Дейвид Мичъл
Облакът атлас (9)

7

В момчешките очи плоският свят се заобля. Хавиер Гомес прелиства албум с марки на светлината от настолна лампа. На една марка от Аляска лае двойка хъскита, на специална петдесетцентова серия кряка и се поклаща хавайска гъска, колесен параход пори мастиленосините води на Конго. В ключалката се завърта ключ и Луиса Рей влиза, спъва се и подритва обувките си към кухнята. Ядосва се, че го е заварила вътре.

— Хавиер!

— А, здрасти.

— Не ми излизай с това „А, здрасти“. Обеща ми никога повече да не прескачаш през балкона! Ами ако някой се обади на ченгетата да каже, че е влязъл крадец? Ами ако се подхлъзнеш и паднеш?

— Тогава просто ми дай ключ.

Луиса свива юмруци, сякаш извива невидим врат.

— Няма да ми е спокойно, ако знам, че някакво единайсетгодишно хлапе може да влезе в жилището ми винаги, когато… — вместо „майка му реши да се запилее цяла нощ“ Луиса добавя: — … реши, че не дават нищо по телевизията.

— Тогава защо не пускаш резето на прозореца в банята?

— Защото ако има нещо по-лошо от това да прескочиш разстоянието между балконите веднъж, то е да го прескочиш втори път, след като не си успял да влезеш.

— Ще стана на единайсет през януари.

— Никакъв ключ.

— Хората дават ключове на приятелите си.

— Не когато тези хора са на двайсет и шест, а приятелите им са още в пети клас.

— И защо се прибираш толкова късно? Имала си интересна среща?

Луиса го гледа ядосана, но не може дълго да се сърди на момчето.

— Спряха тока и заседнах в един асансьор. И без това не е твоя работа, господинчо.

Тя светва голямата лампа и се стряска, когато вижда дълбоката червена драскотина на лицето на Хавиер.

— Какво, по… какво се е случило?

Цялото чувство за хумор на момчето се изпарява. То поглежда към стената на апартамента, после отново свежда очи към марките.

— Върколакът?

Хавиер поклаща глава, сгъва тънка ивица хартия и я облизва от двете страни.

— Онзи тип Кларк се върна. Мама цяла седмица е нощна смяна в хотела и той я чака. Питаше ме разни неща за Върколака и аз му казах, че не му влиза в работата — момчето залепя хартиената халка за марката. — Не боли. Вече го намазах.

Луиса слага ръка върху телефона.

— Не се обаждай на мама! Ще хукне насам, ще вдигне страшен скандал и ще я уволнят от хотела, както миналия и по-миналия път.

Тя се замисля, оставя слушалката и тръгва към вратата.

— Не отивай там! Той е ненормален! Ще се вбеси, ще ни изпочупи нещата и ще ти отвинти бушоните, и тогава сигурно ще ни изгонят оттук или кой знае! Моля те!

— Боже — Луиса извръща глава. Поема дълбоко дъх. — Какао?

— Да, моля — момчето е твърдо решено да не плаче, но брадичката му потрепва от усилие. То бърше очи с китките си. — Луиса?

— Да, Хави, ще спиш на дивана довечера, няма проблем.