Дейвид Мичъл
Облакът атлас (3)

1

Руфъс Сиксмит се надвесва през парапета на балкона и пресмята с каква скорост тялото му ще се удари в паважа и ще сложи край на всичките му дилеми. В тъмната стая звъни телефон. Сиксмит не смее да вдигне слушалката. В съседния апартамент гърми дискомузика, вихри се веселба и той се чувства на повече от своите шестдесет и шест години. Пелена от смог замрежва звездите, но на север и на юг покрай брега блещукат милиардите светлини на Буенас Йербас. На запад — тихоокеански безкрай. На изток — нашият оголен, героичен, пагубен, лелеян, ненаситен, яростен американски континент.

От шумотевицата в съседния апартамент излиза млада жена и се надвесва през парапета на съседния балкон. Косата й е късо подстригана, лилавата й рокля — елегантна, но тя изглежда безутешно тъжна и сама. „Предложи й съвместно самоубийство, защо не?“ Сиксмит не го мисли сериозно и самият той няма да скочи, щом още не е угаснала и последната му искрица хумор. „А и точно за това се молят Грималди, Нейпиър и онези бандити с хубави костюми — за безшумен инцидент.“ Над безспирното бръмчене на уличното движение се надига вой на сирена на бърза помощ. Сиксмит бавно се прибира вътре, където телефонът рязко млъква. Щедро си налива втори вермут от минибара на отсъстващия домакин, заравя ръце в кутията с лед, после избърсва лице. „Излез, отиди някъде и се обади на Мегън, тя остана единственият ти приятел.“ Знае, че няма да го направи. „Не бива да я въвличаш в тази опасна бъркотия.“ Ритъмът на диското пулсира в слепоочията му, но той се намира в чужд апартамент и решава, че не е разумно да се оплаква. „Буенас Йербас не е Кеймбридж. Освен това ти се укриваш.“ Бризът затръшва балконската врата и от страх Сиксмит разплисква половината си вермут. „Не, стари глупако, не беше изстрел.“

Той попива разлятото с кухненска кърпа, пуска телевизора с намален до минимум звук и търси из каналите „Военнополева болница“. „Все някъде го дават. Трябва само да го намериш.“