Пол Зюсман
Скритият оазис (20)

18.

Дакла

Бедуините излязоха на върха на пясъчното възвишение и забелязаха оазиса Дакла в далечината. Не бяха пили и глътка вода вече два дни. Подредиха камилите една до друга и като един вдигнаха ръце към небето.

— Хамдулиллах — извикаха с прегракнали гласове. — Хвала на бога.

Ако имаха вода, в този миг щяха да слязат от камилите и да си сварят чай, за да отпразнуват края на пътуването, да се порадват на това високо място с пустинята от едната си страна и цивилизацията, показала се от другата. Сега обаче водата отдавна я нямаше, а те бяха прекалено уморени, за да мислят за друго, освен да стигнат целта си възможно най-бързо. Така че сръчкаха камилите и продължиха в мълчание, ако не се брояха подвикванията „хут-хут“ и „яла-яла“.

През последните три дни, откакто откриха тайнствения труп, пустинята ги бе тормозила — преграждаше пътя им с безкрайни стени от дюни, подобни на планини, шибаше ги с по-жестока жега, отколкото всеки от тях беше виждал по това време на годината. Днес обаче беше по-хладно и като че ли отегчен от играта с тях, пейзажът бе станал по-гладък, а сред лабиринта от дюни зачестиха равните участъци, което облекчаваше камилите и улесняваше пътя. До един час неопределеното блещукане на оазиса се бе преобразило в отчетливо зелено петно на фона на бледия склон на скалния масив Гебел Каср. След още два часа вече можеха да различат отделните горички, белите точици на къщите и ятата гълъби. Ходът на камилите премина в тромав тръс, водачът се откъсна напред. Останалите яздеха зад него в зигзагообразна верига, с издути наметала, камилите тичаха все по-бързо и предвкусваха водата и безопасността.

Само последният ездач не поддържаше забързания ритъм и бавно изоставаше от групата, докато разстоянието между него и последната камила отпред не стана стотина метра. Доволен, че никой не го чува, той извади мобилния си телефон, както на всеки два-три часа през последните дни, и погледна екранчето. Усмихна се. Вече имаше сигнал. Набра един номер, приведе се в седлото, за да не може никой да разбере какво прави, и когато се свърза, заговори бързо и развълнувано.