Пол Зюсман
Скритият оазис (54)

53.

Абидос

— Наистина ли мислиш, че Фадауи не е казал на друг за това? — попита Фрея, докато двамата, Флин отгоре, а тя отстрани, се мъчеха да наместят лостовете в пролуките около каменния блок. — Или онзи египтянин, Абу… не помня как беше.

Флин тръсна глава.

— Щях да чуя. Ако там отзад има полуразрушен храм от времето на Пепи II, това ще е едно от най-значителните открития през последните петдесет години. Непременно щеше да се разчуе. Хайде бе, идиотски камък!

Натисна още по-силно с лоста, Фрея също. Лицата им бяха мокри от пот, единствените звуци бяха тежкото им дишане и стърженето на метала в камък. След няколко минути Флин смени ъгъла, под който действаше, издърпа лоста от пролуката при върха и го намести по-надолу, срещу Фрея. Двамата натискаха железните лостове, ту бутаха, ту дърпаха. Камъкът обаче не се предаваше и Фрея започна да се чуди дали изобщо някога ще го разхлабят. И изведнъж — най-после — усетиха потрепване, някакво движение, съвсем леко, едва доловимо помръдване. Навряха лостовете още няколко сантиметра и ги повдигнаха — раздвижването стана по-осезаемо, така че Флин издърпа лоста си и със сила го пъхна под блока; натисна силно. Блокът леко се повдигна.

— Вече е почти готово — запъхтяно каза той. Очите му бяха широко отворени и от усилията да повдигне камъка, и от вълнение какво ще намери зад него.

Продължиха работата си ту отгоре, ту отдолу, и накрая камъкът започна да излиза от стената — отначало съвсем бавно, милиметър по милиметър, като че ли не му се искаше да разкрие тайната си, но после, сякаш самичък, по своя воля, се плъзна към тях. Едва успяха да го удържат — беше тежък, невероятно тежък, много повече, отколкото очакваха, а и да го крепят на тясната площадка на клатещото се скеле беше ужасно неудобно. Все пак започнаха да го спускат. В очите им пареше пот, дишаха на пресекулки. И изведнъж едновременно усетиха, че камъкът започва да се изплъзва от пръстите им.

— Не мога повече — изпъшка Фрея. — Ще го изспус…

Залитна надясно, опита се да задържи блока, но осъзна, че е безнадеждно, и го пусна, като отскочи, за да не й премаже краката. Флин с последни усилия се опита да го задържи, но не успя и също го пусна — всъщност дори го оттласна към ръба на платформата. Камъкът полетя надолу…

В залата — в целия храм сякаш — отекна глухо тупване, когато блокът се стовари на пода. Единият му ъгъл се отчупи.

— Боже мой — изстена Флин, грабна фенерчето и светна надолу. Тежки валма прах се люлееха в лъча светлина. — Две хиляди и петстотин години си е бил цял, а сега…

— Майната му! — отсече Фрея. — Ами ако някой е чул?

Заослушваха се. Ехото от сгромолясалия се камък още се носеше под сводовете. Нямаше обаче нито викове, нито стъпки, никакъв признак някой от пазачите да е чул нещо. Флин погледна за последно огорчено счупения блок, поклати глава и насочи вниманието си към дупката в стената — пристъпи към нея и я освети с фенерчето.

— Какво виждаш? — попита Фрея зад гърба му.

Той не отговори, само движеше лъча; раменете му й пречеха да надникне.

— Има ли нещо? — пак попита тя, вече нервно.

Флин все така не отговаряше и за миг тя се уплаши да не би вътре да няма нищо, да не би Фадауи все пак само да се е занасял с тях. Флин обаче се извърна и вдигна палец — ужасеното му изражение отпреди малко се бе сменило с удивление и благоговение.

— Великолепни неща — възкликна той. — Виждам великолепни неща!

И се отмести наляво, за да може Фрея да мине покрай него и да погледне и тя.

Фрея се озова пред тясна, подобна на комин шахта с широчина около два метра и дължина поне десет — таен коридор зад стените на параклиса. Таванът — изработен от огромни каменни плочи — беше на равнището на тавана в параклиса, а подът, предположи тя, щеше да е нещо като продължение на пода в светилището. Не можеше обаче да се каже със сигурност, защото кухината беше пълна с безразборно струпани каменни блокове — най-малкият беше поне два пъти по-голям от онзи, който току–що бяха отместили. Някои блокове бяха квадратни, други — правоъгълни, едни бяха гладки, други — украсени с образи и йероглифни надписи. Резбите — също като подобията им в залите отвън — все още носеха следи от някогашния си цвят: зелено, червено, жълто и синьо. Виждаха се и части от колони, отломки от скулптури — част от гранитно туловище, предницата на сфинкс, — и всичко изглеждате захвърлено в кухината просто ей така. Цялостното впечатление беше все едно надничаш в огромна кутия, пълна с части от детски конструктор.

— Невероятно, нали? — възкликна Флин, приведе глава, така че бузата му почти докосна бузата на Фрея, насочи лъча на фенерчето си към един от блоковете, на който бяха изобразени два овала, запълнени с йероглифи, и прошепна:

— Нефер-Ка-Ра-Пепи. — Лъчът на фенерчето му леко трепереше, сякаш видяното го беше поразило толкова, че ръката му не можеше да остане спокойна. — Фараон Пепи II. Хасан е прав, тук сигурно е имало храм от Старото царство, който е бил разрушен и използван за изграждане на стени, когато Сети е издигал своя храм хиляда години по-късно. — Поклати глава. — Господи, Фрея, дори не мога да си представя… това е исторически период, от който нямаме почти никакви материални останки. С помощта на това изцяло ще се пренапише… Зашеметяващо, абсолютно зашеметяващо.

Останаха загледани в кухината още малко. После, като си даде сметка, че времето им е малко, Флин навря главата и раменете си в пролуката и започна да се промъква напред. Щом изчезнаха и краката му, Фрея го последва.

— Внимавай къде пипаш — предупреди я той. — Тук сигурно е пълно със скорпиони.

Тя трепна и бързо отдръпна дланта си от главата на една статуя.

Кухината им се стори още по-тясна, отколкото отвън. Таванът беше прекалено нисък, за да се изправят, стените сякаш ги притискаха.

И наистина се усещаше съвсем лек ветрец — Фрея не можеше да каже откъде идва. Изчакаха малко клекнали до отвора в стената, като въртяха фенерчетата си, за да огледат помещението. После, след като отново погледна часовника си — 04:51 — Флин се надигна и почна да проучва надписите за нещо, което би му подсказало местонахождението на оазиса. Фрея остана на мястото си, само насочи фенерчето си към Флин, за да му е по-светло. Познанията й по разчитане на йероглифи бяха същите като познанията й по японски, затова едва ли би могла да помогне с друго.

Изтекоха двайсет минути, без някой от двамата да каже нещо. Чуваше се единствено стърженето на обувките на Флин и понякога по някое промърморено: „Прекрасно. Господи, това е прекрасно.“ А после той изведнъж щракна с пръсти и й махна да дойде при него.

— Ела да видиш.

Наведена, за да не си удари главата в тавана, Фрея тръгна към него. Флин освети един зеленикаво-черен камък — малък обелиск в легнало положение, отчасти закрит от други каменни блокове.

— Прилича ми на химн или на някаква молитва към Бенбен. — Флин посочи йероглифите.

— Нещо като камъка на Индиана Джоунс, а? — Тя го погледна. — Онзи със свръхестествената сила?

Той кимна и се усмихна. Опря пръст в десния ъгъл на надписа и с глас, подобен по тембър на гласа, с който й беше чел папируса Имти-Хентика, започна:

— Инер-уер инер-ен Раинер-ен седжет инер суесер-ен херу-ен Сехмет. О, велик камък, о, огнен камък, о, камък, който ни направи могъщи, о, глас на Сехмет, който носим в сърцата си, когато отиваме на битка, и който ни донася безброй победи…

— А има ли нещо за оазиса?

— Не, но самото споменаване на Бенбена…

Насочи фенерчето встрани, към изписан с йероглифи варовиков блок. Текстът на него беше в ярки тонове — червено, синьо, жълто и зелено.

— А и този… — Фенерчето се извъртя към нещо подобно на отломък от разтрошена колона. — Това навежда на мисълта, че всички артефакти в тази част на кухината са дошли от една и съща част на храма на Пепи. Нещо като параклис или светилище, посветени на Бенбена, така изглежда. А както споменах и в музея, когато се открие нещо за Бенбена, обикновено става дума и за оазиса. Някъде тук е. Просто трябва да огледаме добре.

Изсумтя доволно и продължи огледа, проучваше и опипваше всеки сантиметър от мазилката, без да обръща внимание на собственото си предупреждение за скорпионите. Навираше ръката с фенерчето дълбоко в отворите между каменните блокове в опит да освети частично засипаните или намиращи се под неудобен ъгъл текстове.

— А ако надписът, който търсим, е най-отдолу? — попита Фрея. — Няма начин да преместим всичко.

Флин не й отговори — Фрея не знаеше дали защото е прекалено погълнат от работата си, или защото просто не иска да мисли точно за тази вероятност. Изтекоха още петнайсет минути. Фрея седеше на една глава от статуя и се чувстваше подчертано излишна. Изведнъж Флин я извика пак.

Вече бе проучил две трети от кухината и сега лежеше по гръб и светеше точно над лицето си. Беше се ухилил до уши.

— Какво е този път? — попита тя.

— Фрагмент от текст с описание как всъщност да се влезе в оазиса — задъхано съобщи той, върховете на пръстите му шареха по камъка, като че ли галеше кожата на любима жена. — И почти сигурно е от най-съкровените светилища в храма на Пепи, където са можели да го видят единствено фараонът и върховният жрец. Просто нямам думи да ти опиша колко важна находка е това!

Продължи да се пули на надписа, като с едната си ръка придвижваше фенерчето напред-назад, а с другата следеше реда на йероглифите. Накрая започна съвсем бавничко да превежда:

— Себауи — двете врати — ще те изведат до инет дже-серет, свещената долина. Хери ен-инет — в горния край на долината — ре-ен Уесир, Устата на Озирис. Хери ен-инет — в горния край на долината — макет ен Нут, стълбата на Нут, която е под му ну пет, водата в небето. И само през тези две врати можеш да се озовеш там, само двете — в дъното и най-отгоре, други няма да откриеш, защото такава е волята на Ра…

Спря, защото надписът свършваше.

— За Устата на Озирис вече знаем — започна той; гласът му беше вече по-спокоен. — Макар че за какво точно става дума… — Поклати глава. — Озирис е богът на подземния свят, така че може да е казано образно… просто няма как да знаем. Това нещо със стълбата на Нут обаче е абсолютно ново. За нея не се споменава в никой друг оцелял текст или поне в никой, който аз съм виждал, а съм почти сигурен, че съм ги видял всичките… Това е абсолютно необичайно, по дяволите.

— И какво означава? — попита тя. Беше развълнувана, макар че текстът не й говореше нищо.

— Ами Нут е богиня на небесата — обясни Флин, докато се измъкваше изпод каменния блок, лицето и косата му бяха покрити с прах. — А фрази като му ну пет, вода в небето, по принцип имат отношение към високите скали, от които водата при силен дъжд се излива на, водопади, като че ли виси от небесата. Фразата със стълбата пък… тук отново не може да се каже дали става дума за нещо конкретно, или е просто метафора. Логично е обаче да допуснем, че древните египтяни са я използвали, за да достигат оазиса от върха на Гилф Кебир, а и отстрани.

Клекна до Фрея и изтупа прахта от косата си.

— Нещо от предположенията ти помага ли ни? — попита тя.

— Когато за нещо има твърде малко данни, какъвто е случаят с оазиса, всяка допълнителна нишка е от значение, но не, това не ни приближава до точното му местонахождение. Предполагам обаче — надявам се, — че щом съществува текст с обяснение как да се влезе в оазиса, ще има и обяснение как човек да стигне до него. А ние се приближаваме до това, чувствам го. Приближаваме се.

Стисна ръката й, после продължи да оглежда камъните. Изглеждаше направо обезумял — избутваше встрани не прекалено тежките, за да види какво има под тях, поглеждаше често-често часовника си и си мърмореше нещо, явно забравил, че Фрея е до него. Намери още няколко препратки за Бенбена — в една имаше описание на голям храм, който явно се намирал в самия център на оазиса, в друг надпис се напомняше за наказанията, които щели да сполетят влезлите злонамерено в оазиса: „И нека злосторниците бъдат смачкани в челюстите на Собек и погълнати в корема на змията Апеп. Нека в корема на змията страховете им да се превърнат в истина, а кошмарите им — в ужасни страдания.“

Нямаше обаче нищо, което да подсказва къде може да се намира оазисът, нямаше дори и смътно загатване. След още трийсет мъчителни минути Флин взе да става все по-раздразнителен, проклинаше и удряше блоковете с юмруци, като че искаше да ги принуди да издадат тайните си. Тъй като напрежението и прахът й дойдоха в повече, Фрея се измъкна от кухината, спусна се по скелето, излезе от параклиса и тръгна към предния вход без някаква специална цел, просто за да си намери работа и да подиша чист въздух.

Вече минаваше шест сутринта и сградата беше съвсем различна — бледите лъчи на утринното слънце се спускаха от високите отвори в стените. Тя предпазливо отиде до входа и надникна — освен двама пазачи с черни униформи външните дворове бяха празни, макар че надолу вече се виждаха продавачи на пощенски картички и джунджурии, а още по-надолу и автобуси. За миг се разтревожи, че Флин е сбъркал и че ще отворят храма всеки момент, но се успокои, защото никой не се приближаваше. Над главата й пляскаха с криле птици, виеха се между гигантските колони като в гора. Фрея погледа още малко, върна се до параклиса, тихичко повика Флин и го попита дали е попаднал на нещо, но в отговор получи само унило изръмжаване; започна отново да се мотае и уби още десет минути, преди пак да се качи на скелето и да влезе в кухината. От прегърбената поза на Флин, който седеше, опрял брадичка на ръцете си, всичко й стана ясно и без да пита.

— Претърсих най-щателно всичко. — Тонът му беше на човек, който всеки миг ще се разплаче. — Тук няма нищо, Фрея. Или ако има, е заровено под тонове мазилка и камък и няма как да стигнем до него.

Тя клекна до него; натрупаният слой чакъл в този край на шахтата беше още по-висок и до тавана имаше само малко повече от метър.

— Можем да дойдем довечера — предложи тя. — Да опитаме още веднъж.

Флин поклати глава.

— Веднага щом открият дупката в стената, тук ще се напълни с повече пазачи, отколкото има във вашия Форт Нокс. Няма да можем дори да се доближим. Това беше единственият ни шанс. Друг няма да имаме.

Той погледна часовника си: 6:39. Само двайсет минути до отварянето на храма за посетители.

— А ако се опитаме да върнем блока на мястото му?

Той дори не си направи труда да й отговори — и двамата знаеха, че това е несериозно. Накрая Флин въздъхна, погледна пак часовника и предложи да се махат.

— А защо не се скрием в една от колонните зали, да се смесим с туристите и после да излезем с тях? В началото на деня винаги има стотици посетители. Това не би ни затруднило особено.

Той с нищо не показа, че я е чул: седеше унило, опрял лакът на нещо като миниатюрен надгробен камък — правоъгълно, покрито с йероглифи парче варовик със закръглена горна част. Повече, за да каже нещо, отколкото от любопитство, Фрея попита какво представлява камъкът.

— Кой по-точно?

Тя го посочи.

— О, това е стела. Тип оброчна плочка. Древните египтяни са ги поставяли в гробове и храмове. Записвали върху тях молитви, събития, дарения — такива неща.

Той вдигна камъка — беше висок около две педи — и го сложи на коленете си.

— Всъщност той доста ме развълнува. В надписа се говори за ирет нет Хепри — Окото на Хепри. Една от формулировките, които, изглежда, винаги свързват с оазиса, нещо като Устата на Озирис.

Забърса камъка с ръка и почна да чете:

— Уепет ирет Хепри уепет… когато Окото на Хепри се отвори, тогава ще се отвори и оазисът. А когато Окото е затворено, оазисът не може да се види дори от най-наблюдателния сокол.

Прегърна стелата, като че ли търсеше успокоение от камъка, и обясни на Фрея, че Хепри е бог с глава на скарабей, едно от превъплъщенията на бога на слънцето Ра, а името му идва от думата хепер, онзи, който произлиза. Фрея обаче вече не го слушаше, тъй като вниманието й бе привлечено от горната част на стелата, където имаше арка. Там имаше някакви образи, отделени от колоните йероглифи по-долу. От лявата страна се виждаше нещо подобно на червена стена или скална повърхност, а отдясно беше същата стена, само че сега с тесен процеп в средата. Между двете изображения имаше вълнообразна жълта ивица, от която излизаше подобна на сърп черна дъга с любопитно издълбани и назъбени ръбове, а в най-горния край беше разположено голямо, фино изработено око, като цвете на края на стъбло. Отначало го помисли просто за интересна рисунка. Но колкото повече гледаше изображението, толкова повече й напомняше…

— Това съм го виждала.

Флин все още обясняваше атрибутите на бог Хепри и, изглежда, не я чуваше.

— Това съм го виждала — повтори тя по-високо.

— Какво си виждала?

— Това — посочи тя.

Той кимна, не изглеждаше особено учуден.

— Възможно е. Окото уаджет се среща доста често…

— Не говоря за окото. А за това.

И докосна с пръст черната дъга.

— Какво искаш да кажеш с това „виждала съм го“?

— Виждала съм го. Или нещо много подобно. На една снимка.

— Виждала си снимка на този образ?

— Беше скално образувание. В пустинята. Съвсем същото, дори и назъбените страни.

Той присви очи.

— Къде? Къде си виждала тази снимка?

— В къщата на Захир Сабри. Когато пристигнах. И Алекс беше на снимката, затова…

— Той каза ли ти къде е направена снимката?

Тя поклати глава.

— Май дори се разсърди, че съм я видяла, избута ме от стаята.

Флин отново погледна стелата, пръстите му барабаняха по камъка.

— Когато Окото на Хепри се отвори, тогава ще се отвори и оазисът — замърмори полугласно. — А когато Окото е затворено, оазисът не може да се види дори от най-наблюдателния сокол…

Минутите отминаваха. Фрея беше наясно, че трябва да тръгват, но не искаше да прекъсва мислите му. Флин просто си седеше, изцяло погълнат от мислите си. Накрая се усмихна, повдигна стелата от коленете си и я върна в ъгъла на шахтата.

— Сигурно ви е вродено.

— Моля?

— Сигурно е черта на всички Ханън. Дарба да спасявате положението. Алекс винаги успяваше, а и ти, изглежда, спазваш традицията.

Изправи се и се запромъква към изхода.

— Не разбирам — каза Фрея и тръгна след него. — Толкова ли е важна тази скала?

— Може би да, може би не. — Той стигна до дупката и се извърна. — Между нас казано обаче, имам неприятното чувство, че съм си губил времето с тия неща през последните десет години, а накрая се появяваш ти и правиш решаващия пробив. А това, честна дума, никога няма да ти простя. — Засмя се. — Заслужаваш просто да те оставя тук. Как така ще откриваш разни неща без мое разрешение!? Заради английско-американските взаимоотношения обаче…

И изведнъж млъкна и се намръщи. За миг Фрея нямаше представа какво става. После обаче чу онова, на което сигурно реагираше и той — гласове. Все още бяха приглушени и отдалечени, но явно идваха откъм храма.

— По дяволите — изсъска Флин. — Хайде, трябва да се махаме от тук.

Измъкнаха се на скелето и Флин грабна единия лост и заслиза. Фрея го последва пъргаво. Бързо излязоха в по-близката от двете колонни зали. Гласовете вече се чуваха съвсем ясно — идваха от външната зала; говореха поне двама души.

— Туристи ли са? — прошепна Фрея.

Флин се заслуша и тръсна глава.

— Пазачи. Сигурно са видели срязания катинар. Побързай.

Поведе я към края на залата и по тесен коридор. След десетина метра стигнаха врата с решетки. Зад нея няколко стъпала извеждаха нагоре към втора врата и слънчевата светлина.

— Това е задната страна на храма — обясни Флин, докато опитваше да изкърти ключалката на решетките. — Ей сега…

От усилието мускулите на врата му се изпънаха, а лицето му почервеня. Той нагласи лоста под друг ъгъл, натисна с всички сили, като опря и крак за по-добра опора. Колкото и да се мъчеше обаче, ключалката не поддаде и като изръмжа ядосано, той се отказа и поведе Фрея обратно към залата. В нея все още нямаше никого. Шумът от гласове и тупкането на ботуши в другата зала навеждаше на мисълта, че пазачите вече са много повече.

— Ехна аарфен енноко гоууа! — изкрещя някой. — Окрого уе ерфао ’о едеко!

— Има ли друг изход оттук? — прошепна тревожно Фрея.

Флин поклати глава.

— А не можем ли да се скрием?

— Прекалено много са.

— Какво ще ни направят, ако ни хванат?

— Ако имаме късмет, ще ни вкарат в затвора за пет години, а после ще ни депортират.

Тя не попита какво би станало, ако нямат късмет.

— Енто мет-хасреен! — чу се отново гласът. — Ма-фееш махраб!

Флин се огледа, опитваше се да измисли нещо. Стъпките и гласовете бяха стигнали почти до вратата между двете зали. Той сграбчи Фрея за ръката и я задърпа назад, покрай параклиса, в който бяха работили, и в следващия. За разлика от останалите светилища, в дъното на това имаше врата, която ги отведе в нова зала, много по-малка от двете главни. През средата й минаваше двойна редица колони, а от отворените прозорци на покрива струеше светлината на деня.

— Накъде можем да тръгнем от тук? — попита тя.

— Наникъде.

— Тогава защо…

— Защото няма къде другаде да отидем! Не можем да минем през главния вход, задната врата е заключена… — Той разпери безпомощно ръце. — В капан сме, Фрея. Просто се мъча да спечеля още няколко минути и се надявам за невъзможното — че може и да не дойдат тук.

Тропотът на крака и виковете се засилваха.

— Трябва да има и друг начин за излизане — отсече Фрея. — Трябва да има.

— Естествено. Вълшебна врата. И ако имаш и магическа пръчка, трябва само да кажеш „абракадабра“…

Нови викове, вече примесени с остри писъци на полицейски свирки. Фрея трескаво зашари с поглед из залата, оглеждаше се за нещо, каквото и да е, което да им помогне. Десет ниски колони — две редици по пет, — от двете страни по-малки помещения, покрити с барелефи стени, пред тях опънати въжета, та надписите да се предпазят от туристите. И нищо, което да им помогне да избягат.

— Като дойдат, ти си мълчи, остави ме аз да говоря — каза Флин. — И непременно си дръж ръцете така, че да се виждат.

Тя не му обърна внимание и продължи да се оглежда. Към виковете и свирките се добави и кучешки лай.

Двата отвора на покрива — квадратни сини дупки в тавана — бяха недостъпни, макар че тук самият таван беше много по-нисък, отколкото в двете централни зали, само на пет метра от пода. Без стълба или скеле обаче бе също така недостижим, както и ако беше на петдесет метра, така че тя престана да го гледа и очите й отново зашариха по стените, страничните стаи, плочите по пода, колоните… Колоните. Ниски, изработени от кръгли сегменти, поставени един върху друг, с видими пролуки между тях. Направи няколко крачки, взря се отново в отворите на тавана — бяха поне на метър и половина от върховете на най-близките колони, прекалено далече за достигане, а и нямаше за какво да се хване… Само че имаше — ръждив железен прът от арматурата, стърчеше от по-отдалечения отвор като някакъв извит корен, стремящ се към пода. А от горния сегмент на най-близката до железния прът колона стърчеше метална гривна. Ако се качеше по колоната, като използваше пролуките между сегментите за опора, ако стъпеше в гривната и скочеше към железния прът… Побъркана, невъзможна операция, нещо като скоковете в „Карибски пирати“ — не би го замислила дори при тренировъчните си изкачвания, когато е обезопасена с въжета и отдолу има мека подложка, която да я спаси. Побъркана, побъркана, но…

— Мога да ни измъкна от тук — отсече тя.

Главата на Флин рязко се извъртя към нея.

— Какви ги дрънкаш?

Не й се губеше време за обяснения, затова само му махна към въжето, което преграждаше пътя към барелефите, заръча му да го намотае, изтича към колоната и започна да се катери. Макар и тесни, пролуките между каменните сегменти й осигуряваха достатъчно място да намести пръстите на краката си и макар да щеше да е по-лесно с подходящи за алпинизъм обувки, тя все пак стигна върха на колоната без особени затруднения. От тук обаче железният прът изглеждаше ужасно по-далече, отколкото й се бе сторило отдолу.

Флин стоеше под колоната с навитото въже в ръце. Погледът му ясно казваше на Фрея какво мисли за подготвяната операция.

— Няма начин. Ще си счупиш врата!

Тя не му обърна внимание. Намести краката си така, че да има най-добрата опора за скок, и приклекна.

— За бога, Фрея!

Виковете и лаят се приближаваха все повече, затова — всяка секунда сега беше съдбоносна — тя погледна за последен път арматурното желязо, приклекна още мъничко, оттласна се от колоната и литна във въздуха.

Боеше се, че няма да хване пръта както трябва, че инерцията от скока ще я принуди да го изпусне и ще се стовари на пода. Всъщност обаче, като умел цирков акробат, тя изпълни скока съвършено, стисна пръта с две ръце, залюля се силно, уби инерцията и увисна над далечния под на параклиса.

Флин я гледаше отдолу и лицето му изразяваше смесица от ужас и възторг. Тя изчака още секунда, после отметна глава назад, за да проучи отвора над себе си. Пое дълбоко дъх и започна да се набира нагоре.

За човек без нейния опит в катеренето подобно издигане би било почти невъзможно, тъй като изискваше изключително силна мускулатура и на раменете, и на ръцете. Годините катерене по някои от най-непреодолимите скали на света обаче, да не говорим за стотиците набирания на лоста, които правеше всяка сутрин, за да се поддържа във форма, си бяха казали думата — тялото й беше повече от привикнало с подобни напрегнати мигове и те й се удаваха сравнително лесно. Бицепсите и делтовидните й мускули се издуха и станаха на възли, краката й се размахаха, като че ли се канеше да преплува разстоянието нагоре. Тя запъна десния в ръба на отвора, изнесе левия нагоре и го уви около желязото, посегна с ръка и се вкопчи за ръба. Издърпа се още десетина сантиметра, хвана се и с другата ръка, продължи да се издига и лази, докато главата, а после кръстът и цялото й тяло не излязоха навън, върху покрива на храма.

В залата долу Флин я наблюдаваше как изчезва в отвърстието. Тя промуши дясната си ръка надолу и щракна с пръсти за въжето. Той й го подхвърли, като в същото време тревожно поглеждаше през рамо, тъй като лаят вече отекваше в параклиса непосредствено до стаята.

— Ехна даклеен лоло! — изкрещя някой. — След тебе сме. Не се опитвай да направиш нещо, защото ще стреляме!

— Хайде — изсъска той.

Краят на въжето се залюля над него. Без дори да се убеди, че тя го е вързала добре от другата страна, той го сграбчи с две ръце и започна да се издърпва нагоре; пазачите вече бяха само на секунди от него, а лаят на кучетата сякаш изпълваше целия храм. Флин стигна до отвора и с гърчене и ритане се промуши през него. Фрея едва успя да издърпа въжето, преди два песа да нахлуят в помещението, следвани от петима-шестима пазачи.

Задъхан, с окървавен ръкав, тъй като раната на ръката му се бе отворила от усилията, Флин веднага тръгна към задната страна на покрива, която — тъй като зад храма се издигаше хълм — беше само на два-три метра от земята.

Скочиха и забързаха надолу по склона по някаква стръмна пътечка.

След пет минути бяха отново в джипа, а след още трийсет секунди вече се движеха бързо по пътя от Абидос; разминаха се с колона полицейски коли с включени сирени.

— Никога не съм мислила, че египтологията може да е толкова вълнуваща — бяха първите думи на Фрея.

— А аз никога не съм осъзнавал, че катеренето може да е толкова полезно — добави Флин.

Спогледаха се и се усмихнаха.

— Чака ни дълъг път. — Флин посочи напред. — Сигурна ли си, че искаш да дойдеш с мен?

— Не бих изпуснала това за нищо на света.

Той отново я погледна, кимна, натисна газта до дупка и викна:

— Дръж се, Дакла! Идваме!