Пол Зюсман
Скритият оазис (12)

10.

„Централна болница Ал-Дакла“, гласеше надписът върху покрива на сградата, разположена на централния път през Мут — модерна двуетажна постройка, заобиколена от палми и измазана в зелено-бяло като повечето къщи в града. Влязоха и Захир размени няколко думи с дежурната сестра. Тя им посочи редица пластмасови столове и се обади по телефона.

Изминаха десет минути, през които покрай тях във фоайето се движеха хора, а някъде отгоре долиташе тиха музика. После се приближи оплешивяващ мъж на средна възраст с бяла престилка.

— Госпожица Ханън?

Фрея и Захир се изправиха.

— Доктор Мохамед Рашид — представи се човекът и стисна ръката й. — Извинете, че се забавих.

Английският му беше съвършен, със слаб американски носов призвук. Измърмори нещо в ухото на Захир и той кимна и отново седна. Рашид помоли Фрея да го последва и я поведе по коридор в задната част на сградата. По пътя обясни, че са лекували Алекс през последните й няколко месеца.

— Страдаше от онова, което наричаме вариант на Малбург — започна той със състрадателния, но все пак дистанциран тон, който лекарите използват при описание на фаталните болести. — Това е рядка форма на множествената склероза, при която болестта се развива изключително бързо. Поставиха й диагнозата само преди девет месеца, но накрая вече можеше да движи единствено дясната си ръка.

Фрея вървеше до него, но почти не го чуваше. Колкото повече се приближаваха към Алекс, толкова по-малко й се вярваше, че всичко това се случва наистина.

— … по-лесно за нея в Кайро, отколкото да се върне в Щатите — продължаваше Рашид. — Пък и тук се чувстваше съвсем у дома си; ние правехме всичко възможно, за да й е по-добре. Захир се отнасяше много добре с нея.

Завиха надясно и минаха през няколко летящи врати, после се спуснаха в болничния сутерен и тръгнаха по още един коридор, стъпките им отекваха по плочките. Някъде по средата Рашид спря, извади връзка ключове и отвори една врата — дебела и тежка, като врата към килия, — отвори я и застана до нея, за да даде път на Фрея. Тя се поколеба пред студа, който я лъхна. После, с усилие на волята, пристъпи в стаята.

Беше голяма, облицована със зелени плочки, неестествено студена, с голи крушки на тавана и лек мирис на дезинфектант във въздуха. Точно пред нея, на болнична количка, лежеше нещо с формата на труп, покрито с бял чаршаф. Фрея вдигна ръка към устата си. Гърлото й се стегна.

— Да остана ли с вас? — попита я лекарят.

Тя само поклати глава, тъй като се боеше, че ако заговори, ще се разхлипа. Той кимна и започна да притваря вратата, но отново я погледна.

— Хората в Дакла невинаги са любезни с чужденците — предупреди я с малко по-топъл тон. — Макар че бяха мили с госпожица Алекс. Наричаха я „я доктора“, докторката, израз на голямо уважение. „Я доктора“, а също и „ел-мостакшефа ел-гамийла“ — това е трудно да се преведе, но горе-долу означава „красивата докторка“. Тя ще липсва на много хора тук. Ще ви изчакам отвън. Останете колкото искате.

Вратата изщрака и Фрея я погледа за миг, преди да се обърне и да се приближи към количката. Постави ръка върху чаршафа и се учуди колко стопен е трупът, по него като че ли не бе останала никаква плът.

Известно време остана така, като хапеше устни. После колебливо повдигна горния край на чаршафа, като откри първо лицето и шията на сестра си, после и тялото й до кръста. Алекс беше гола, със затворени очи; кожата й беше бяла, почти прозрачна. Като се изключи областта около лявото рамо, по която имаше синина като презраменна лента.

— Божичко — прошепна тя. — Мила Алекс…

Странно, но вниманието й привлякоха дребните неща и неясните подробности, а не трупът като цяло, като че ли ако възприемеше всичко, това би я натоварило прекалено, а ако разглеждаше останките като пъзел, би могла по-лесно да възприеме нещастието. Трагедията за това кого разглежда. Бенката на шията на сестра й, сърповидният белег от бодлива тел на лявата ръка, имаше го от малка, и още един, много по-малък, точно под свивката на левия лакът, колкото отпечатък от палец.

Малко по малко възприе вида на целия труп, успя да възстанови сестра си парченце по парченце, да си я възвърне. Накрая погледът й се спря върху лицето й.

Въпреки болката и изпитанията през последните няколко месеца изражението на Алекс беше изненадващо мирно и успокоено, очите бяха затворени като в мирен сън, ъгълчетата на устата бяха леко повдигнати, сякаш се канеше да се усмихне. Това не беше лицето на човек, умрял в болка и отчаяние.

Или поне това се мъчеше да си внуши Фрея. Помисли за погребението на родителите си, за ковчезите им в погребалния дом след автомобилната катастрофа. Спомни си, че и те имаха същото изражение. Може би така беше с всички трупове — смъртта възстановяваше нормалния им физически облик. А може би и тя му отдаваше прекалено голямо значение.

И все пак чувствата бяха по-силни от логиката й. По някакъв начин трябваше да си внуши, че самоубийството на сестра й не е толкова безнадеждно и неописуемо мрачно събитие. Че в последна сметка Алекс е открила нещо добро, към което да се обърне. Че по някакъв свой начин е починала щастлива. Точно в това имаше нужда да повярва Фрея. Алтернативата — че е умряла сама, в агония и отчаяние — беше прекалено ужасна дори да я допусне в съзнанието си. Сигурно имаше нещо повече. Някакъв проблясък на надежда.

Посегна и докосна бузата на сестра си — кожата беше студена и гладка като мрамор. Спомни си една случка от времето, когато беше на тринайсет. Тъкмо се беше върнала от продължителна обиколка из Маркам и попадна на Алекс и Грег — приятеля, който по-нататък щеше да й стане годеник. Лежаха прегърнати на една ливада. Ръката на Грег беше около кръста на Алекс, а устните й бяха извити в лека усмивка. Същото изражение имаше и сега, в смъртта. Грег и Алекс… Фрея се разхълца.

— Извинявай — изстена тя през сълзи. — Господи, толкова съжалявам… Съжалявам. Алекс… моля те…

Искаше й се да каже „прости ми“, но някак си не можа да го изрече. Затова само се наведе, целуна челото на сестра си и за миг долепи буза до главата й. После я зави с чаршафа и с бързи крачки излезе.