Пол Зюсман
Скритият оазис (37)

35.

Кайроският музей

— Това е музеят, нали? — попита Фрея, докато минаваха покрай охраната при входа. Напрежението от преследването с колите още не я беше отпуснало. — Древноегипетският музей.

Всъщност това беше очевидно, тъй като навсякъде имаше изложени статуи и саркофази, така че Флин просто кимна и я поведе към някаква ротонда с висок купол. И вляво, и вдясно имаше дълги коридори, а стълбите отпред водеха към подобно на пещера преддверие със стъклен таван. Две грамадни каменни фигури, мъжка и женска, се взираха в тях от отсрещния му край.

— Тук ще останем скрити за малко, после ще хванем такси до посолството — каза Флин. — И по-добре този път да не го карам аз.

Погледна я, после тръгна по левия коридор. Фрея обаче не помръдна от мястото си.

— Можем да проявим филмите — каза на гърба му.

Той спря и се обърна.

— Нали каза, че си имал приятел, който работи във фотографския отдел. — Тя потупа раницата. — Можем да проявим филмите.

Донякъде очакваше Флин да възрази. Вместо това той се замисли и кимна. Върна се, хвана я за ръка и я поведе в обратната посока, по десния коридор.

— Права си. Сигурно е по-полезно, отколкото да разглеждаме въдици от неолита.

Подминаха редица гигантски саркофази — повечето от гранит и черен базалт, — покрити със сбити колони йероглифи. На пода покрай тях седяха групи ученици с униформи и старателно ги прерисуваха в блоковете си.

— Всички са от късните династии и от гръцко-латинския период — обясняваше Флин пътьом и размахваше ръка като професионален гид. — Качеството им е много мизерно, но значението им е най-вече стилистично.

— Очарователно — промърмори Фрея.

В дъното на коридора имаше гише на охраната с метален детектор. Флин заговори на пазача на арабски, показа му някакъв пропуск, после преведе Фрея покрай детектора и през някаква врата. Вече се намираха извън общодостъпната част на музея, в нещо като административен отдел — стаите бяха пълни с бюра и шкафове за папки. Минаха по къс коридор и се изкачиха по вито стълбище в обширно, но претрупано помещение с мръсни прозорци и рафтове от пода до тавана, заети от редици картонени кутии с етикети.

— Папируси, глинени плочки, вази, ковчези — прочете Фрея, когато погледът й падна върху част от кутиите, преди да се премести по-нататък. Имаше шест рафта за кутии и папки, разхвърляни вехти мебели, ръждясала машина за рязане на хартия и навсякъде — по ъгли и рафтове, под масите — фотоапарати и машини за проявяване, повечето вехти и ненужни, занемарени и покрити с прах. Светкавици, прожекционни и увеличителни апарати, купища фотографска хартия — на Фрея й приличаше повече на вехтошарски магазин, отколкото на фотографско студио.

На едно бюро в дъното на обширното помещение седеше дебеличък къдрав човек с кръгли очила и безвкусна хавайска риза и говореше по телефона. Помотаха се малко с надежда да приключи разговора но след като той не даде никакви признаци, че се кани да го направи, Флин се изкашля пресилено. Човекът вдигна глава, видя ги и се усмихна широко. Привърши набързо разговора, тресна слушалката и скочи.

— Професор Флин! — извика радостно. — Как си, приятелю?

— Добре, приятелю — отвърна Флин и го целуна по двете бузи. — Фрея, Майди Расул, най-добрият археологически фотограф в Египет.

Фрея и Майди си стиснаха ръцете.

— Пазете се от него — с усмивка я предупреди египтянинът. — Той е невероятен женкар!

Фрея се усмихна възпитано.

Поговориха малко за странични неща, като Майди се впусна в пространно описание на последната си находка, кутия с необнародвани досега стъклени негативи на Антонио Беато^[1]: „Вече сто и петдесет годишни и неизвестни досега! Уникат, абсолютен уникат!“ След това Флин насочи разговора към целта на посещението им.

— Искам да те помоля за една услуга — започна той.

— Да проявиш едни снимки. Колкото може по-бързо. Можеш ли да го направиш?

— Надявам се — отвърна Майди и обхвана стаята с широк жест. — Все пак това е фотографско студио.

Флин кимна на Фрея и тя отвори раницата и извади фотоапарата и пластмасовата кутийка.

— Били са в пустинята — поясни Флин. — Навярно години, така че не съм особено оптимистично настроен.

— Зависи какво искаш да кажеш с това „в пустинята“ — замислено каза Майди, докато въртеше предметите в ръце. Огледа първо апарата, после кутийката: свали капачето й и повъртя заснетия филм в ръка. — Ако са били върху някоя дюна под пряка слънчева светлина, да — филмът ще е опържен и ще е невъзможно да се прояви. От друга страна, ако са били покрити…

— Бяха в брезентова торба — обади се Фрея.

— Тогава може и да излезе нещо. Ще се заема първо с лентата — с филма във фотоапарата може да е по-сложно. Ще ме изчакате ли тук, докато ги проявя?

Флин се усмихна.

— Това е най-добрият вариант.

— Привилегировано проявяване с допълнителен чай като бонус?

— Още по-привлекателно.

Майди остави фотоапарата на бюрото си, отиде до една врата и я отвори. Това беше тъмната му стаичка: с леген, съд за промиване, отделение за сушене, апарат за преглед на негативи, рафтове с шишенца за химикали.

— Ще ми трябват двайсетина минути — каза той, подхвърли ролката във въздуха, хвана я, намигна им, влезе в стаята и затвори вратата. — И да няма натискане на дивана! — долетя приглушеният му глас.

За миг те останаха неподвижни, малко смутени от думите на египтянина. После Флин я докосна по рамото и попита:

— Добре ли си?

Тя кимна.

— Сигурна ли си?

Още едно кимване и тя на свой ред попита:

— А ти как си?

Той разпери ръце.

— Че аз съм в музей! Къде бих се чувствал по-добре?

Фрея се усмихна — повече заради опита му да се пошегува, отколкото на самата смешка. Погледите им се срещнаха, но никой от тях не знаеше какво точно да каже, как да предаде с думи ужаса от онова, което току-що им се беше случило.

— Имаш ли все пак представа кои бяха тези хора? — попита тя накрая.

— Е, със сигурност не бяха братя Маркс.

Този път тя не се усмихна. Флин я стисна окуражително за ръката.

— Всичко ще се оправи — увери я. — Повярвай ми. Ще се измъкнем от тази каша.

Постояха още малко така, загледани един в друг.

После, като че ли от неудобство заради близостта, се пуснаха. Фрея седна в един кожен фотьойл и започна да прелиства албум с въздушни снимки на египетски паметници, а Флин отиде до рафтовете с кутии, прокара пръст по етикетите им, измъкна една наслуки — колекция от барелефи — и разсеяно започна да преглежда съдържанието й. Възрастен човек се появи с две чаши чай и сложи захар и в двете, после излезе. Едно врабче влетя през прозореца, кацна за миг върху един от вентилаторите, после излетя обратно по същия път. Изтекоха двайсет минути. Двайсет и пет. Трийсет. Мина почти три четвърти час, преди вратата на тъмната стаичка да се отвори и Майди да покаже главата си.

— Стана ли? — попита Флин и тръгна към него.

Египтянинът беше намръщен.

— Ами… проявих снимките, ако за това питаш, макар че трябва да кажа… Не бих искал да изглеждам като някой лигльо, но…

Поклати глава и им махна да отидат при него.

— По-добре елате да видите.

Флин и Фрея се спогледаха и го последваха в тъмната стаичка. Тя вече беше осветена от голата крушка на тавана. Майди отвори сушилнята и извади дългата лента. Сложи я върху апарата за преглед на негативи и угаси крушката, като същевременно превключи нещо отстрани. Появи се флуоресцентна светлина, която позволяваше да се различат образите.

— Никой не може да каже, че съм тесногръд — изсумтя той, докато им правеше място пред екрана, — но съгласете се… това е музей, а не порноклуб все пак.

Двамата се наведоха над негативите. Трябваше им само секунда, за да схванат точно какво виждат, и двамата се опулиха — едновременно стреснати и отвратени.

— Боже мой — въздъхна Флин.

Черно-белите снимки бяха на едра, доста привлекателна жена с дълги чорапи с жартиери, прашки и дълбоко изрязан сутиен, макар че след няколко кадъра сутиенът и прашките изчезваха и разкриваха гърди, силно окосмяване между краката и изключително сочен задник. Жената, изглежда, бе на легло в хотелска стая: понякога лежеше с предизвикателно вдигнати крака, но главно коленичеше със задник към обектива, като същевременно вкарваше в себе си неестествено голям банан.

— В живота си повече няма да вкуся бананов кейк — заяви Майди, докато бършеше очилата си. — Какво, за бога, ви накара да заснемете…

— Хайде стига бе, да не съм ги снимал аз! — възмутено избухна Флин. — Господи, Майди, да не си мислиш, че…

— Нямаме представа кой ги е снимал — намеси се Фрея, която явно беше по-малко впечатлена от двамата мъже. — Фотоапаратът е открит в пустинята. Надявахме се да разберем от снимките кой е бил собственикът и какво е търсил там.

— Явно е изследвал — заяви Майди и когато стигнаха до една особено изкълчена поза, възкликна: — Как, за бога, може…

— Недей — спря го Флин. — Просто не коментирай.

Кадрите бяха общо трийсет и шест и ги прегледаха един по един. Някъде по средата Фрея реши, че това си е губене на време, и се върна в общото помещение. Флин остана приведен над апарата. Майди се въртеше около него, докато той методично не прегледа и останалите кадри: взираше се внимателно във всеки с празната надежда, че би могло да се види нещо полезно. Когато стигнаха до последните няколко снимки, дори и Флин беше решил, че това е загубена кауза. И изведнъж се напрегна и се наведе към апарата.

— Какво пък прави сега? — попита Майди, когато забеляза интереса му, и се наведе до него.

Флин все едно не го чу.

— Моля те, извади ми тази. — И посочи последната снимка от ролката. Гласът му беше настойчив и развълнуван.

— Флин, ти наистина си стар приятел, но това… това просто не е мястото…

— Тук няма банани, Майди, уверявам те.

Египтянинът раздразнено въздъхна.

— Ще ми кажеш ли какво става? — попита Фрея. — Кое е мястото на снимката?

Флин отново се беше загледал във фотографията и леко поклащаше глава, като че ли не можеше да повярва на очите си; устните му бяха разтегнати в съвсем лека усмивка.

— Не мога да съм абсолютно сигурен — каза накрая, — без да съм видял какво има на другата лента.

— Но си мислиш, че знаеш, нали?

След нова пауза той отвърна:

— Да, така мисля.

Погледна я. Макар лицето му да беше бледо и уморено, очите му блестяха… и беше невероятно привлекателен.

— Струва ми се, че е едно място, наречено Зерзура — продължи той.

— И къде се намира то?

За неудоволствие на Фрея, Флин не отговори. Вместо това само погледна още веднъж снимката, после отново часовника си. Изглежда, взе някакво решение, извади мобилния си телефон от джоба на дънките, набра някакъв номер с палец и отиде в другия край на стаята. Тя вдигна ръце, като че ли го питаше: „Какво става, по дяволите?“, но той я спря с разтворена длан и бързо заговори в слушалката. Когато свърши, прибра телефона, дойде при нея и я хвана за ръка.

— Какво и колко знаеш за Древен Египет? — попита я, докато я водеше към витото стълбище.

— Горе-долу толкова, колкото и за квантовата физика — отвърна тя.

— Значи ти е време за ускорен курс.

 

36.

 

Ясмин Малуф имаше тайна, която не бе споделила с родителите, братята и сестрите, съпруга си Хосни и с американския си работодател. Пушеше.

Като тайна, това не беше особено покъртително, не беше обаче, поне според нея, нещо, с което една дама би могла да парадира. Докато Хосни навярно не би се смутил особено, ако разбере, семейството й със сигурност не би одобрило. А господин Ангълтън беше подчертал изрично още в началото, че не приема да се пуши на работното място. Можела да прави каквото си поиска в хотелската стая, беше й казал — „боже мой, можеш дори да се захванеш с културизъм, ако така се съсредоточаваш по-добре“, — но цигарите и гадната воня на пепел бяха стриктно аут.

Тя не беше страстен пушач — три-четири цигари „Клеопатра Лайтс“ на ден й стигаха, — пък и не беше трудно да се лиши и от тях, когато дежуреше на подслушвателната станция. Единствено късно следобед желанието й ставаше непоносимо. Тогава заключваше стаята, вземаше асансьора до долния етаж и припалваше, като се настаняваше в дъното на коридора, до отворения прозорец.

Днес усещаше по-силно желание от всякога. След като изпуши едната цигара, моментално запали втора и по този начин удължи нормалната си петминутна почивка в десетминутна. Тогава пък откри, че е свършила ментовите си бонбони, и се наложи да вземе асансьора чак до партера, за да се презареди. Когато накрая се върна в стаята, с подходящо прикрит тютюнев дъх и с добре изтръскана пепел от роклята, беше отсъствала почти двайсет минути. Това не би било проблем, ако по време на отсъствието й апаратурата не бе регистрирала разговор с мобилния телефон на Моли Кирнан — червената сигнална лампичка на записващото устройство, която отчиташе тъкмо този номер, светна обвинително в очите й още щом тя отвори вратата.

Всяко друго обаждане към който и да е от останалите номера не би представлявало проблем. При посещението си този следобед обаче господин Ангълтън и беше наредил изрично да му съобщава незабавно за всеки разговор с нокиата на Кирнан. Ясмин Малуф Хлопна вратата, хвърли дамската си чантичка на леглото и с бързи стъпки се отправи към апаратурата. Грабна тефтера и писалката, натисна бутона Play и седна, готова да записва. Малко ефирно пращене, а след това приглушен и настойчив глас:

— Моли, Флин съм. В момента съм в Египетския музей. С Фрея Ханън. Проявяваме едни снимки — ще ти обясня по-нататък, — а после ще я заведа в Американското посолство. Можеш ли да се срещнеш с нас там? Въпросът е важен, Моли, и наистина спешен. Окей, благодаря ти.

Край на разговора.

Тя го прослуша отново, за да се увери, че е записала всичко точно, че не е пропуснала или сбъркала нещо. После вдигна специалния телефон, който Ангълтън бе монтирал в стаята, и набра номера. Отговориха й след две иззвънявания.

— Господин Ангълтън, Ясмин Малуф се обажда. На мобилния телефон на Кирнан има обаждане. Да ви прочета записа…

Вдигна тефтера си и започна да чете.

 

 

— Сигурен ли си, че няма опасност? — попита Фрея, докато влизаха в музея. Образът на преследвачите близнаци бе запечатан отчетливо в съзнанието й, а в огромната, изпълнена с хора галерия се чувстваше болезнено уязвима след затвореното пространство на студиото. — Ами ако все още ни търсят?

— Мина повече от час — отвърна Флин, спря до огромен каменен саркофаг и огледа помещението. — Предполагам, че и да са помислили да идват тук, вече са го направили и са си отишли. Не мога да съм сигурен естествено, така че си дръж очите отворени. Ако видиш нещо…

— Тогава какво?

— Бягай.

Той се огледа още веднъж, после тръгна през галерията, все още със снимката на портала в ръка; Фрея се мъкнеше след него. Флин изглеждаше, ако не съвсем спокоен, поне по-хладнокръвен и по-самоуверен от нея, като че ли присъствието на толкова много древни предмети някак си разводняваше жестоката опасност, в която се намираха. Бяха изминали около половината дължина на кънтящата от гласове и тропащи крака огромна галерия, когато Флин заговори.

— Зерзура е изгубен сахарски оазис — обясни й и отстъпи пред настъпващата към тях тумба облечени в еднакви сини униформи гимназисти, водени от учител със страдалчески вид. — В кабинета си имам доста прилична презентация на въпроса по системата пауър пойнт, но при сегашните условия трябва да се задоволиш с редактираната версия.

— Нямам нищо против — отвърна Фрея и се озърна неспокойно: не беше сигурна, че близнаците няма да изскочат иззад някоя статуя.

— Името произхожда от арабската дума зарзар — продължи Флин и се оживи, както ставаше винаги, когато говореше за специалността си, — която означава скорец, врабче или просто малка птица. Всъщност не знаем кой знае колко за мястото, освен че се споменава в средновековния ръкопис Китаб ал-Кануз, Книгата на скритите бисери, и най-вероятно се намира някъде около платото Гилф Кебир, макар че Де Ланси Форт^[2] го поставя в Голямото пясъчно море, а Нюболд…

Забеляза, че интересът й угасва, и вдигна ръце, с което призна, че е прекалил.

— Извинявай, увличам се в прекалено много подробности. Риск на живота, прекаран в една-единствена област — никога не можеш да разкажеш историята просто. Всичко, което ти е нужно да знаеш за сегашните обстоятелства, е, че това е един изгубен оазис и че повечето изследователи на пустинята от началото на XX век — Бол, Кемал ел-Дин, Багнолд, Алмани, Клейтън — са се опитвали да го намерят, но без успех. Всъщност именно търсенето на Зерзура е предизвикало толкова много от първоначалните изследвания.

Стигнаха ротондата при входа на музея и продължиха към галерията „Старото царство“, в чиито стени бяха вградени статуи и барелефи.

— Много хора твърдят, че Зерзура всъщност никога не е съществувал — продължи Флин, погълнат от историята си и очевидно безразличен към експонатите и тълпата наоколо. За разлика от Фрея, чийто поглед продължаваше да шари нервно.

— Твърдят, че всичко е само легенда. Като Елдорадо, Шангри-Ла или Атлантида — една от привлекателните, но в последна сметка измислени истории, за каквито дивите места като пустинята, изглежда, са добра почва. Самият аз винаги съм бил сигурен, че съществува, а Зерзура е просто друго име, много по-късно име, за онова, което древните египтяни са наричали уехат сещат, или Скрития оазис.

Хвърли поглед към нея, за да се увери, че още го слуша, и Фрея кимна да му покаже, че следи думите му.

— За нещастие, също както при случая със Зерзура, ние не знаем кой знае колко за уехат сещат. — Флин се намръщи, като че ли беше лично виновен за малкото данни. — Има обаче едно съществено изключение, което ей сега ще спомена. Иначе сведенията са изключително откъслечни и трудни за интерпретация: няколко фрагмента от папируси, някои твърде повредени петроглифи, няколко надписа и едно доста объркано споменаване в „Египтиака“ на Мането^[3] — няма да те отегчавам с изброяване на всичко. Представата, която досега сме успели да си изградим — трябва да повторя, че тя подлежи и на други тълкувания, е, че това е дълбоко дефиле, тук му казват уади, което тръгва от източната страна на Гилф Кебир, и то от много отдавна, още преди Сахара да е станала пустиня…

— А преди колко време точно е било това? — прекъсна го Фрея. Въпреки притесненията й историята я увличаше все повече и повече.

— Ами точните дати е трудно да се определят. — Той явно беше поласкан от интереса й. — Но тук става дума поне за десет, двайсет хиляди години преди Христа, може би дори за средния палеолит.

Терминът не означаваше нищо за Фрея, но тя не настоя за разяснение, за да не задържа разказа.

— Все пак е някъде далече в дълбините на предисторията — върна се към основната тема Флин. — Дори тогава дефилето, оазисът, наречи го както искаш, е било смятано за изключително важен религиозен обект и затова точното му разположение е било строго пазена тайна. Кога и защо е добило този статут, не знаем, но изглежда, го е запазило до самия край на Старото царство. Около две хиляди години преди Христа. След което всички данни за разположението на оазиса са изгубени и той изчезва от историята.

Стигнаха края на галерията и започнаха да се изкачват по едно стълбище. По пътя към горния етаж тълпата туристи взе да се разрежда. Тук беше по-тихо и по-спокойно, отколкото на долния етаж. Флин я поведе обратно по пътя, по който бяха дошли — към ротондата, откъдето завиха към малка изоставена странична стая, по чиито витрини бяха изложени простички каменни и глинени артефакти, явно много по-стари от всичко, което бяха подминали досега. Той спря пред една, в която — оградени от два гребена от слонова кост и една керамична купа — бяха изложени три предмета, които Фрея разпозна: глинени обелиски с големината на човешки пръст. Върху всеки имаше символ, идентичен със символа от торбата на Руди Шмит. Тя прочете обяснението на етикета: „Оброчни миниатюри Бенбен, преддинастични (3000 г. преди Христа), Хиераконполис.“

— Какво са тези бенбени?

— Не бенбени, а Бенбен — поправи я Флин. Лактите им леко се докосваха. — Опасявам се, че в случая трябва да се зареем в доста усложнения свят на древната египетска космология. Знам, че това не е най-интересната тема за тебе, но ме изслушай, тъй като тя има отношение към нашите неща. Ще се опитам да го обясня простичко.

— Давай — съгласи се тя.

Младеж и девойка дойдоха случайно до витрината, хвърлиха поглед върху съдържанието й, не се заинтересуваха и отминаха. Флин изчака да се отдалечат, после продължи:

— Бенбенът е важна особеност на древноегипетската религия и митология. В много отношения дори централната особеност. Той е символ на първоначалната форма на земята, първото парченце суха земя, появило се от Нун, изначалния океан на хаоса. Според Пирамидните текстове — засега най-старата известна сбирка египетски религиозни писма на — Ра-Атум, богът — създател, прелита над чернотата на Нун под формата на птицата Бену…

Той вдигна снимката и посочи дългоопашатата птица, издълбана върху трегера на портала.

— … каца върху Бенбена и песента му възвестява първия изгрев. Затова и името, от древноегипетското уебен, означава „да се издигнеш с блясък“.

Двамата младежи отново се замотаха покрай тях; този път момичето говореше по мобилния си телефон. Флин отново ги изчака да отминат, преди да поднови разказа си:

— Бенбенът обаче е нещо повече от символ. — Лицето му бе притиснато към витрината, лакътят му все така докосваше ръката на Фрея. — От древните текстове и надписи знаем, че той е бил действителен физически предмет — камък, оформен като обелиск. Някои учени предполагат, че по произход е метеорит или част от метеорит, макар че текстовете по въпроса са заплетени и подлежат на различни тълкувания. Онова, което знаем, е, че Бенбенът е бил разположен в светилището на големия слънчев храм на Иуну и — по всичко личи — е притежавал необикновени свръхестествени сили.

Фрея го изгледа любопитно и малко скептично.

— Знам, знам, че звучи като от „Похитителите на изчезналия кивот“, макар че вече имаме доста потвърждаващи сведения — в това число и документ от царския шумерски архив — и те са забележително последователни в описанието си. В тях се предрича как Бенбенът ще бъде въвлечен в битка като глава на фараонската армия, как ще издаде странен звук и ще излъчи заслепяваща светлина, с което напълно ще разгроми противника. А това навярно обяснява двете алтернативни имена, с които е бил назоваван: керу-ен Сехмет, гласът на Сехмет — Сехмет е древноегипетската богиня на войната — и инер-ен, седжет, камък на огъня. Между другото, точно това изобразява и символът. — Пръстът му се спря на мотива върху страната на глинения обелиск. — Седжет, йероглифът за огън. Оформеният като кръст край изобразява мангал с разпален в него огън…

Той отново спря и вдигна ръце както предния път.

— Това обаче се отклонява от нашата тема. Въпросът е, че Бенбенът и уехат сещат — Скритият оазис — са били неразривно свързани и човек не може да говори за едното, без да спомене другото. По всичко личи, че камъкът поначало е бил разположен в един от храмовете на оазиса — както споменах, тук говорим за хиляди години преди Христа, дълго преди колонизацията на поречието на Нил дори да започне. И макар да не можем да сме сигурни, някои данни ни навеждат на мисълта, че оазисът е смятан за толкова свят, тъй като Бенбенът е открит именно там. Между двете е поставян знак за равенство. Ето защо както уехат сещат, така и оазисът често се наричат по един и същи начин — инет бенбен, долината на Бенбена.

Погледна Фрея с безпокойство да не би да я е претоварил със сведения. Тя обаче му кимна да не се тревожи. След като погледна за последен път витрината, той и махна да излязат. Минаха отново под ротондата и излязоха в галерия с обърнати към атриума балкони.

— Има и още една причина Бенбенът да е свързан с всичко това. — Флин размаха снимката. — Това е несъмнено най-точното и най-подробното описание на Скрития оазис, с което разполагаме, особено по отношение на Бенбена… Сега насам.

Завиха надясно към друга стая, също така празна — в нея имаше колекция изписани с йероглифи папируси. В другия край имаше висока до гърдите витрина, простираше се покрай цялата стена. Флин отиде до нея, спря, погледна надолу и на устните му заигра замислена усмивка. Вътре имаше папирус, покрит с неравни колони текст, изписан с черно мастило. За разлика от останалите експонати, повечето от които бяха калиграфски оформени, с прекрасни цветове и сложни орнаменти, този изглеждаше безличен и небрежен, йероглифите му сякаш се люлееха и се блъскаха един в друг, като че ли бяха написани набързо. Дори не приличаха на нормални йероглифи — символите бяха разхвърляни и изписани лошо, застъпваха се и приличаха повече на арабски документ, отколкото на традиционна египетска пиктограма. Фрея се наведе и прочете обяснителната бележка зад витрината:

„Папирус Имти-Хентика.

От гробницата на Имти-Хентика,

Върховен жрец на Иуну / Хелиополис,

VI династия, по време на царуването на Пепи II (около 2246–2152 преди Христа).“

— Въпреки вида му, според много изследователи това е най-важният папирус в колекцията — каза Флин. — Ако се изключат списъкът с царе на Тюрин и текстовете от Оксирхинкус, това навярно е най-ценният египетски папирус.

Постави длани върху стъклото на шкафа. Начинът, по който се взираше в текста, издаваше почти благоговение. Последва мълчание.

— Открит е преди четиридесет години — продължи Флин накрая и внимателно плъзна длан по стъклото, сякаш галеше рядко животно. — От учения Хасан Фадауи, един от най-големите египетски археолози и стар…

Канеше се да каже „мой приятел“ или поне така се стори на Фрея, но след кратка пауза го замени с „колега“.

— Това е невероятна история, свързана с проучванията на Картър за Тутанкамон. Фадауи по онова време е бил едва двайсетгодишен, току-що завършил университета. Занимавал се с някаква неспециализирана работа по поддръжката на некрополиса на пророците — мястото, където са погребани великите жреци на Иуну — и попаднал съвършено случайно на гроба на Имти-Хентика. Печатите на вратата били непокътнати, което означавало, че останките от погребението не са пипани и всичко е точно както преди 4000 години. Просто не намирам думи да изразя колко важна е подобна находка — едно от съвсем малкото запазени погребения от Старото царство, предхождащо Тутанкамон с почти хилядолетие.

Макар че папирусът и историята му явно му бяха познати, в тона му звучеше благоговение, като на развълнуван ученик. Ентусиазмът му беше заразителен и увлече и Фрея и тя за момент забрави страховете си, сякаш те принадлежаха към друга реалност.

— И какво имало там? — попита тя нетърпеливо. — Какво са открили?

Флин замълча, като че ли се готвеше да поднесе нещо изключително.

— Нищо — отвърна той, но очите му блестяха дяволито.

— Нищо?

— Гробницата била празна. Нямало украса, предмети, надписи, труп. Нищо… освен едно дървено ковчеже, а в него…

Той чукна по дървената рамка на витрината.

— Било ужасно притеснително. Печатът от цял свят бил там за събитието, президентът Насър също; затрупали Фадауи с подигравки и обвинения. Докато не разчел написаното на папируса. Тогава му станало ясно, че гробът е по-важен дори отколкото ако е бил натъпкан със златни богатства.

Нещо в начина, по който го каза, накара Фрея да изтръпне.

— Продължавай — настоя тя.

— Ами… това е изключително сложен документ, при това написан набързо, с нещо като йероглифна стенография. Все още се спори много за интерпретацията на отделни части, но по принцип в текста се говори главно за две неща: прави се преглед на живота и съвремието на Имти-Хентика, нещо като автобиография, а също и се обяснява защо трупът му не е положен в гробницата, която сам е подготвил за себе си. Няма да си правя труда да го преразказвам целия, тъй като първата част… — Махна с ръка към лявата страна. — … не е особено свързана с останалото, дадени са сведения за различните звания на Имти, за задълженията му на върховен жрец — стандартни данни. Но по-нататък… — Той докосна горната част на витрината. Пръстът му сочеше някъде към средата на папируса. — … става наистина интересно. Без видима връзка Имти изведнъж се впуска в дълго и хаотично описание на съвременната политическа обстановка и дава единствения що-годе подробен отчет за последните години на Старото царство, за сгромолясването му сред кръвопролитния хаос по време на Първия преходен период.

Фрея изобщо нямаше представа за какво говори. Но както преди, не каза нищо, за да не го прекъсне.

— Там всичко е изключително объркано — подхвана отново Флин — и аз перифразирам доста сериозно, но същината в разказа на Имти е, че той обяснява как точно Египет се разпада. Фараон Пепи II е стар и оглупял — бил на трона 93 години дотогава, най-дългото владичество на който и да е монарх в историята, — затова централната власт се сринала. Има глад, гражданска война, чуждестранно нашествие, масова анархия. По думите на Имти мястото на Маат, богинята на законността, е похитено от Сет, повелителя на пустините, хаоса, стълкновенията и злото.

Посочи друго място на папируса и продължи:

— Според Имти, изправени пред този тотален срив, водачите на страната се събират на тайно заседание и вземат важно решение: заради собствената му безопасност и за да не попадне ръцете на онези, които той нарича „злосторници“, Бенбенът да се премести от храма на Иуну и под предводителството на Имти да се пренесе обратно през пустинята в…

Спря, наведе се над витрината и започна да чете, гласът му изведнъж стана по-плътен и по-звучен, като че ли отразяваше ехтежа на отминали векове:

— … сет итиу–ен, уехат сещат… — мястото на нашите предци, Скрития оазис, тучната и зелена свещена долина в далечния Запад, на края на света, отвъд пясъчните пространства, в голямата стена на Сет.

Вдигна глава. Лицето му беше зачервено.

— Удивително, нали? Както споменах, това е най-доброто описание на оазиса по яснота и детайлност.

— Толкова ли е ясно?

— Кристално според древноегипетските стандарти — отвърна той. — Пясъчните пространства в Голямото пясъчно море, стената на Сет в източната страна на Гилф Кебир. Сет, както вече казах, е египетският бог на пустинята. По точност на описанието му липсва единствено пощенският код. И това не е всичко.

Той отново тръгна покрай витрината.

— По-нататък Имти описва самата експедиция — от доста интересна гледна точка, тъй като е съставил описанието преди самото събитие, т.е. предал е събития, които все още не са се случили. Отново няма да ти го преведа дума по дума, но последната част е важна.

Спря се към самия край на папируса, приведе се и отново зачете с плътен и звучен глас:

— Така ние достигнахме края на света, Западната стена, а окото на Хепри беше отворено. Когато минахме през Устата на Озирис и навлязохме в Инет Бен-бен, достигнахме хут аат, великия храм. Тук ще е домът ти, о, Огнен камък, от тук си дошъл, за да поставиш начало на всички неща, тук и се завръщаш сега. Това е краят. Портите се затварят, заклинанията за прикритие за изречени, казани са и двете клетви — нека злосторниците бъдат смазани в челюстите на Собек и погълнати от змията Апеп! Аз, Имти-Хентика, най-великият пророк, няма да се завърна от това място, защото волята на боговете е гробницата ми да остане празна завинаги. Моля се да тръгна по прекрасни пътища, да пресека небесната твърд, да се въздигна до великия бог и да се храня редом с Озирис всеки ден. Хвала на бога на слънцето Ра-Атум!

Спря и се изправи. Фрея зачака, но не последва нищо.

— Това ли е всичко?

Не можа да прикрие разочарованието си. След обширното встъпление очакваше ако не някакво зашеметяващо откритие, поне нещо като разяснение, нещо като намек какво става и защо става. А сега всичко й изглеждаше по-объркано и по-неясно, отколкото когато Флин започна разясненията си. Окото на Хепри, устата на не знам какво си, проклятия и змии — тия неща не означаваха нищо за нея. Почувства се като че ли е била преведена през сложен лабиринт само за да излезе там, откъдето е тръгнала, без изобщо да се е доближила до средата.

— Това ли е? — повтори тя. — Това ли е всичко?

Флин сви рамене.

— Както ти казах, за това няма много данни. Сега поне знаеш почти толкова, колкото и аз.

Дочу се внезапна гюрултия и в залата нахълта група туристи, водена от жена с вдигнат във въздуха затворен чадър. Минаха право напред, без изобщо да погледнат какво има наоколо. Фрея се загледа в папируса, после взе снимката от ръката на Флин.

— Щом е толкова невъзможно да се открие този оазис…

— Как Руди Шмит е бил там? — довърши Флин. — Това е въпросът за един милион долара, нали? Не по-малко смущаващо е, че цялата история около Зерзура — уехат сещат, е изградена около неговата „скритост“… а хората все пак от време на време попадат на него. Руди Шмит например. И онзи, който е дал данните, върху които се опира описанието в Китаб ал-Кануз — трябва да е бил бедуин: отдавна се говори, че някои пустинни племена знаят къде се намира оазисът, макар лично аз да не съм могъл никога да потвърдя това.

— Тогава как? — Фрея вдигна вежди. — Как попадат на него?

Флин разпери ръце.

— Един господ знае. Сахара е загадъчно място, в което се случват странни неща. Наивници като мене цял живот търсят оазиса, докато някой друг просто попада на него. Тук няма нито логика, нито основание. Ако искаш вярвай, но най-убедителното обяснение, което съм чувал, дойде от една ясновидка — необикновена жена, която живееше в шатра на Асуан. Тя твърдеше, че е преродената съпруга на Пепи II — царица Нейт. Каза ми, че оазисът е прокълнат така, че колкото повече го търси човек, толкова по-малка е възможността да го открие; че единствено хората, които всъщност не го търсят, в последна сметка ще намерят къде е. За това мъдро твърдение й платих петдесет паунда.

Усмихна се тъжно и си погледна часовника.

— Хайде, трябва да се връщаме.

Погледнаха за последен път папируса и тръгнаха по обратния път през музея. Накъде прозвуча звънец — известяваше, че работното време изтича.

— Алекс беше ли запозната с тия неща? — попита тя, докато се спускаха към партера. — С оазиса, с Бенбена?

Флин кимна.

— Двамата прекарахме много време из Гилф Кебир и аз обикновено я отегчавах с тия истории край лагерния огън. Макар че, откровено казано, тя се помъчи най-искрено да вникне в това. От друга страна, ако самият аз не чуя нищо повече за езерните отлагания през живота си, няма да се разочаровам особено.

Слязоха по стълбището и продължиха през залите на Старото царство. Тълпи посетители, направлявани от униформената охрана, се стичаха към главния изход.

— А какво е значението на оазиса? — попита Фрея. — Тоест дали той е… нали разбираш?

— Пълен със скъпоценности и богатства? — усмихна се Флин. — Много се съмнявам. Китаб ал-Кануз наистина твърди, че който го открие, ще попадне на големи богатства, но това почти сигурно е хипербола. Малко дървета и множество древни развалини — нищо повече. За науката това е страхотно, но за обикновените хора… — той сви рамене — няма никакво значение.

— А Бенбенът? — попита тя.

— Това също — за лапнишарани като мене ще е огромно откритие. Един от тотемните символи на Древен Египет — ще е страхотно. Но като се махне това, става дума за обикновен камък, колкото и рядък да е той. Нито е златен, нито нищо. Има безброй предмети с много по-голяма продажна стойност.

Отминаха ротондата с купола и влязоха в галерията с огромните саркофази. Фрея спря, кимна към снимката на загадъчния портал в ръката си и зададе въпроса, който я измъчваше, откакто я бе видяла:

— И защо, по дяволите, някой трябва да убие сестра ми заради това?

— Не знам — въздъхна Флин. — Съжалявам, Фрея, просто не знам.

Върнаха се в административната част на музея и се качиха по витото стълбище. Вратата на тъмната стаичка беше още затворена.

— Как е, Майди? — попита Флин, след като почука.

Нямаше отговор. Той почука отново, по-силно.

— Майди? Тук ли си?

Никакъв отговор. Флин почука за последен път, после натисна дръжката и отвори. Последва кратка пауза, докато очите му свикнат с тъмнината, после:

— О, господи!

Фрея беше зад Флин и широкият му гръб не й позволяваше да види какво става. Тя го заобиколи и закри устата си с ръка. От гърлото й се изтръгна задавен звук.

Майди лежеше на пода с широко отворени очи.

Гърлото му беше прерязано от ухо до ухо. Навсякъде имаше лепкави локви кръв — по лицето на египтянина, по ризата и ръцете му; беше се стекла около главата му като ореол.

— О, Майди — изстена Флин и удари рамката на вратата с юмрук. — О, приятелю, какво ти направих?

— Салам.

Флин и Фрея се обърнаха. На едно канапе в дъното на стаята седяха близнаците. Единият държеше ролка проявен филм, другият — окървавен автоматичен нож. И двамата гледаха безизразно и невъзмутимо, като че ли сцената в тъмната стаичка не ги смущаваше повече от вида на човек, който пие чай или играе пинг-понг. Чу се тропот на крака и на витото стълбище се появиха още четирима бандити. Носът и устата на единия бяха страхотно подути — това беше човекът, когото Флин беше ударил в асансьора на Американския университет. Той извика нещо на близнаците и те кимнаха. Мъжът дойде до Флин, ухили му се злобно, а след това стовари огромните си ръце върху раменете му и заби със злоба коляно в слабините му.

— Та ’ала мус зъбри, я ибну луска^[4] — изръмжа, когато Флин се срути на пода и застена в агония.

За миг смайването на Фрея бе така голямо, че тя не можа да реагира. После сви юмрук и замахна към бияча. Ударът й не стигна доникъде, защото някой сграбчи ръката й, изотзад, дръпна я и й взе снимката. Тя се дърпаше, риташе и кълнеше, но те бяха много по-силни, а когато опряха дулото на пистолет до слепоочието й, разбра, че няма смисъл да се съпротивлява, и се предаде. Изправиха все още стенещия от болка Флин и го претърсиха, взеха му мобилния телефон и го стъпкаха на пода. После ги забутаха към стълбището. Близнаците ги последваха, онзи със сгъваемия нож бършеше острието с носна кърпичка. Докато тръгваха надолу, Фрея изви глава и погледна първо покрития с кръв труп на Майди, а после Флин.

— Съжалявам. — Лицето й беше пребледняло. — Не трябваше да ви въвличам в това. Никой от вас.

Флин тръсна глава.

— Аз съжалявам — прохриптя гласът му; от болка той едва произнасяше думите. — Аз не трябваше да те въвличам.

Преди да успее да го попита какво точно има предвид, един от бандитите изръмжа нещо и натисна пистолета в шията й, за да я принуди да гледа напред.

Единствените шумове, които останаха, бяха стъпките им по металните стъпала и болезненото пъшкане на Флин.