Пол Зюсман
Скритият оазис (16)

14.

Дакла

Седнала на върха на дюната — пясъкът шепнеше и съскаше около нея от ветреца, — Фрея зачете последното писмо на Алекс. Гласът на сестра й отекваше в главата й с кристална чистота.

„Оазисът Дакла, Египет

3 май

На обичната ми сестра Фрея

Започвам с този надслов, макар да изминаха много години, откакто за последен път се видяхме и си говорихме. Наистина имаше болка и гняв, но тези думи нито за миг не са се обезсмислили, нито за миг не съм престанала да мисля за тебе. Ти си сестричката ми и каквото и да се е случило, каквото и да е било казано и извършено, любовта ми към тебе винаги я е имало, винаги ще я има.

Държа да знаеш това, Фрея, защото напоследък осъзнах, че бъдещето е несигурно място, пълно със съмнения и сенки, затова ако не разкрием сърцата си сега, в този миг, може би завинаги ще изгубим възможността да го направим. Затова повтарям — обичам те, малка сестричке. Повече отколкото мога да изразя с думи, повече отколкото дори можеш някога да си представиш.

Сега е късно вечерта и е пълнолуние, в небето е застанала най-огромната и най-ярка луна, която съм виждала: вижда се така отчетливо, че по повърхността й различавам кратерите и моретата, изглежда толкова голяма, че изпитваш чувството: ако се пресегнеш, ще я докоснеш. Спомняш ли си историята, която ни разказваше татко? Че луната всъщност била врата и че ако се изкачиш там и я отвориш, можеш да минеш през небето и да навлезеш в друг свят. Помниш ли как си мечтаехме за този таен свят — прекрасно вълшебно място, изпълнено с цветя и водопади, с говорещи птици? Не знам как да ти обясня, Фрея, но съвсем наскоро аз погледнах през тази врата и зърнах нещичко от другата страна; то е толкова вълшебно, колкото си го представяхме. По-вълшебно! Когато видиш този таен свят, не можеш да изпитваш друго, освен надежда. Някъде, сестричке, винаги има врата, а зад нея царува светлината, колкото и мрачен да ти се струва светът сега.

Толкова много неща искам да ти кажа, да опиша и да споделя с тебе, но вече е късно, уморена съм, а и изглежда, вече не съм така силна, колкото преди. Преди да оставя листа обаче, искам да те помоля за едно нещо — искам да те помоля вече от много години — и то е да ми простиш. Каквото било, било, а и колкото голяма да беше болката ми навремето, бях длъжна и да го предвидя, и да направя повече, за да го предотвратя, да те предпазя. Би трябвало също да събера кураж и да протегна ръка към тебе, да ти кажа това, което казвам сега. Вината е моя, Фрея, и сега, след толкова години, след като болката се е загнездила, знам, че не бях сестрата, която би трябвало да бъда. Надявам се по някакъв начин, дори и съвсем малко, да изкупя вината си с това писмо.

Ще спра тук. Моля те, не тъгувай. Животът е хубав и в света има толкова много красота. Бъди силна, катери се все по-високо и знай, че каквото и да се случи, където и да си, аз по един или друг начин ще бъда винаги с тебе. Обичам те толкова много.

Алекс

П.П.: Цветето, което прилагам, е сахарска орхидея. Казват, че била голяма рядкост. Пази го и мисли за мене.“

Фрея изтри сълзите си, сложи писмото на пясъка и извади цветето от плика — изсушените му листенца бяха като оризова хартия, с наситен златнооранжев цвят, като пясъка наоколо. Тя го погледа, после внимателно го сгъна в листа от писмото, обви коленете си с ръце и загледа как слънцето бавно потъва зад хоризонта.

Погребаха я рано сутринта на следващия ден сравнително близо до дома й, в горичка цъфнали акации в края на малкия оазис. По земята имаше цветя, циния, зимзелен и орлови нокти, а някъде отвъд горичката ромолеше вода. Фрея си помисли, че това е най-прекрасното и най-спокойното място, в което е била през живота си.

Имаше малко хора, каквото беше и желанието на Алекс: тя, Захир, доктор Рашид от болницата, Моли Кирнан и един красив, малко рошав мъж с омачкано кадифено сако. Тя го позна от снимката върху нощното шкафче на Алекс, а той й се представи като Флин Броуди. Имаше и няколко местни жители. Главно фермери, дошли да уважат покойницата, три бедуинки, едната от тях съпругата на Захир, като всяка беше облечена според традицията: черни дрехи, забрадка, изискани сребърни бижута. Докато спускаха ковчега на Алекс в земята, жените излязоха напред и запяха — „Алуш“, обясни Захир, бедуинска любовна песен за „жени с голяма красота“. Чистите им носови гласове се преплитаха, издигаха се и се спускаха, в един миг съвсем тихи, след това гръмки дотолкова, че цялата горичка ехтеше. Изглежда, към мелодията нямаше думи или Фрея не успяваше да ги различи. Самите контрастни елементи в звуците обаче разказваха нещо, което тя разбираше — за любовта и загубата, за радостта и болката, надеждата и отчаянието. Ръката на Моли Кирнан хвана нейната и я стисна, а песента се носеше около тях, докато накрая замря, стопи се в тишината и остана само бълбукането на водата, а отгоре — песента на две птици.

За миг всички останаха неподвижни, унесени в собствените си мисли. После Кирнан пусна ръката на Фрея, покашля се, пристъпи към гроба и се обърна към събралите се.

— Фрея ме помоли да кажа няколко думи — започна Моли, като хвърли поглед към Фрея, после към Флин, който се взираше в ковчега. — Обещавам, че ще са наистина няколко думи, тъй като всички, които имаха честта да познават Алекс, знаят колко мразеше тя шума и празните приказки.

Макар и тих, гласът й сякаш изпълни цялата горичка.

— Преди трийсет години и аз самата загубих особено скъп човек. Съпруга си. Две неща ми помогнаха да преодолея мъката тогава. Първото беше любовта и подкрепата на приятелите ми. Надявам се, че и ти, Фрея, ще почувстваш нашата любов в това прекрасно място днес — и към Алекс, и към тебе. Ако имаш нужда от нас, ние винаги сме насреща.

Прочисти гърло и прокара пръсти по златния кръст на шията си.

— Другото нещо, което ме подкрепи в ония тъжни дни, беше Светата Библия и думите на Спасителя Исус Христос. Бих ги цитирала и сега, но знам, че Алекс не беше вярваща, и макар любовта на Исус да е всеобхватна, аз няма да оскверня паметта й с чувства, които биха я притеснили.

Беше едва забележимо, но като каза това, устните й лекичко се присвиха като в неодобрение.

— Вместо това — продължи Моли Кирнан — ще ви прочета нещо, което беше близко до сърцето на Алекс: едно стихотворение от Уолт Уитман.

Извади от джоба на костюма си едно листче и си сложи очила.

„О, мой живот!

С тези отново и отново възникващи въпроси,

със върволиците обезверени твари,

с изпълнените градове с глупци

и с постоянните ми самообвинения

(защото има ли по-глупав и по обезверен от мене?),

с очите все копнеещи за светлина

сред купища ненужни никому предмети,

с възобновяващата се безспир борба,

чиито резултати винаги са жалки,

със скучните и алчни пъплещи край мен тълпи,

с безсмислените, с безполезните години на останалата сган,

в която съм се омотал и аз, въпросът,

о, въпросът! Тъй тъжен и неумолим.

Какво добро сред всичко туй за мене има, о, живот?

Отговор:

Че ти си тук и че животът съществува,

а ти откриваш, че мощната пиеса продължава,

а ти самият можеш да запишеш в нея

един свой стих.“^[1]

Сгъна листчето, свали си очилата и изтри око с показалец.

— Мога да говоря много за Алекс. За красотата и ума й, за смелостта и страстта й към приключения. Мисля обаче, че Уолт Уитман го казва най-добре, тъй като говори за това как се дава стих. Алекс даде стих на живота на всички нас — много специален стих, който ни обогати и ни издигна. Като сестра, приятел и колега — светът е по-беден без нея. Благодаря ти, Алекс. Липсваш ни.

Пак застана до Фрея и хвана ръката й, а двама о местните започнаха да запълват гроба с пръст. Тропането на пръстта по ковчега отекваше глухо — звук, който никак не се връзваше с идиличната горичка. За съвсем кратко Фрея погледна Флин и той съвсем лекичко й кимна, като че ли да й покаже, че разбира и споделя скръбта й.

Гробът бързо се запълни и накрая остана издигнат правоъгълник от песъчлива пръст, заобиколен от цветя.

— Сбогом — прошепна Фрея.

Доктор Рашид се извини и си тръгна, защото бил дежурен в болницата. Повечето местни също се оттеглиха и накрая останаха само Фрея, Моли, Флин, Захир и един младеж с брада, когото Захир представи като брат си Саид. Когато петимата тръгнаха по пътеката към къщата на Алекс, Флин се приближи до Фрея.

— Разбира се, обстоятелствата не са идеални — започна той, — но се радвам най-после да се запозная с вас.

Тя кимна, но не каза нищо.

— Алекс ми е говорила много за вас — продължи Флин. — За изкачванията ви, за всичко. Само разказите й ме уплашиха до смърт. Аз получавам световъртеж дори от домашната подвижна стълба.

Тя му се усмихна съвсем-съвсем леко.

— Добре ли я познавахте?

— Твърде добре — отвърна той и пъхна ръце в джобовете на дънките си. — Интересите ни към пустинята бяха едни и същи. И станахме приятели. Добри приятели.

Тя го погледна с вдигнати вежди.

— Да не би вие с Алекс…

— Господи, не! — развеселено възкликна той. — Тя изобщо не си падаше по ровещи из книгите неврастеници. Доколкото имам собствени впечатления, тя предпочиташе хипарите.

В ума на Алекс изплува лицето на Грег, някогашния годеник на Алекс — рус, със слънчев загар, общителен. Тръсна глава, за да прогони образа.

— Беше много мила с мен — продължаваше Флин. — Помагала ми е в… трудни моменти. Всъщност ми беше повече сестра, отколкото приятелка.

Той се намръщи, подритна едно камъче по пътеката и се обърна към нея.

— Извинявайте, нямах предвид… неуместна аналогия.

Тя махна с ръка да му покаже, че не е нужно да се извинява. Погледите им се срещнаха и двамата останаха взрени един в друг за миг, преди да се извърнат. Пътеката навлезе в сенчеста маслинова горичка, преди да ги изведе до къщата на Алекс.

Някой — навярно икономката, реши Фрея — беше подредил семпла закуска на масата в хола: сирене, домати, лук, фасул, хляб и кафе. Събраха се около нея и едва я побутнаха, единствени Захир и брат му проявиха истински апетит. Казаните напосоки думи все по-често преминаваха в удължаващи се паузи. Така изминаха трийсет минути, докато и Флин, и Кирнан не казаха, че трябва да тръгват, за да хванат обратния полет за Кайро.

— Сигурна ли си, че ще се справиш? — попита Кирнан, беше хванала ръката на Фрея, докато вървяха към джипа на Захир. — Ако искаш, мога да остана известно време.

— Ще се справя — увери я Фрея. — Ще остана още няколко дни, за да събера нещата на Алекс, после ще си тръгна. Самолетът ми е чак в петък.

— Какво ще кажеш да се срещнем на летището, когато минеш през Кайро? — предложи Кирнан. — Да обядваме заедно и да се сбогуваме както трябва.

Фрея се съгласи и двете се прегърнаха. Възрастната жена я целуна по бузата, после седна на задната седалка. Флин пристъпи към Фрея и й подаде визитката си:

Професор Ф. Броуди,

Американски университет в Кайро,

тел. 202 2794 2959

— Не ми се вижда много вероятно, но ако някога се зачудите какво да правите, непременно ми се обадете. Ще можете да ме плашите с изкачванията си, а аз да ви го върна с изключително досадните истории за скалните надписи от неолита.

Наклони се и за миг изглеждаше, че се кани да я прегърне. Той обаче само допря устни до бузата й, заобиколи джипа и седна от другата страна на Кирнан. Захир и брат му седнаха отпред, моторът изръмжа и колата тъкмо потегляше, когато Фрея изведнъж се пресегна през отворения прозорец и сграбчи китката на Кирнан.

— Тя не е страдала много, нали? — Гласът й бе пресипнал от напрежение. — Когато Алекс… нали знаете, морфинът… Когато е започнала да го взема. Било е бързо, нали? Без много болка?

Кирнан стисна ръката й.

— Мисля, че изобщо не е имало болка, Фрея. Казаха ми, че било много бързо и много спокойно.

Флин, изглежда, понечи да добави нещо — отвори уста, после пак я затвори. Фрея дръпна ръката си.

— Просто трябваше да знам. Просто…

— Разбирам те, мила — успокои я Кирнан. — Повярвай ми, Алекс изобщо не е страдала. Само едно бодване при влизането на иглата, това е всичко. Не е имало болка, уверявам те.

Погали Фрея по ръката, после кимна на Захир и потеглиха. Колата изчезна сред дърветата, а Фрея тръгна към къщата. И изведнъж си даде сметка за думите на по-възрастната жена. Обърна се с пребледняло лице и възкликна:

— Но Алекс никога не би…

Шумът на мотора обаче беше вече изчезнал. Беше останало само жуженето на насекомите и — в далечината — бученето на напоителната помпа.