикновено имат повече снимки на другия, особено ако живеят разделени, а тук снимката беше само една. Тя явно беше скъпа за Броуди — това личеше от ценната сребърна рамка, — но Ангълтън би приел връзката им по-скоро за добро приятелство, не за любовна.

Повече го заинтересуваха подробностите, които откри на снимката. Тя явно бе направена в отдалечена част на пустинята — Западната пустиня според него, ако се съдеше по общия им интерес към нея, а и от присъствието на самия Броуди, чието отражение едва-едва се различаваше в огледалните стъкла на слънчевите очила на Ханън.

На фона на изображението, малко вляво и донякъде не на фокус, се виждаха няколко оранжеви куфара за инструменти (подобен видя и в коридора на апартамента, в него имаше нещо като радар или сензори устройство). И още по-интересно, зад Броуди, в отражението на сенниците на Ханън — Ангълтън трябваше да се взре напрегнато в мини лупата, с която никога не се разделяше, за да го различи — се забелязваше нещо подобно на крило или платно, прекалено малко, за да е на самолет. Хвърчило? Портативен въздушен глайдер? Друг миниатюрен летателен апарат? Малък двуместен самолет? Не можа да прецени, а и нямаше време да изнесе снимката за дигитален анализ. Но тя и така даваше сведения — като се вземат предвид работните куфари, срещата им в отдалечената пустиня и личната им близост, Броуди и Ханън явно бяха работили нещо заедно. Еднократно пътуване? Част от някакъв по-мащабен проект? Не можеше да е сигурен, но пък това беше още един фрагмент от картината. Парченце по парченце по парченце.

Прекара почти двайсет минути надвесен над снимката, преди да погледне отново часовника си — все още имаше много време — и да се запъти обратно към кабинета. Вече го беше огледал най-общо, но тук явно беше центърът на света на Броуди и затова му се искаше отново да го поогледа, да види дали не може да разбере още нещо.

Погледна още веднъж поставената в рамка гравюра на стената зад бюрото с надпис Град Зерзура е бял като гълъб, а на портите му е резбована птица. Прочете още веднъж текста в диктофона си, макар да го беше направил и при предишния си оглед на кабинета.

Огледа повторно и дървените шкафове за папки до бюрото. Всеки имаше по пет чекмеджета, а всяко чекмедже беше натъпкано с купчини бележки, статии, снимки, схеми, препечатки и карти — всички бяха подредени в раздели по азбучен ред: от Алмаши най-горе до Яхмос в най-долното.

Материалите бяха прекалено много, за да прегледа всичко подробно. Затова той се задоволи с отваряне на всяко чекмедже и преглеждане на това-онова — бедуини, Пепи II, Уингейт, Хепри, — преди да премине по-нататък, без да се задържа никъде задълго.

Само две папки го накараха да спре и да ги огледа по-внимателно. Едната, с етикет „Гилф Кебир / Сателитни изображения“, се състоеше от снопче цветни снимки. Започваха с панорамни снимки на целия югозападен ъгъл на Египет, преливащи се в по-детайлни снимки на Гилфа, при които пустинният пейзаж ставаше все по-ясен и по-детайлен. Последните двайсетина бяха толкова контрастни, че Ангълтън успя да различи повечето отделни скали в източната страна на Гилфа. От време на време се появяваше по някой зелен участък — навярно само купчина дървета или група пустинни храсти, — но иначе пейзажът си оставаше изцяло безжизнен и пуст. Нямаше и следа от мистериозния оазис на Броуди.

Другата папка, която привлече вниманието му, имаше етикет „Магнитометрични данни“. (Дали сензорното устройство от коридора не беше свързано с нея? Уред за измерване на магнитното поле?) Съдържанието на листовете — страница след страница едноцветни точки и петънца — не му говореше нищо. Самите данни не бяха важни. Онова, което го накара да се замисли, беше, че Броуди изобщо използва магнитомер. Магнитомерите, доколкото Ангълтън знаеше, служат за описание на предмети под повърхността и за откриване на метал. При все това в разговора им онази вечер Броуди изрично бе уточнил, че обитателите на Гилфа от Каменния век още не били стигнали до металообработка. За това тук несъмнено имаше някакво съвсем невинно обяснение, но си оставаше любопитно.

— Защо му е магнитомер? — измърмори той в диктофона си, преди да продължи: — И откъде са дошли сателитните изображения? НАСА? Петролните компании? Провери къде може да се направи справка.

Престана да рови в чекмеджетата и огледа още веднъж рафтовете. Всичко беше египтология, доколкото можеше да прецени, с изключение на един раздел, посветен на съвременната политика — с много материали за Ирак — и набутана зад редица кожени томове за древноегипетска архитектура и книга за руските самолети.

— Енциклопедия „Оспри“ на руските самолети — общи той на диктофона си. — Какво ли по дяволите търси това тук?

Остави бюрото на Броуди за накрая. Беше масивно и старомодно, изработено от лакиран дъб, с телефон, лампа, попивателна, поставки за хартия и писалки — обичайните принадлежности, подредени внимателно. Нямаше настолен компютър, което говореше, че англичанинът предпочита да работи на лаптопа си. А сега сигурно го беше взел със себе си в Дакла, защото го нямаше никъде в апартамента. Досадно. Ангълтън се огледа за преносима USB памет, в случай че Броуди си е запазвал резервен запис, но също нямаше. Тъй като времето напредваше, той престана да търси и насочи вниманието си към поставката за хартия, където не откри нещо интересно, и накрая към тома, поставен върху попивателната в средата на масата: „Текстове с клиновидно писмо от санктпетербургския Ермитаж“.

С лист хартия А4 беше отбелязано място към средата на книгата. Ангълтън отвори тома на това място и попадна на снимка на кафеникава глинена плочка, зле пострадала от ерозията и покрита с редове клиновидни знаци. Надписът отдолу гласеше:

„Плочка от дворцовия архив на Лугал-Загеси

(около 2375–50 пр.Хр.). Урук.

От колекцията на Н. Лихачов.“

Загледа се в снимката, после съсредоточи вниманието си върху листа А4. На него Броуди изключително старателно бе преписал клиновидните знаци от плочката или поне ония от тях, които бе могъл да разчете. По-долу бе нанесъл нещо, което Ангълтън реши, че е транслитерация на първоначалните форми, предадена фонетично с латиница. А още по-долу — тук Ангълтън отново гадаеше, макар предположението му да изглеждаше разумно — имаше директен превод на английски с многоточия за неясните или зацапаните клиновидни знаци и добавени в скоби догадки или въпросителни знаци до думите, за чието значение Броуди се бе колебал:

„… на запад след калам (Шумер) и отвъд хоризонта… голямата река артиру (Итеру / Нил) и земите на каммутута (Кемет / Египет)… 50 дана от буранун (Ефрат?)… с изобилие от… говеда, риба, пшеница, гешнимбар (финикови палми?)… град на име манарфур (Менефер / Мемфис?)… цар, който управлява всички… с голям страх от враговете заради… тукул (оръжията?) говори… от ан (небесата / небето?) под формата на лагаб (камък?) и ги повежда в битка начело на царската армия… бил (изгаря?) с ослепителна светлина и ухуб (заглушава?)… болка и прилошаване… С това оръжие враговете на каммутута от Севера са унищожени и от Юга са унищожени… Изтокът и Западът са превърнати в прах, така че техният цар владее всички земи около артиру и никой не може да му се опълчи, нито някога да го победи, тъй като в ръцете му е митум (боздуганът?) на боговете… най-страшното оръжие на света… пазете се и никога не тръгвайте срещу царя на каммутута, защото в гнева си той ще… до пълно унищожение.“

Прочете текста няколко пъти, без изобщо да разбере за какво става дума.

— Странни дивотии за скали и оръжия — записа в диктофона си, като тръскаше смаяно глава за нещата, които хората намират за интересни. Помълча за миг и добави: — Навярно няма отношение към работата.

Върна листа на мястото му, затвори книгата и я намести върху попивателната, за да изглежда точно както я беше заварил. Огледа стаята за последен път. Постави подслушвателните устройства — едно в телефона, второ зад рафта с книги и трето под канапето в хола — и излезе от апартамента. Беше останал там почти деветдесет минути и според неговите пресмятания самолетът на Броуди още не беше изминал и половината път до Кайро. Добра и прецизна работа, помисли си. За това му плащаха. Тъкмо по тази причина беше най-добрият.