Пол Зюсман
Скритият оазис (10)

8.

Фрея кацна на международното летище в Кайро в осем сутринта местно време. На изхода я чакаше Моли Кирнан, приятелка на Алекс, която й се бе обадила преди два дни да й съобщи за смъртта й.

Беше доста над петдесет, със сивееща руса коса, спортни обувки и златно кръстче на шията. Прегърна Фрея и й изказа съболезнованията си за загубата й. После я хвана под ръка и я поведе от международното летище към вътрешните линии. Алекс бе живяла в оазиса Дакла и там на другия ден щеше да е погребението й.

— Сигурна ли сте, че не искате да останете в Кайро и да заминете с мене утре? — попита Кирнан. — Имам легло за гости.

Фрея я увери, че оценява гостоприемството й, но настоя, че иска да тръгне веднага. Желанието й беше да види сестра си още веднъж преди погребението и да се сбогува с нея.

— Разбира се, миличка — съгласи се възрастната жена. — Захир ал-Сабри ще ви посрещне, той беше сътрудник на Алекс. Добър човек е, макар и малко начумерен. Той ще ви заведе първо в болницата, а после в къщата й. Но ако ви трябва нещо, каквото и да е…

И подаде на Фрея визитка:

Моли Кирнан,

регионален координатор,

Агенция на САЩ за международно развитие

На гърба беше записан номерът на мобилния й телефон.

На летището на вътрешни линии Фрея бе една от четиримата пътници. Кирнан показа някаква служебна карта, заговори на арабски и й разрешиха да я придружи и по-навътре. Зачакаха да обявят полета й без да си кажат кой знае какво. Едва когато пътниците тръгнаха към вратата, Фрея каза онова, което я ядеше, откакто разбра за смъртта на сестра си:

— Просто не мога да повярвам, че Алекс се е самоубила. Не мога. Тя изобщо не е такъв човек.

И да беше очаквала отговор, не го получи. Кирнан само я прегърна отново, погали я по косата и с едно последно „още веднъж моите съболезнования“ се извърна и си тръгна.

Самолетът излетя и Фрея се загледа разсеяно в пустинята отдолу — безкрайна шир от мръсножълт пясък, който се губеше сред омарата в далечината.

Тук-там повърхността се прекъсваше от отдавна пресъхнали пустинни потоци, но на повечето места си оставаше изцяло еднообразна. Безлюдна, пуста, изоставена — както се чувстваше и тя самата.

Свръхдоза морфин — с това се беше убила Алекс, Фрея не знаеше подробностите, а и не искаше да ги научи, беше прекалено болезнено. Алекс страдаше от множествена склероза, особено неприятна разновидност, и вече бе загубила движението на двата си крака, едната ръка, както и част от зрението си — господи, беше толкова жестоко.

— Вече не го издържаше — каза Моли Кирнан, когато се обади да й съобщи. — Не можеше да продължава така. Реши да действа, докато още е в състояние.

Това не приличаше на Алекс, каквато я познаваше Фрея. Тя не би се отказала така, без бой. И все пак Фрея се опираше единствено на спомените си — Алекс от детството им с тетрадките и колекцията от камъни, със стария военен компас от битката при Иво Джима. Алекс, която я притискаше до себе си на погребението на родителите им, която бе зарязала кариерата си, за да се грижи за нея, да я обича и да я издържа. Една Алекс от миналото. Една загубена Алекс. Бяха изминали седем години, откакто разговаряха за последен път, и кой знае колко се беше променила сестра й през това време.

Наистина, беше й писала писма — всеки месец, абсолютно редовно, дванайсет писма за всяка година, всичките с интересния й почерк, едновременно шантави и подредени. В написаното обаче никога нямаше нищо лично. Като че ли събитията от последния им ден в Маркам някак си бяха затръшнали вратата към всичко по-лично между двете. Дакла, пустинята, работата й по движението на дюните и геоморфологията на платото Гилф Кебир (каквото и да беше това) — това бяха темите, за които пишеше Алекс. Повърхностни и външни неща, които никога не се задълбочаваха. Единствено последното писмо, което Фрея получи само няколко дни преди съобщението за смъртта на сестра си, беше станало отново открито и допускаше Фрея в живота й. То обаче беше твърде закъсняло.

И разбира се, Фрея, измъчвана от срам заради постъпката си, не отговори на нито едно от писмата. Нито веднъж през тия седем години не направи опит да протегне ръка, да признае колко съжалява, да се опита да изличи станалото.

Точно това я измъчваше сега, още повече след смъртта на Алекс. Истината беше, че сестра й е страдала, и то ужасно, и че Фрея не е била до нея, както Алекс винаги бе правила. Ужилването от осата, болницата, денят, когато сама се бе изкачила на Ел Капитан — сестра й нито веднъж не я бе предала, винаги я бе подкрепяла. Но тя не бе направила същото — беше я предала. За втори път.

Бръкна в джоба си, извади намачкания плик с египетската марка и го огледа пак, преди да го остави непрочетен и отново да се вторачи в пустинята. Черна, пуста, изоставена. Точно както се чувстваше и тя самата през последните седем години. Както сигурно щеше да се чувства до края на живота си.

Както беше уговорено, на летището в Дакла — куп чина оранжеви сгради, заобиколени от всички страни от пустинята — я посрещна колегата на Алекс Захир ал-Сабри. Слаб и жилест, с гърбав нос и тънък мустак, с карирана бедуинска чалма, той измърмори „добре дошла“, взе пътната й чанта (тя задържа раницата) и я преведе през залата за пристигащите. Предобедният пек я удари през лицето. И в Кайро беше горещо, но това тук беше друго — впиваше се в дробовете, изкарваше въздуха й.

— Как издържате тук? — възкликна тя, докато ся слагаше слънчевите очила.

— Елате през лятото — сви рамене Захир. — Тогава е горещо.

Пред сградата на терминала имаше паркинг, ограден от декоративни смокини и розови олеандри. Захир отиде до една разнебитена тойота ланд крузър с багажник, прикрепен на покрива, и строшен ляв фар. Остави чантата й на задната седалка, отвори й предната врата и без да каже и дума, седна зад кормилото. Потеглиха, отминаха будката за охраната и поеха по единствения зле асфалтиран път, който започна да се вие през пустинята. Пред тях се открои зеленият силует на оазис. Отзад, като ръба на огромна чиния, го ограждаше отвесен скален масив в кремав цвят.

— Гебел ел-Каср — каза Захир и кимна към оазиса. Не добави нищо повече, а и Фрея не се заинтересува.

Продължиха в мълчание сред пейзаж, в който пясъчните дюни се редуваха с редки участъци проскубана трева, после с напоявани участъци с палмови, маслинени и цитрусови насаждения. След десетина минути табела с надпис на арабски и английски им съобщи, че навлизат в Мут, за който Фрея знаеше от писмата на Алекс, че е главният град на Дакла. Заспалите дву- и триетажни белосани къщи, прашните улици, оградени с кипариси и акации, и зелено-белите улични павета придаваха на града изоставен вид.

Подминаха една джамия, каруца с няколко жени в черни роби — теглеше я магаре, камили, които безцелно се мотаеха покрай пътя; на места през отворените прозорци излизаше пушек. При други обстоятелства Фрея щеше да се смае, толкова различно и чуждо на досегашния й опит беше всичко тук. Сега обаче седеше загледана разсеяно през прозореца, докато минаваха по широкия булевард през града, пресичаха множество кръгови разклонения, откъдето в различни посоки тръгваха други булеварди; като че ли кръжаха в гигантски флипер.

След малко вече бяха от другата страна и се носеха бързо през царевични ниви и оризища. Отминаваха палмови горички и гълъбарници, странно разкривени скали и стигнаха до село с наблъскани една до друга къщички от глинени тухли. Захир намали скоростта, влезе през една отворена порта и спря в двор, ограден от високи кирпичени стени, украсени с палмови клонки. Изсвири с клаксона и изгаси мотора.

— Това ли е къщата на Алекс? — попита Фрея. Мъчеше се да сравни двора и паянтовата къщичка с описанието от писмата на сестра си.

— Не. Това е моята къща — отвърна Захир, докато слизаше от колата. — Ще пием чай.

На Фрея изобщо не й се пиеше чай, но знаеше, че ще е нелюбезно да откаже — в писмата си Алекс често споменаваше колко важно е гостоприемството за египтяните. Така че въпреки цялата си умора взе раницата си и слезе.

Захир я въведе в къщата по един коридор — тъмен и хладен, с мирис на дим и олио; влязоха в мрачна стая с висок таван, бледосини стени и покрит с черги под. Освен тапицираната пейка покрай една от стените и телевизора на масичката в ъгъла в помещението нямаше нищо. Той й посочи пейката, викна нещо към съседната стая и клекна на пода пред нея; наметалото му се дръпна и разкри белите му маратонки „Найк“. Настъпи мълчание.

— Разбрах, че сте работили с Алекс — наруши тишината тя, след като Захир явно не смяташе да каже нещо.

Той измърмори нещо утвърдително.

— В пустинята ли?

Той само сви рамене, като че ли казваше „къде другаде“.

— И какво правехте?

Отново свиване на раменете, но този път и думи:

— Карахме. Надалече. До Гилф Кебир. Дълъг път. — Погледна я бегло и отново отклони поглед, после се наведе и махна нещо от наметалото си.

На Фрея й се щеше да го пита още неща — за живота на Алекс тук, за болестта и за последните й дни, за всичко, което той знаеше за нея, искаше да събере и най-дребните подробности за сестра си. Спря се обаче, тъй като усети, че той не е особено общителен. Моли Кирнан я беше предупредила, че е кисел човек, но тя усещаше нещо повече. Почти враждебност. Чудеше се дали Алекс му е разказала какво се бе случило между двете, защо не си бяха говорили толкова години.

— Вие бедуин ли сте? — подхвана тя, просто за да разчупи леда.

Само кимване, нищо повече.

— Сануси? — Беше нещо, което смътно си спомняше от писмата на Алекс, име, свързано с хората от пустинята. Надеждата й да му направи впечатление с познанията си обаче доведе до съвсем неочакван резултат. Захир изстена отвратено, тръсна ядосано глава и изръмжа:

— Сануси не. Сануси са псета, измет. Ние сме ал-Рашайда, истинските бедуини.

— Извинявайте — смънка тя. — Не исках…

Дрънчене откъм коридора я прекъсна. Момченце най-много на три годинки влезе в стаята с несигурни стъпки, а след него и млада жена — стройна, мургава, привлекателна. Носеше наргиле в едната си ръка и поднос с две чаши червеникавокафяв чай в другата. Фрея се надигна, за да помогне, но Захир я върна с жест на пейката и даде знак на жена си — или поне Фрея си мислеше, че са съпрузи — да сложи подноса и наргилето до него. Само за частица от секундата погледът на младата жена срещна погледа на Фрея, после тя излезе.

— Захар? — попита Захир, сложи една лъжичка в чашата й, без да изчака отговор, подаде й я, след това вдигна момченцето на ръце.

— Синът ми. — За първи път се усмихна, явно беше забравил неприятния момент. — Много е умен. Нали си умен, Мохсен?

Момченцето се засмя и зарита с крачета под миниатюрното си наметало.

— Прекрасен е — съгласи се Фрея.

— Не е прекрасен — с вдигнат пръст възрази Захир. — Жените са прекрасни. Мохсен е красив. Като баща си.

Засмя се на шегата си и целуна момченцето по челото.

— Вие имате ли деца?

Тя призна, че няма.

— Трябва да започнете да ги раждате скоро — посъветва я той. — Преди да остареете още.

Сложи три лъжички захар в чая си, отпи и лапна мундщука на наргилето. Облак гъст син дим се заиздига към тавана. Последва нова конфузна пауза… Или поне Фрея се чувстваше неловко. Захир, изглежда си мислеше за друго. Накрая извади мундщука от устата си и посочи с него един окачен на стената ятаган — бронзовата ножница беше украсена с филигранни сребърни завъртулки, а дръжката от слонова кост завършваше с нещо, което приличаше на голям рубин!

— Това е било на един прарондител на семейството ми — заяви той.

За миг Фрея се замисли, после го поправи:

— Прародител.

— Нали това казвам — прарондител. Мохамед Валя Юсуф Ибрахим Сабри ал-Рашайда. Живял е преди шестстотин години. Много прочут бедуин от пустинята. Сахара е била като негова градина, ходил е навсякъде, дори до Пясъчното море, познавал всяка дюна, всяко изворче. Много велик човек.

Кимна гордо и прегърна сина си по-здраво. Фрея го изчака да продължи, но той, изглежда, искаше да каже само това и двамата отново се потопиха в мълчание. През отворения прозорец долетя далечно изскърцване на помпа, после, от по-близо, крякане на гъски. Тя изчака още няколко минути — отпиваше отчая си, а момченцето я зяпаше. После остави чашата, изправи се и попита дали може да използва тоалетната. Направи го не защото имаше нужда, а просто да се отдели от него за малко. Захир й махна с ръка да мине по коридора към задната част на къщата.

Фрея излезе от стаята с облекчение, отмина две, три спални — с голи стени и под, с интересна дърворезба по леглата, — разтвори една завеса от мъниста и излезе в малък вътрешен двор. Там бяха струпани много бамбукови кафези със зайци и гълъби. От едно прозорче се носеше тракане на кухненски съдове и женски гласове. Вдясно имаше две затворени врати.

Едната трябваше да е на тоалетната. Тя мина през двора и отвори първата. Беше или кабинет, или склад, не можа да прецени. Бюрото, столът и старият компютър предполагаха кабинет, а чувалите с жито, ръждясалият велосипед и сечивата — по-скоро склад. Започна да затваря вратата, но спря, защото на стената над бюрото в дъното на стаята имаше залепена с тиксо снимка. Тя влезе и се загледа в нея.

Беше цветна, голям формат, което беше причината да я забележи от вратата — извисяваща се лъскава черна скала, щръкнала от иначе безличната пустиня като огромен, порещ пясъците ятаган. Вълнуващо природно явление, в противовес на земното притегляне. Горната част на скалата беше остра като игла, а страните, издълбани и назъбени от хилядолетната ерозия, й придаваха странно бодлив вид. С част от съзнанието си Фрея не можеше да не си мисли колко прекрасно място за изкачване е, макар че вниманието й привлече не толкова скалата, колкото човекът, застанал в сянката отдолу. Тя отиде до бюрото и погледна снимката отблизо. Макар фигурата да беше дребна, особено в контраст с извития монолит, усмивката, вехтото велурено яке и русата коса не можеха да се сбъркат. Алекс. Тя протегна ръка и я докосна.

— Тук не е за външни лица.

Тя се обърна. Захир стоеше на вратата заедно със сина си.

— Съжалявам — смънка тя смутено. — Сбърках вратата.

Той не каза нищо повече, просто я гледаше.

— Видях Алекс. — Тя посочи снимката. Изпитваше необяснимо чувство за вина, като че ли я бяха хванали да прави нещо нередно както онзи път…

— Вратата на тоалетната е съседната.

— Разбира се. Не исках… — Спря се объркана, защото не можеше да намери подходящата дума. „Да се натрапвам“, „да злоупотребявам“, „да любопитствам“. Очите й се насълзиха. — Беше ли щастлива? — изтърси Фрея неочаквано и за самата себе си. — Алекс? Изпрати ми писмо малко преди да умре и в него казваше… изглеждаше щастлива. Така ли беше? Ви знаехте ли? На края? Беше ли щастлива?

Той продължаваше да я гледа с безизразно лице.

— Тук не е за външни лица — повтори. — Вратата на тоалетната е съседната.

Фрея усети, че я обхваща гняв. Искаше й се да извика: „Тя е умряла! Сестра ми е мъртва, а вие ме водите тук да пием чай и дори не ми разрешавате да погледна снимката й“.

Не каза обаче нищо, тъй като знаеше, че озлоблението й е насочено колкото към Захир, толкова и към самата нея — заради онова, което бе причинила на Алекс, защото не беше дошла тук при нея, за всичко. Погледна снимката за последен път, обърна се и излезе на двора.

— Вече не ми трябва тоалетната — каза спокойно. — Искам само да я видя. Моля ви се, заведете ме при нея.

Той я загледа безизразно, после кимна и затвори вратата. Побутна сина си към двора към кухнята и преведе Фрея през къщата и до ланд крузъра. По обратния път към Мут мълчаха.