Дейвид Мичъл
Облакът атлас (45)

Оризон на Сонми-451

Тогава кой беше Хе-Чжу Им, щом не е бил точно този, за когото се е представил?

Аз изненадах сама себе си, като дадох отговор на този въпрос:

— Член на Съюза.

Хе-Чжу каза:

— Да, имам тази чест.

Студентът Ши-Ли беше изключително развълнуван.

Хе-Чжу ми заяви, че ако не му се доверя, до няколко минути ще умра.

Кимнах в знак на съгласие: доверявах му се.

 

Но той вече ви е излъгал за своята самоличност — защо отново му се доверихте? Откъде бяхте сигурна, че няма да ви отвлече?

Не бях сигурна. Взех решение въз основа на характера му. Можех само да се надявам времето да покаже, че е било правилно. Оставихме Тимъти Кавендиш на неизвестната му съдба и се втурнахме към своите съдби по стъпала и стълби: асансьорите разпознаваха Душите и можеха да се програмират така, че да ни уловят в капан. Край нас профучаваха коридори, хлопаха се врати на аварийни изходи, тъмни проходи оставаха назад. Хе-Чжу почти ме носеше по многото стълби надолу — не можехме да чакаме да ги преодолея без чужда помощ.

В един сутерен г-н Чан ни чакаше с невзрачен форд. Нямаше време за приветствия. Колата се понесе през тунели и паркинги за фордове. Г-н Чан погледна сонито си и съобщи, че северните и източните пътища към университета са блокирани, но пистата за хидросамолети все още изглежда свободна и техните хора ще ни чакат там.

Хе-Чжу му нареди да се насочи към пистата. После извади от кесията си сгъваемо ножче, разцепи върха на левия си показалец, издълба го и извади мъничко метално яйце. Изхвърли го през прозореца и ми нареди и аз да изхвърля Душевния си пръстен. Ши-Ли също изряза душата си.

 

Членовете на Съюза наистина ли изрязват вечните си подарени от Чучхе Души?

Как иначе едно съпротивително движение може да се измъкне от Единодушието? Иначе рискуват да ги разкрият при всяко пресичане на светофар. Фордът заобиколи една рампа и вихрушка от фосфатен огън строши прозорците, засвистя метал, фордът се одраска в стените, друсна и рязко спря.

Приведена, аз чух още изстрели от колтове.

Фордът подскочи и се втурна напред, чух как в колата се блъсна тяло. Протяжен вой: беше Ши-Ли. Хе-Чжу опря ръчен колт в главата му и стреля.

 

Какво? Защо?

По-късно научих, че дум-думите на Единодушието съдържат съчетание от калодоксалин и гигастимулин. Първото е отрова, която причинява на жертвата такава агония, че писъците издават местонахождението й, а второто й пречи да загуби съзнание. Ши-Ли се свлече в поза на зародиш. Хе-Чжу свали колта. Нямаше и следа от веселия аспирант, когото познавах, запитах се дали изобщо някога е съществувал.

През счупените прозорци нахлуха дъжд и вятър. Г-н Чан караше по тясна алея за боклук и откъртваше улуците, докато излезе на околовръстния път. Пред нас бяха червено-сините светлини на портата на университета. Надвиснало над нас аеро скубеше върховете на дърветата, повелителни високоговорители издаваха нечленоразделни заповеди за тези, които познаваха… кого? Г-н Чан ни предупреди да се приготвим, загаси двигателя и свърна от пътя. Фордът подскочи, главата ми се удари в покрива му, Хе-Чжу успя някак да ме напъха под себе си. Фордът набра скорост, натежа и увисна в безтегловност.

Помня падането: то събуди по-ранен спомен за тъмнина, инерция, гравитация, за това как съм била затворена в друг форд. Не можех да открия източника му сред другите си спомени.

Чух сцепване на бамбук, огъване на метал, ребрата ми се удариха в пода. Хаос и шум се сляха в едно.

Фордът издъхна. Чух песни на насекоми и шумолене на дъжд върху листа, после припрян шепот. Лежах смазана под Хе-Чжу, който се размърда и изстена. Светлина от фенерче проряза очите ми, собственикът му попита дали някой от нас е дошъл в съзнание. Чух как г-н Чан помоли да отворят вратата.

Скоро нечии ръце измъкнаха Хе-Чжу, мен и г-н Чан от потрошения форд: аз бях насинена, но нямах нищо счупено. Тялото на Ши-Ли оставиха непокътнато. Разтревожени лица, решителни лица, лица, лишени от сън: членове на Съюза. Спуснаха ме в един отвор. Ръцете ми напипаха някакви стъпенки, коленете ми застъргаха по стените на къс тунел. Още ръце ме поеха и изнесоха в нещо, което по-късно различих като работилница на механик. Настаниха ме в модерен чиновнически двуместен форд. Издаваха заповеди, разпращаха съобщения. Вратата на шофьора се отвори, във форда се пъхна Хе-Чжу Им и запали двигателя. Вратите на гаража рязко се отвориха.

Поехме по крайградски странични улички, докато излязохме на задръстена пътна артерия. Фордовете около нас возеха самотни пътници, двойки, излезли на среща, малобройни семейства, едни кротки, други буйни. Забелязах, че г-н Чан отново е изчезнал, без да се сбогува. Когато Хе-Чжу най-сетне заговори, гласът му прозвуча решително. Каза, че ако някога го одраска дум-дум, трябва да го евтаназирам също толкова бързо, колкото той е евтаназирал Ши-Ли. Не знаех какво да отговоря.

Членът на Съюза ме помоли за още малко търпение, като каза, че ако ни заловят сега, колкото по-малко знам, толкова по-добре. Добави, че ни предстои тежка нощ. Първо щяхме да отидем в Хуамдонгил. Били ли сте някога в тази зона, Архиварю?

 

Не. Ще ме изгонят от министерството, ако Окото дори веднъж ме засече в този бордей за недочовеци. Какво открихте там?

Хуамдонгил е отблъскващ лабиринт от схлупени и разкривени съборетини, нощни приюти, заложни къщи, барове за дрога и кошери за утеха, които принадлежат към по-изостанал свят. Хе-Чжу остави форда в една гаражна клетка и ме предупреди да не си свалям качулката и да крия очите си, тъй като откраднатите фабрикатки свършват в кварталните бардаци, след като ги подложат на нескопосни операции, за да станат годни за служба.

Криволичещите алеи и тунели воняха на канализация. Пред вратите седяха чистокръвни с кожа, възпалена от продължително излагане на горещия градски дъжд. Деца пиеха вода от локвите. Попитах кой живее тук и Хе-Чжу ми каза, че болниците изцеждат Душите на имигрантите с енцефалит или оловно отравяне, докато накрая им останат долари, колкото да платят за евтаназираща инжекция — или за пътуване до Хуамдонгил.

Не можех да разбера защо имигрантите бягат от Производствените зони, за да ги застигне такава съдба. Хе-Чжу ми изреди маларията, наводненията, сушата, изродените земеделски геноми, паразитите, разрастването на опустошените земи и простото желание да подобрят живота на децата си. Корпокрацията „Татко Сон“, увери ме той, е хуманен работодател в сравнение с фабриките, от които са избягали голяма част от тези имигранти. Трафикантите им обещават дъжд от долари в Дванайсетте агломерации — имигрантите искат да вярват в това и научават истината едва след като са станали недочовеци. Трафикантите действат само еднопосочно. Хе-Чжу ме дръпна настрана от един мяукащ двуглав плъх и ме предупреди, че те хапят.

Попитах как Градският управителен съвет търпи тази мизерия.

Моят водач обясни, че на Хуамдонгил се гледа като на химическа тоалетна, където нежеланите човешки отпадъци на града се разлагат дискретно, но недотам невидимо. Бордеите за недочовеци мотивират потребителите от нисшите класи, като им показват каква е съдбата на онези, които не харчат и не работят като примерни граждани. Предприемачите се възползват от законовия вакуум, за да изграждат омерзителни зони за удоволствия в бедните квартали, така Хуамдонгил съумява да плаща данъците и рушветите си на висшата класа. Веднъж в десетдневката „МедиКорп“ отваря клиника за умиращи недочовеци, където те разменят здрави телесни части срещу евтаназия; „ОрганиКорп“ е сключила изгоден договор с агломерацията и изпраща всеки ден взвод от имунизирани по геном фабрикати, подобни на аварийниците, да събират труповете, преди да се завъдят мухи. После Хе-Чжу ми каза да мълча — бяхме стигнали крайната си цел.

 

 

Къде точно беше това?

Спомням си къща, където се играеше маджонг, с еркерен етаж, с висок измазан трегер, за да отвежда навън дъждовната вода, но ако я видя отново, не бих могла да я разпозная. В Хуамдонгил няма номера на къщите, няма и карти на квартала. Хе-Чжу почука, шпионката мигна, затракаха резета и на входа се появи портиер. Телесната му броня беше изцапана, железният му лост — смъртоносен, той ни изръмжа да изчакаме да слезе Ма Арак На. Зачудих се дали под пластината на врата си носи фабрикатски нашийник.

Задимен коридор, ограден от хартиени паравани, завиваше и се скриваше от поглед. Чух тракане на плочки за маджонг, подуших мирис на крака, видях как чистокръвни сервитьорки в екзотично облекло разнасят подноси с напитки. Всеки път, когато отместеха някой параван, на докачливите им лица се изписваше момичешки възторг. Последвах примера на Хе-Чжу и свалих найковете си, изцапани в тесните улички на Хуамдонгил.

— Нямаше да дойдеш, ако новините не бяха лоши — разнесе се нестроен глас.

Тази, на която принадлежеше гласът, ни говореше през отвор на тавана. Не можех да кажа със сигурност дали набраздените й устни, сърповидните й очи и пресекливият й глас са резултат на геномика или на мутация. Отрупаните й със скъпоценни камъни пръсти се бяха вкопчили в ръбовете на люка.

Хе-Чжу застана точно под квадрата и заговори на Ма Арак На, за която предположих, че е господарка на заведението. Членът на Съюза й каза, че една клетка е станала ракова, Мефи и клетката му са арестувани, а Ши-Ли е мъртъв.

Езикът на Ма Арак На беше двойно по-дълъг от нормалното: тя го използва, за да плесне една муха. В мрака на тавана очите й светнаха. Тя попита докъде се е разпространил ракът. Хе-Чжу отговори, че е дошъл да изясни тъкмо този въпрос. Господарката на заведението ни каза да влезем в гостната.

 

Гостната?

Малка стаичка между силно оживената кухня и фалшива стена, осветена от слаб солар. Чаша рубиненочервен лайм чакаше на ръба на чугунен мангал, по-стар от сградата, ако не и от града. Седнахме на протрити подови възглавници. Хе-Чжу отпи от питието и ми каза, че мога да сваля качулката си. Дъсченият таван затрополи и заскърца, един люк се отвори и в него се появи лицето на Ма Арак На. Тя видя лицето ми, но не изрази никакво учудване.

Древният мангал забръждя — беше снабден с ултрамодерна електроника. Сферично поле от тъмнина и тишина заотстъпва назад, докато погълна салона и приглуши шума от кухнята. Петнистата светлина над мангала доби формата на шаран.

 

На шаран? Риба шаран?

Невероятен перлено-портокалов, половинметров шаран, целият в гъбовидни израстъци и с мустаци като на мандарин. С едно лениво пляскане на опашката рибата се приближи към мен. Докато плуваше, пред него се разтваряха корени на водни лилии. Древните му очи прочетоха погледа в моите, страничните му перки затрепкаха, за да го задържат неподвижен. Шаранът се спусна няколко сантиметра по-надолу, за да разчете нашийника ми, и аз чух името си изречено от старец. Погледнах Хе-Чжу, но той едва се виждаше в сумрачния подводен въздух.

— Много съм благодарен, че ви виждам — предаваният по триизмерния екран глас прозвуча любезно, но насечено, — и за мен е чест да се запозная с вас.

Шаранът се представи като Ан-Кор Апис от Съюза и се извини за визуалния драматизъм — камуфлажът е необходим, защото тази нощ Единодушието следи всички честоти.

Колебливо отговорих, че разбирам.

Ан-Кор Апис обеща, че скоро ще разбирам много по-добре, и ме помоли да проявя още малко търпение. Шаранът се завъртя към Хе-Чжу и се обърна към спътника ми с „Командир Им“.

Хе-Чжу докладва, че е евтаназирал Ши-Ли.

Апис каза, че знае и че за болката на Хе-Чжу няма обезболяващо. Напомни му, че Единодушието е убило Ши-Ли, а Хе-Чжу го е освободил, и призова моя спътник да се погрижи жертвата на Ши-Ли да не остане напразна. Последва кратко съвещание: шест клетки са компрометирани, а още дванайсет са на ръба. Съветникът Мефи е успял да се самоубие, преди да започнат мъченията. После шаранът нареди на Хе-Чжу да ме изведе от агломерацията през Първа Западна порта, да продължи с конвой до северния лагер и добре да размисли над това, което му е казано.

Рибата описа кръг и изчезна в стената на гостната, а после се показа отново от гръдния ми кош.

— Благоразумно сте подбрали приятелите си, Сонми — каза ми Апис. — Заедно можем да постигнем промени, големи промени, исторически промени, които ще трансформират нашето общество.

Той обеща, че скоро ще се срещнем отново.

Сферата отново се сви в мангала и гостната възвърна предишния си вид. Шаранът стана ивица светлина, точка, после изчезна.

 

 

Как мислеше Хе-Чжу да минете през изход на агломерацията без Души в показалците?

Само след минути доведоха имплантатора на Души. Дребният мъж с незапомняща се външност огледа разкъсания пръст на Хе-Чжу с професионално презрение, извади с пинсети от пакетче с тел миниатюрна прашинка, постави я в незарасналата тъкан и напръска показалеца с течно кожно покритие. Запитах се как една толкова незначителна наглед точица дава на носителя си права на потребител, а обрича онези, които я нямат, на жалко слугинско съществуване, че и по-лошо.

— Новото ви име е Ок-Кюн Пьо — съобщи имплантаторът на Хе-Чжу и добави, че може да свали биографията му на което и да е сони.

После се обърна към мен и докато говореше, извади лазерни пинцети. Лазерът, обясни той, може да реже стомана, но не оставя дори драскотина върху жива тъкан, така че ще усетя само леко гъделичкане. Чух изщракване.

— А сега подкожният баркод.

Имплантаторът на Души напръска гърлото ми с анестетик и ме предупреди, че сега ще заболи, но овлажняващото поле около острието на инструмента ще попречи на баркода да избухне при контакт с въздуха и да откъсне главата от тялото ми.

— Изобретателно — промърмори Хе-Чжу и ме хвана за ръка.

— Разбира се, че е изобретателно — сопна му се имплантаторът. — Сам съм го проектирал.

Той съжали, че не може да го патентова, и каза на спътника ми да приготви салфетка, за да попие кръвта. Жестока болка проряза гърлото ми. Хе-Чжу попи кръвта, а имплантаторът извади с пинцети баркода на Сонми-451, показа ми го и обясни, че сам ще се отърве от него, като ще внимава. Напръска раната със заздравител, сложи ми превръзка с телесен цвят и каза да я сменям преди сън.

— А сега — продължи той — ще извърша престъпление, толкова новаторско, че още дори няма име. Одушевяване на фабрикатка. Но вместо фанфари, нобел за изключително научно постижение и университетска синекурна длъжност ще заслужа единствено запазено място в Дома на светлината.

И още, отбеляза Хе-Чжу, абзац в историята на борбата срещу корпокрацията.

Имплантаторът отговори:

— Благодаря, братко. Цял абзац.

Операцията мина бързо. Мъжът сложи дясната ми длан върху кърпа, напръска я с анестетик, разряза възглавничката на показалеца ми, намаза с коагулант, за да спре кръвта, постави с пинцети Душата ми в разреза и напръска с кожно покритие, за да скрие всички следи на внезапното ми възнасяне до класата на чистокръвните. Този път в сарказма му се долови нотка на искреност:

— Дано Душата ти донесе много щастие в обетованата земя, сестро Юн-А Ю.

Благодарих му. Съвсем бях забравила за Ма Арак На, която наблюдаваше през люка на тавана.

— Най-добре ще е сестра Ю да се обзаведе с ново лице за новата си Душа — отбеляза тя, — иначе по пътя от тук до обетованата земя ще възникнат неудобни въпроси.

 

Предполагам, следващата ви спирка беше кабинет на лицеформист.

Да. Портиерът ни придружи чак до улица „Тегеро“, северната граница на Хуамдонгил. Стигнахме с метро до някога моден пасаж в Шинчон и се качихме с ескалатори между полилеи, които звънтяха с музиката на псалмите за Иманентния Председател, до подобен на лабиринт отдел на нивото на купола, посещаван само от потребители, които знаеха къде отиват. Хе-Чжу ме поведе из чупки и завои покрай редове дискретни входове и загадъчни табелки с имена до невзрачна врата. В една ниша цъфтеше тигрова лилия.

— Не говори с госпожата — предупреди ме той и натисна звънеца. — Бодлите й имат нужда от заглаждане.

Тигровата лилия се покри с ярки ивици и ни попита какво желаем.

Хе-Чжу отговори, че имаме уговорен час при мадам Овидий.

Цветето се извъртя да ни огледа и каза да изчакаме.

Вратата се отвори.

— Аз съм мадам Овидий — заяви бяла като кост жена — и вие нямате уговорен час.

Свежехапчетата много отдавна бяха замразили суровата й красота около двайсет и петте, но гласът й стържеше като пила.

— Нашите биокозметици приемат само по лична препоръка. Опитайте при „лицемайсторите“ на някой от долните етажи.

Вратата се хлопна под носовете ни.

Хе-Чжу се прокашля и заговори право в тигровата лилия.

— Бъдете така любезна да осведомите почитаемата мадам Овидий, че лейди Хим-Йон й изпраща най-сърдечни поздрави.

Последва пауза. Тигровата лилия се изчерви и попита отдалеч ли идваме.

Хе-Чжу допълни шифъра:

— Пътуваш ли достатъчно надалеч, срещаш себе си.

Мадам Овидий отвори вратата, но презрението й не беше изчезнало.

— Кой може да спори с лейди Хим-Йон?

Тя ни каза да я последваме без излишно бавене. Интериорът от преградени със завеси коридори беше замислен с идеята за максимална дискретност. Соларите бяха тъмни, заглушители поглъщаха гласовете и стъпките. След минута вървене по лъкатушещи коридори мадам Овидий щракна с пръсти и към нас се присъедини мълчалив асистент. Отвори се врата, която разкри по-ярко осветено студио, и гласовете ни се върнаха. В стерилния солар блестяха инструментите, необходими за работата на лицеформиста. Мадам Овидий ме помоли да сваля качулката си. Тя не изрази учудване от сервитьорските ми черти. Не вярвам, че изобщо някога беше стъпвала в „Татко Сон“. Попита с колко време разполагаме за операцията.

Когато Хе-Чжу отговори, че се налага да тръгнем след деветдесет минути, мадам Овидий загуби леденото си самообладание:

— Защо сте си направили труда да идвате при човек на изкуството? — попита тя. — Защо сами не свършите тази работа с дъвка и червило? Да не би лейди Хим-Йон да взема Тигровата лилия за евтино цвете на витрина с кодаци „преди и след“?

Хе-Чжу побърза да обясни, че не очаква пълно преобразяване — само козметични адаптации за залъгване на Око или на случаен поглед. Той призна, че деветдесет минути са абсурдно кратко време и тъкмо затова лейди Хим-Йон се нуждае от най-добрата сред най-добрите.

Гордата лицеформистка прозря ласкателството му, но не беше имунизирана срещу него.

— Никой — похвали се тя — не вижда скритото в лицето лице така, както аз го виждам.

Мадам Овидий погледна под ъгъл челюстта ми и каза, че може да промени кожата, цвета й, косата, клепачите и веждите. Може да оцвети ирисите ми в цвят, присъщ на чистокръвните. Може да ми направи трапчинки и да промени издайническите ми фабрикатски скули. Каза, че ще използваме най-пълноценно оставащите ни осемдесет и девет минути.

 

Какво е станало с творението на Мадам Овидий? Вие ми изглеждате като Сонми, току-що излязла от утробния контейнер.

Единодушието промени лицето ми за появите ми в съда в пиковите часове. Актрисата в главната роля трябва да изглежда така, както ролята го изисква. Но когато излязох от Тигровата лилия с пламнало от болка лице, дори Провидецът Ри не би могъл да ме познае. Млечнобелите ми ириси бяха оцветени в лешников цвят, очите ми бяха издължени, фоликулите на косите ми — черни като абанос. Ако сте любопитен, Архиварю, можете да прегледате кодаците, направени по време на ареста ми.

До ескалатора чакаше златно момче с червен балон. Последвахме го на двайсет крачки разстояние до оживен паркинг за фордове под пасажа. То изчезна, но видяхме балона окачен на чистачката на един джип. Поехме по Автострада Едно към Първа Източна порта.

 

Първа Източна порта? Водачът на Съюза — Апис — ви е наредил да излезете през Първа Западна порта.

Към своите заповеди водачът добави „добре да размисли над това, което му е казано“. Тази криптограма означаваше: „Изпълнете заповедите на обратно“. Запад означаваше изток, север означаваше юг, „да продължи с конвой“ — „да продължи сам“.

 

Тази криптограма ми се струва опасно проста.

Педантичните умове често пропускат простите неща. Докато се носехме по автострадата, аз попитах спътника си дали „Хе-Чжу Им“ е истинското му име. Членът на Съюза отговори, че хората с неговото призвание нямат истински имена. Пътят към изхода завиваше надолу към пункта за таксуване. Намалихме скоростта и запълзяхме с опашката. На изхода всеки шофьор подаваше ръка през прозореца на форда, за да покаже на Окото Душата си. Принудители спираха случайни фордове за разпит.

— Приблизително един на трийсет — измърмори Хе-Чжу, — доста благоприятен процент.

Дойде нашият ред за скенера. Хе-Чжу сложи показалеца си и звънна аларма.

Бариерата падна.

Членът на Съюза ми изсъска: усмихвай се, дръж се глупаво.

Един принудител се приближи и вдигна палец:

— Излез.

Хе-Чжу се подчини с хлапашка усмивка.

Принудителят го попита как се казва и закъде пътува.

Изпълнението на спътника ми беше майсторско.

— О, ами Ок-Кюн Пьо. Офицер, ние, ъъъ, отиваме в един мотел в съседния град.

Хе-Чжу се огледа и направи жест с ръка, чието нецензурно значение знаех от Бум-Сук и Фан. После се заприказва как отишъл да вади разрешение за котката на майка си, но принудителят набързо го прекъсна. Попита колко далеч е този мотел — не знаем ли, че вече минава двайсет и третият час?

— Мотел „Бум-Бум-Убит-Си“ в Йоджу — отговори Хе-Чжу със заговорнически тон. — Уютно, чисто, на разумни цени, макар че сигурно за принудител като вас всичко ще е безплатно. Само на трийсет минути път от тук по бързата лента, източен изход номер десет.

Той обеща, че ще стигнем доста преди комендантския час.

Принудителят попита Хе-Чжу как е наранил показалеца си.

— О, затова ли примигна Окото?

Хе-Чжу изпъшка театрално и започна да обяснява как се порязал, докато вадел костилката на естествено авокадо в къщата на майката на приятелката си. Опръскал всичко с кръв, толкова било неудобно, отсега нататък щял да яде само авокадо без костилки, природата ни създава повече неприятности, отколкото си заслужава.

Принудителят погледна във форда и ми нареди да си сваля качулката.

Надявах се страхът ми да мине за свенливост.

Той попита дали приятелят ми говори толкова много през цялото време.

Кимнах срамежливо.

Затова ли аз изобщо не говоря?

— Да, господине — отвърнах. — Да, офицер.

Принудителят каза на Хе-Чжу, че момичетата са покорни и срамежливи до деня на сватбата, а после започват да дърдорят и никога не млъкват.

— Тръгвайте — нареди офицерът.

 

Къде прекарахте комендантския час онази нощ? В онзи мотел?

Не. Слязохме от скоростното шосе на втория изход, после свихме по неосветен селски път. Стена от бодливи борове скриваше индустриална зона с над сто блока. До комендантския час оставаше съвсем малко време и нашият форд беше единственото превозно средство наоколо. Паркирахме, прекосихме ветровит двор и стигнахме до бетонен блок с надпис: „ИНКУБАТОРНА КОРПОКРАЦИЯ «ХИДРА»“. Душата на Хе-Чжу отвори ролковата врата.

Помещението не беше оранжерия, а осветена в червено зала, под чийто покрив имаше огромни контейнери. Въздухът беше неприятно топъл и влажен. Гъстият, пълен с оплетени влакна бульон, който виждах през наблюдателните прозорци на контейнерите, за кратко време скриваше съдържанието им. После започнах да различавам отделни крайници и длани, оформящи се лица, всичките еднакви.

 

Утробни контейнери?

Да, бяхме влезли в блок за геномика. Гледах гроздовете ембриони на фабрикати, увиснали в маточен гел. Едни спяха неподвижни, други смучеха палците си, трети мърдаха ръка или крак, сякаш ровеха или тичаха. Попитах Хе-Чжу тук ли съм била култивирана.

Той каза, че не, инкубаторът на „Татко Сон“ е в Куанчжу и е пет пъти по-голям от този тук. Спътникът ми надникна в един утробен контейнер и ми каза, че тези ембриони са предназначени за урановите тунели под Жълто море: очите им са като чашки. Ако се излагат за по-дълго време на нефилтрирана дневна светлина, те полудяват.

От температурата в блока Хе-Чжу започна да лъщи от пот.

— Сигурно имаш нужда от Сапун, Сонми — каза той. — Нашият шестзвезден мансарден апартамент е насам.

 

Апартамент? В инкубатор за фабрикати?

Членът на Съюза обичаше иронията. Нашият „апартамент“ се оказа стаичката на нощния пазач: помещение с бетонни стени, в което имаше само воден душ, единично легло, бюро, наредени един върху друг столове, давещ се климатик и счупена маса за пинг-понг. Дебелите тръби пулсираха от горещина. Сони табло следеше утробните контейнери, а прозорецът гледаше към инкубатора. Хе-Чжу предложи да си взема душ сега, защото не може да ми гарантира, че утре вечер ще мога, окачи брезентово перде, за да ми осигури уединение, и докато аз миех тялото си, той си направи легло от столове. Когато излязох, на леглото ме чакаше торба Сапун заедно с комплект нови дрехи.

 

Не се ли чувствахте уязвима да спите сред неизвестността, без дори да знаете истинското име на Хе-Чжу Им?

Не. Фабрикатите будуват по повече от двайсет часа заради стимулина в Сапуна, но когато ни застигне умората, рухваме почти начаса.

Събудих се след три часа съвсем бодра: Сапунът на ембрионите миньори беше обогатен с кислород. Хе-Чжу спеше върху наметалото си. Заразглеждах коричката засъхнала кръв на бузата му, одраскана по време на бягството ни от Темосан. Кожата на чистокръвните е толкова фина. Очите му се въртяха под клепачите, нищо друго в стаята не помръдваше. Той като че ли произнесе името на Ши-Ли, или просто издаде звук. Запитах се кое „аз“ приема, докато сънува.

Доближих Душата си до ръчното сони на Хе-Чжу, за да науча нещо за фалшивата си самоличност, Юн-А Ю. Бях студентка по геномика, родена на трийсетия ден от Втория месец в Наджу в Годината на Коня. Баща ми беше Помощник в „Татко Сон“, майка ми — домакиня; нямах братя и сестри… Данните запълниха десетки, стотици страници. Комендантският час свършваше. Хе-Чжу разтърка слепоочията си.

— Ок-Кюн Пьо би пийнал чаша старбъкс.

Избрах този момент, за да задам въпроса си: защо Съюзът беше платил такава непосилна цена, за да опази една кспериментална фабрикатка?

— А… — Хе-Чжу разтърка очи, за да пропъди съня. — Дълъг отговор, дълго пътуване.

 

Отново увъртания?

Не. Той ми даде изчерпателен отговор, докато навлизахме все по-навътре в провинцията. Сега ще го изложа накратко за вашия оризон, Архиварю. Неа Со Копрос се трови до смърт. Почвата му е замърсена, реките — безжизнени, въздухът — напоен с токсини, хранителните запаси — пълни с лошокачествени гени. Нисшите класи не могат да си позволят необходимите лекарства, за да противостоят на тези лишения. Поясите на меланомата и маларията се разширяват в северна посока с четирийсет километра годишно. Шестдесет процента от онези Производствени зони в Африка и Индонезия, които снабдяват Потребителските зони, са негодни за живеене. Легитимността на плутокрацията, нейното богатство, се изчерпва, издаваните от Чучхе Закони за обогатяване са като лейкопласти, залепени върху кръвоизливи и ампутирани крайници. Единствената им друга реакция е стратегията, любима на всички банкрутирали идеологии: отрицанието. Чистокръвните от нисшите класи пропадат в клоаките на недочовеците, чиновниците повтарят като папагали Седмия Катехизис: „Стойността на една Душа са доларите в нея“.

 

Но каква е логиката да оставят чистокръвните от нисшите класи да умират на места като Хуамдонгил? Какво ще замени техния ценен труд?

Ние. Фабрикатите не са никак скъпи за отглеждане, Архиварю, и нямат нелепи стремежи към по-добър, по-свободен живот. Тъй като фабрикатът издъхва след четирийсет и осем часа без геномно обогатен Сапун, чието производство и разпространение са монопол на Корпокрацията, той не може да избяга. С изключение на мен, фабрикатите са съвършените органични машини. Архиварю, все още ли твърдите, че в Неа Со Копрос няма роби?

 

А как възнамеряваше Съюзът да избави нашата държава от тези… предполагаеми „болести“?

Чрез революция.

 

В Източна Азия преди Сблъсъците е царял хаос от болни демокрации, народоубийствени автокрации и зараждащи се опустошени земи! Ако Съветът не беше обединил и отцепил региона, щяхме да се върнем към варварството. Как може която и да било организация да проповядва такъв… тероризъм?

Корпокрацията мирише на корупция и сенилност. Слънцето залязва.

 

Вие като че ли сте прегърнали с цялото си същество пропагандата на Съюза, Сонми.

Бих отбелязала, че вие сте прегърнали с цялото си същество пропагандата на Неа Со Копрос, Архиварю.

 

Хе-Чжу Им спомена ли как точно Съюзът възнамерява да извърши преврат в държава с двумилионна редовна армия?

Да. Съюзът възнамеряваше да организира възнасянето на шест милиона фабрикати.

 

Не разбирам как не сте възприели това като чиста фантазия.

Всички революции са чиста фантазия до момента, в който се извършат, после стават историческа неизбежност.

 

Как би могъл Съюзът да постигне такова едновременно възнасяне?

Битката се водеше на молекулярно ниво. Няколкостотин членове на Съюза, които работеха на възлови места като заводи за производство на Сапун и инкубатори с утробни контейнери, можеха да задействат няколко милиона възнасяния чрез добавяне на катализатора на д-р Сюлейман в основните потоци за доставки.

 

Каква вреда биха могли да нанесат шест милиона възнесени фабрикати на най-стабилната държавна Пирамида в историята на цивилизацията?

Кой ще работи на поточните линии във фабриките? Кой ще пречиства канализационните води? Кой ще подава храна в рибните фабрики? Кой ще добива петрол и въглища? Кой ще поддържа реакторите? Кой ще строи сгради? Кой ще обслужва ресторантите? Кой ще гаси пожарите? Кой ще пази границите? Кой ще пълни с гориво резервоарите на фордовете? Кой ще носи, копае, влачи, блъска? Кой ще сее, кой ще жъне?

Чистокръвните са изгубили уменията, които са изграждали обществата. Истинският въпрос е каква вреда не биха могли да нанесат шест милиона възнесени заедно с дружините от граничните земи и чистокръвните от нисшите класи на ръба на превръщането си в нечовеци.

 

Единодушието ще поддържат реда. Принудителските агенции не се състоят изцяло от двойни агенти на Съюза.

Какви оръжия за сплашване ще извадят Единодушието? Ще размахат колтове пред възнесените? Дори и Юна-939, сервитьорка фабрикатка, избра смъртта пред робството.

 

Почакайте, почакайте… Единодушието бяха предупредени за заговора още по времето на вашето бягство — те се опитаха да ви заловят. Около фабриките за производство на Сапун трябваше да се вдигнат шлюзове за сигурност.

Единодушието знаеха, че в Темосан има шпиони на Съюза и възнесена сервитьорка фабрикатка. Нищо повече.

 

А каква беше вашата роля в този… грандиозен план?

Първата ми роля беше да осигуря доказателство, че катализаторът за възнасяне на Сюлейман действа. Умът ми направи това просто като не дегенерира. Катализаторът беше синтезиран в масови количества в няколко нелегални фабрики.

— Втората ти роля — съобщи ми Хе-Чжу онази сутрин — ще е на посланик. Генерал Апис, шаранът в къщата за маджонг, се надяваше аз да действам като агент, като посредник между Съюза и възнасящите се фабрикати, за да помогна за мобилизирането им като граждани революционери.

 

Как се отнесохте към тази си роля в една терористична организация?

С огромно безпокойство: казах на члена на Съюза, че аз не съм проектирана да променям историята, а той отговори, че никой не е. Апис се надяваше до срещата си с него да съм взела решение. Засега Съюзът искаше единствено да не отхвърлям веднага предложението.

 

Не се ли поинтересувахте какъв е проектът на Съюза за по-добро бъдеще? Откъде знаехте дали новият ред няма да породи още по-страшна тирания? Помислете за болшевишката революция, за тази в Саудитска Арабия, за революцията на петдесетниците в Северна Америка. Ако е необходима голяма промяна, една програма от поетапни реформи, от предпазливи стъпки не е ли най-мъдрият подход?

Вие сте необичайно начетен за Архивар осми ранг. В текстовете от началото на XX век, които сте чели, срещали ли сте следната сентенция: „Не можете да прескочите пропаст на два малки скока“?

 

Въртим се все около спорни въпроси, Сонми. Да се върнем на вашето пътуване.

Към единадесетия час по второстепенни пътища стигнахме равнината Суанбо. Пръскачките в нивите разпръскваха облаци оранжеви торове и замъгляваха хоризонта. Хе-Чжу се опасяваше, че може да ни видят Око Спътници, затова поехме по една просека в плантация на „Дървокорп“. През нощта беше валяло, затова черният път беше осеян с локви и напредвахме бавно, но не видяхме друго превозно средство. Хибридите между норфолкски бор и каучуково дърво бяха засадени в прави като конец редици и създаваха илюзията, че гората марширува покрай нашия спрял форд като милионна войска. Слязох от колата само веднъж, когато Хе-Чжу напълни от туба празния ексонов резервоар. В равнината беше ясна сутрин, но вътре в плантацията във всеки час от деня беше усойно и сумрачно. Единственият звук беше стерилният вятър, който полюшваше затъпените иглички. Лишените от прашец дърветата бяха разработени така, че да отпъждат насекомите и птиците, застоялият въздух миришеше на инсектицид.

Гората свърши толкова рязко, колкото беше започнала, теренът стана по-хълмист. Пътят зави на изток и от южната страна застанаха планините Уораксан, а на север се ширна езерото Чонджу. Хе-Чжу обясни, че сега езерната вода мирише лошо заради течните отпадъци от развъдниците за сьомга. На хълмовете оттатък бяха изобразени лога на могъщи корпокрации, малахитова статуя на Пророка Малтус гледаше отвисоко прашна падина. Пътят ни минаваше под кспресната автострада Чонджу-Тегу-Пусан. Хе-Чжу каза, че ако се осмелим да изберем нея, можем да стигнем в Пусан за два часа, но той предпочете бавното предпазливо придвижване. Нашият осеян с дупки път опря в планините Собексан и пое нагоре.

 

Хе-Чжу Им не се ли опитваше да стигне до Пусан за един ден?

Не. Приблизително около седемнайсетия час той скри форда в изоставен склад за трупи и ние тръгнахме нагоре по планинска пътека. Преживяването ме очарова така, както някога гледката на агломерацията: по варовикови издатини растяха лишеи, от цепнатините се подаваха млади офики и планински ясени. Вятърът ухаеше на прашец и смола, носеха се облаци. Над главите ни като електрони кръжаха пеперуди с обработен в миналото геном, логата на крилата им след поколения бяха мутирали в случаен набор от срички.

Чувствах се преродена в нещо друго, също толкова чуждо на сервитьорките фабрикатки, колкото алпийските поляни са непознати на наутилусите.

На една гола скала Хе-Чжу посочи отсрещната страна на пропаст и попита дали го виждам.

Кого? Виждах само скална повърхност.

Продължавай да гледаш, нареди ми моят водач, и от скалата се показаха чертите на изсечен великан, седнал в поза „лотос“. Едната му фина ръка беше вдигната в изящен жест, натоварен със смисъл. Оръжейна стрелба и природни стихии бяха изкъртили, разрушили и напукали чертите му, но силуетът му все още беше ясно различим, ако погледнеш цялото. Трябваха ми няколко секунди, за да си спомня на кого ми прилича огромната фигура: на Тимъти Кавендиш.

Хе-Чжу Им много се развесели, когато му го казах. Самият той някога си мислел, че великанът е древен демократ или крал бандит със склонност към самореклама, но в действителност допотребителите го почитали като божество, което предлагало спасение от безкрайния цикъл на раждания и прераждания. Всъщност напуканият от времето великан от друга епоха все още притежаваше някакво божествено излъчване. Само неодушевеното може да бъде толкова живо. Настоятелката на манастира, продължи Хе-Чжу, ще ми разкаже повече. Предполагам, че „Каменокорп“ ще го разруши, когато се добере до тези планини.

 

Каква беше целта на тази кспедиция наникъде?

Всяко „никъде“ е някъде. Оттатък хребета стигнахме поляна, където имаше скромна нива със зърно, дрехи, които съхнеха по храстите, зеленчукови лехи, проста система за напояване от бамбук, гробище. Чух шум на пресъхващ водопад. Хе-Чжу ме преведе през тесен процеп към двор, заобиколен от сгради с пищна украса, каквито никога не бях виждала. Съвсем скорошен взрив беше изровил кратер в настилката от каменни плочи, имаше разрушени греди и съборен керемиден покрив. Една пагода не бе устояла на тайфун и беше рухнала върху близначката си. Последната се крепеше по-скоро на пълзящите растения, отколкото на конструкцията си.

Хе-Чжу ми каза, че на това място в продължение на петнайсет века е имало манастир, но след Сблъсъците корпокрацията е отменила допотребителските религии. Сега останките служат за подслон на лишени от собственост чистокръвни, които предпочитат да живеят в планините, отколкото в бордеите на нисшите класи.

 

Значи Съюзът е скрил своя посланик, своя… „месия“ в колония на рецидивисти?

„Месия“. Каква грандиозна титла за една сервитьорка от „Татко Сон“.

Чух драскане по плочите зад гърба си: сбръчкана, обгоряла от слънцето селянка куцукаше из двора, облегната на нямо момче с признаци на енцефалит. Момчето се усмихна срамежливо на Хе-Чжу, а жената го прегърна нежно, както, предполагам, правят майките. Представиха ме на Настоятелката като „г-ца Ю“. Едното й око беше забулено с перде, другото — светло и наблюдателно, двете заедно създаваха впечатление, че ме гледат двама души. Тя стисна ръцете ми в своите: жестът ме очарова. Лицето й беше старо като от времената на Кавендиш.

— Добре сте дошли тук — каза ми тя, — добре сте дошли.

Хе-Чжу попита за бомбения кратер.

Настоятелката отговори, че пилоти ентусиасти са провеждали учение, миналия месец се появил военен хеликоптер и без предупреждение изстрелял снаряд, който ранил сериозно няколко души, а един загинал. От злоба, отбеляза Настоятелката, или от отегчение, а може би строителен предприемач е решил, че това място има потенциал за спа курорт за чиновници и иска да се махнем.

— Кой знае? — въздъхна тя.

Спътникът ми обеща да разучи.

 

Какви точно бяха тези заселници? Недочовеци? Терористи? Хора на Съюза?

Всеки колонист имаше различна история. Запознах се с уйгурски дисиденти, просмукани с прах земеделци от делтата на Хо Ши Мин, някога уважавани жители на агломерации, пострадали от политиката на корпокрациите, нетрудоспособни хора с отклонения, хора, лишени от долари поради душевно заболяване. От седемдесет и петте колонисти най-малкият беше на девет десетдневки, най-възрастната — Настоятелката — на шестдесет и осем години, макар че ако беше казала, че е на триста, щях да й повярвам.

 

Но… как са могли да оцеляват без търговски вериги и пасажи? Какво са ядяли? Какво са пиели? А електричество? Развлечения? Как функционира едно микрообщество без принудители и йерархия?

Храната им идваше от гората и градината, водата — от водопада. С походи до сметищата си набавяха пластмаси и метали за изработване на инструменти. „Училищното“ им сони се захранваше от водна турбина. Слънчевите нощни лампи се презареждаха през деня. Развлечения си осигуряваха сами, потребителите не могат да живеят без триизмерни екрани и РекЛ, но някога хората са го правили и още го правят. Принудители? Сигурна съм, че са възниквали проблеми, но колонистите ценяха своята независимост и бяха твърдо решени да я бранят от вътрешни ленивци и външни ксплоататори.

 

А зимите в планината?

Те оцеляваха така, както са оцелявали някога монахините в продължение на петнайсет века — с планиране, пестеливост и издръжливост. Колонията беше построена върху пещера, разширена от бандити в периода на анексирането от Япония. Тези тунели им осигуряваха защита от зимата и преминаващите аеро на Единодушието.

Този живот не беше пасторална Утопия. Да, зимите са свирепи, дъждовните сезони — безмилостни, реколтата става жертва на болести, пещерите не са защитени от хищници и малцина колонисти живеят колкото потребителите от висшата класа. Да, те се карат помежду си и скърбят, както е присъщо на хората. Но го правят като общност. В Неа Со Копрос няма общности, има само държава.

 

А какъв интерес имаше Съюзът от манастира?

Съюзът осигурява оборудване, като например соларите, колонията осигурява убежище на километри от най-близкото Око. Аз се събудих в своята спалня тунел малко преди изгрев-слънце и се промъкнах до отвора на пещерата. Жената пазач приготвяше стимулинова отвара, тя повдигна мрежата против комари, за да мина, но ме предупреди, че под стените на стария манастир обикалят вълци. Обещах да не се отдалечавам твърде много, за да се чуваме, заобиколих двора и се промъкнах през тесния скален проход към терасата в черно и сиво.

Планинският склон пропадаше надолу, откъм долината се надигаше въздушно течение, което донасяше животински викове, писъци, ръмжене и сумтене — не можех да разпозная ни един звук. Планинските звезди не са онези жалки точици в градското небе: планинските звезди висят тежко и от тях струи светлина. Само на метър от мен се размърда една скала.

— А, госпожице Ю — дочух гласа на Настоятелката, — и вие сте ранобудна.

Поздравих я както подобава.

Колонистите, каза ми старицата, не обичат тя да се скита наоколо преди изгрев-слънце, за да не падне от ръба на пропастта. После извади от ръкава си лула, натъпка я и я запали: обясни, че не ми предлага заради младите ми дробове, но за човек на нейната възраст вече няма значение. Тютюневият дим миришеше на ароматна кожа.

Попитах я за фигурата на стръмния склон оттатък пропастта.

Старият хитрец, кимна тя. Сидхарта има и други имена, вече изгубени. Нейните предшественици са знаели наизуст всичките му имена и проповеди, но предишната Настоятелка и старите монахини са били изпратени в Дома на светлината преди петдесет години, когато манастирите са били обявени за престъпни. Жената, с която говорех, тогава е била послушница в манастира, затова Единодушието са отсъдили, че е достатъчно млада, за да бъде превъзпитана, и са я изпратили в блок за сираци в агломерацията Перлен град.

Попитах дали Сидхарта е нещо като бог.

— „Нещо като бог“ е точно казано — отговори Настоятелката.

Сидхарта не ни носи повече късмет, не наказва, не променя времето и не ни спестява болката на живота. Той обаче учи как да преодоляваме болката и как да заслужим прераждане в нещо по-висше в бъдещия си живот. Тя каза, че още му се моли рано сутрин, „за да му покажа, че още се отнасям сериозно“, но малко колонисти са вярващи.

Казах, че се надявам Сидхарта да ме прероди в нейната колония.

Светлината на настъпващия ден вече по-ярко озаряваше света. Настоятелката ме попита защо се надявам на това.

Отне ми известно време да формулирам чувствата си в изречения, но старицата не беше от хората, които пришпорват мисълта на събеседника. Накрая обясних причината: единствените чистокръвни, в чиито очи няма потребителска жажда, са колонистите.

Настоятелката ме разбра. Замислено отбеляза, че ако потребителите започнат да изпитват доволство от живота на някакво смислено ниво, с плутокрацията е свършено. Затова колонията е такава обида за държавата. Медиите ги сравняват с глисти, обвиняват ги, че крадат дъжд от „Водакорп“, пари от патентодържателите на „Зеленчукорп“, кислород от „Въздукорп“.

— Може да дойде ден — продължаваше Настоятелката, — в който Съветът ще реши, че ние сме алтернативен модел за живот извън корпокративната идеология. В този ден „глистите“ ще бъдат преименувани на „терористи“, над тях ще завалят модерни бомби и старите манастирски тунели ще се изпълнят с пламъци.

Отбелязах, че общността им трябва да привлича неимущите, но невидимо.

— Точно така — каза тя толкова тихо, че се наложи да се наведа към нея, за да чувам: — Компромисът е също толкова труден, колкото, предполагам, да се преструваш на чистокръвна.

 

Откъде е разбрала?

Не попитах: може в убежището ни да е имало пролука, през която са ме видели да поемам Сапун. Моята домакиня каза, че опитът е научил колонистите да наглеждат гостите си, дори ако са членове на Съюза и приятели.

— Това е нарушение на старите манастирски правила за гостоприемство — извини се Настоятелката, — но по-младите колонисти държат да бъдем бдителни, особено в този свят, където всеки може да стане друг след едно посещение при лицеформист.

 

Защо ви е разкрила всичко това?

Може би от солидарност, не знам. Тя каза, че от всички многобройни престъпления на Чучхе създаването на „подкласа от роби“ е най-чудовищното.

 

Обобщаваше ли, или имаше предвид нещо конкретно?

Стана ми ясно едва на следващата нощ. На двора вече дрънчаха тенджери: групата, която приготвяше закуската, започваше работа. Настоятелката погледна към процепа, който водеше към двора, и смени тона:

— И кой може да е този млад вълк?

Нямото момче се приближи с тихи стъпки и седна усмихнато в краката на Настоятелката. От изток слънчевата светлина обгърна света и върна нежните багри на дивите цветя.

 

Значи настъпи вторият ви ден като бегълка.

Хе-Чжу закусваше с картофени питки и смокинов мед; за разлика от предната вечер, никой не настояваше да ям храната на чистокръвните. Сбогувахме се, две-три подрастващи момичета се просълзиха заради заминаването на Хе-Чжу, а мен изгледаха злобно, което много го развесели. В някои моменти Хе-Чжу беше закоравял революционер, в други беше момче. Настоятелката прошепна:

— Ще се моля на стария хитрец за теб.

Пред погледа на нейния бог ние слязохме от височината с разреден въздух и се спуснахме през шумната гора. Фордът стоеше непокътнат там, където Хе-Чжу го беше скрил.

До Йонджу пътувахме нормално: подминахме движеща се нагоре колона камиони с дървени трупи, карани, както забелязах, от едри фабрикати, произлезли от една и съща стволова клетка. През оризищата на север от езерото Андонхо минават бързи, но наблюдавани пътища, затова докъм петнайсетия час седяхме във форда и се криехме от Очите Спътници.

Докато минавахме по стар въжен мост високо над бурната река Чувансан, слязохме да се поразтъпчем. Хе-Чжу се извини заради пикочния си мехур на чистокръвен и се изпика в дърветата на сто метра отдолу. Аз гледах как черно-бели папагали гнездят по изцапаната с гуано скална стена: пляскането на крилете и крясъците им ми напомниха за Бум-Сук Ким и неговите приятели чиновници. Нагоре по течението се точеше клисура, надолу река Чувансан беше отклонена между заравнени хълмове и изчезваше под купола на Улсон. Аеро като точици кръжаха на рояци над агломерацията.

Кабелите на моста заскърцаха под тежестта на разлат чиновнически форд: необичайно е да срещнеш скъп автомобил на такъв селски път. Хе-Чжу отиде да вземе колта си от форда. Върна се с ръка в джоба на якето и ме предупреди да го оставя той да говори, както и да имам готовност да залегна зад форда ни, ако шофьорът извади колт.

Чиновническият форд забави ход и спря. Набит мъж с лъскаво от скорошно лицеформиране лице се измъкна от шофьорската седалка и дружелюбно кимна.

— Хубав следобед.

Хе-Чжу кимна в отговор и отбеляза, че не е прекалено горещо.

Чистокръвна жена с геномно подсилен сексапил подаде крака от предната врата. Носеше плътно загърната пелерина, от която се виждаха само вирнатото й носле и чувствените й устни. Тя се облегна на отсрещния парапет с гръб към нас и запали силно миризливо марлборо. Мъжът междувременно отвори багажника на форда и извади кутия с отвори за въздух, подходяща за пренасяне на средно голямо куче. Щракна закопчалките и извади отвътре поразително, съвършено сложено, но мъничко момиче, високо около трийсет сантиметра.

То хленчеше ужасено и се мъчеше да се отскубне, видя ни и миниатюрният му безсловесен вопъл заприлича на молба.

Мъжът го хвана за косата и го метна от моста. Проследи с поглед падането му и издаде звук с уста, подобен на тупване.

— Евтино се отървахме — усмихна ни се той — от много скъп боклук.

Насилих се да остана неподвижна и безмълвна: в сърцето ми бушуваха омраза и гняв. Хе-Чжу докосна ръката ми. Аз подгоних мислите си в друга посока, накъдето и да е: в паметта ми неканена изплува сцената от „Зловещата участ на Тимъти Кавендиш“, в която един престъпник хвърля през балкона невинен чистокръвен.

 

Предполагам, че мъжът е изхвърлил жива кукла фабрикатка.

Чиновникът държеше да ни разкаже всичко.

— По-миналия Секстет куклата Зизи Хикару беше задължителният подарък. Дъщеря ми и за миг не ме оставяше на мира. Разбира се, официалната ми съпруга — той кимна към жената от другата страна на моста — я споменаваше постоянно, сутрин, обед и вечер. „Как ще гледам съседите в очите, когато дъщеря ни е единственото момиче в нашия кръг, което няма Зизи?“

Чиновникът призна, че не може да не се възхити от маркетинга на тези неща. Вземат една нищо и никаква играчка фабрикатка, уподобяват я по геномен път на лъскав древен идол, после вдигат цената й с петдесет хиляди — и гледат как хората я разграбват от рафтовете.

— А после те карат да се харчиш за дизайнерски дрехи, къща за кукли, аксесоари. И какво направих аз? Платих за проклетото нещо само за да запуша устата на жените! А след четири месеца какво стана? Тийнмодата се смени и Мерилин Монро детронира горката старомодна Зизи.

Той омерзен ни каза, че за регистрирано унищожаване на фабрикат човек трябва да плати деветстотин долара. После се ободри и като махна с палец над парапета, отбеляза, че случайното падане е безплатно — защо тогава да хвърля ценни долари, след като вече е хвърлил достатъчно?

— Жалко — мъжът намигна на Хе-Чжу, — че разводите не са такава лесна работа.

— Чух те, дебелако! — жена му вдигна глава. — Трябваше още като ти казах, да върнеш Зизи в търговския център и да ти възстановят доларите в Душата. Тя от самото начало беше дефектна. Не можеше дори да пее. И ме ухапа проклетницата.

Дебелакът каза с най-мил тон:

— Не проумявам как след това е оживяла, миличка.

Жена му небрежно измърмори някаква обида. Мъжът се обърна покровителствено към Хе-Чжу и като плъзна поглед по малките ми по геном гърди, попита дали сме на почивка на това затънтено място или минаваме оттук по работа.

— Ок-Кюн Пьо, господине, на вашите услуги — Хе-Чжу леко се поклони и се представи като помощник пети ранг в счетоводната верига „Орел“, второстепенно подразделение на корпокрацията.

Любопитството на чиновника увехна. Той ни каза, че е управител на голф крайбрежието между Пьонхе и Йондок.

— Играете ли голф, Пьо? Не? Голфът не е просто игра, знаете ли, голфът е предимство в кариерата.

Управителят ни увери, че на игрището Пегам предстои да се освободят едно-две членски места: с петдесет и четири дупки, подходящо за всякакви атмосферни условия, гладки тревни площи, езерни съоръжения и фонтани, които не отстъпват на онези във водните градини на Любимия Председател. От смеха му ми се повдигаше.

— Спечелихме в наддаването за достъпа до подпочвените води срещу местната мафия от нисшите класи. Само споменете името ми на хората, които отговарят за членството: Провидецът Куон.

Ок-Кюн Пьо се разсипа в благодарности.

Доволен, Провидецът Куон се впусна да разказва историята на чиновническия си живот, но жена му хвърли марлборото си там, където падна Зизи Хикару, качи се във форда, натисна клаксона и държа ръката си върху него, докато черно-белите папагали се изстреляха в небето. Чиновникът се усмихна печално на Хе-Чжу и го посъветва, когато се ожени, да плати по-високата сума за зачеване на син. Докато се отдалечаваше, аз се помолих на Сидхарта фордът да падне през заграждението.

 

За убиец ли го смятахте?

Толкова повърхностен, че дори не го осъзнаваше.

 

Но ако мразите хора като Провидеца Куон, трябва да мразите целия свят.

Не целия свят, Архиварю, само Чучхе и Корпокративната пирамида.

 

Кога все пак стигнахте в Пусан?

Привечер. Хе-Чжу посочи ексоновите облаци над Пусанската рафинерия, обагрени в диненорозово до антрацитносиво.

— Пристигнахме — каза.

Влязохме в северните покрайнини на Пусан по необорудван с Око селски път. Хе-Чжу остави форда в гаражна клетка в предградието Сомьон и взехме метрото до пасажа на площад „Чхорян“, там имаше същите търговски вериги като в „Овощна градина Уаншимни“. Бавачки фабрикатки тичаха след чиновническите си питомци, патрулиращи двойки глобяваха влюбени двойки, корпокративно спонсорирани триизмерни екрани се надпреварваха да засенчат всички останали. В по-стар заден пасаж се провеждаше старовремски панаир, амбулантни търговци продаваха чудати създания колкото длан, „приятели за цял живот“: беззъби крокодили, пилета с маймунски глави, йонакитове в буркани. Хе-Чжу ми каза, че те умират четирийсет и осем часа след като ги занесеш у дома. Един циркаджия привличаше клиенти с мегафон:

— Елате да зърнете Двуглавия шизоид! Вижте Мадам Матрьошка и бременния й зародиш!

Чистокръвни моряци от цял Неа Со Копрос седяха в баровете и флиртуваха с утешителки под зоркия поглед на мъже от „Сводникорп“. Видях хималайци със загрубяла кожа, китайски ханци, светлокожи космати байкалци, брадати узбеки, жилави алеути, меднолики виети и тайци. РекЛ на къщите за утеха обещаваха да задоволят всяка греховна приумица, която един чистокръвен можеше да измисли.

— Ако Сеул е вярната съпруга на Съветника — каза Хе-Чжу, — то Пусан е неговата любовница без гащички.

Задните улички станаха по-тесни, завихрящият се вятър започна да търкаля бутилки и консервени кутии, край нас забързаха фигури с качулки. Хе-Чжу ме хвана за ръка и ме поведе през тайна врата по слабо осветен тунел към вход със спускаща се решетка; на един прозорец отстрани имаше надпис: „ЖИЛИЩНА КООПЕРАЦИЯ «КУКЧЖЕ»“. Хе-Чжу натисна звънец. Разлаяха се кучета, щората се разтвори и аз подскочих при вида на чифт еднакви саблезъби животни, които олигавиха стъклото. Небръсната жена ги издърпа встрани, огледа ни и щом позна Хе-Чжу, лицето й грейна.

— Нун-Хел Хан! — възкликна тя. — Минаха почти дванайсет месеца! Няма да се учудя, ако слуховете за скандалите ти са поне наполовина верни! Как е на Филипините?

Изведнъж произношението на Хе-Чжу стана дразнещо тромаво: всъщност аз неволно се обърнах, за да се уверя, че той все още е до мен.

— Потъват, госпожо Лим, бързо потъват.

Това беше шега само наполовина. Той попита дали жената вече е дала под наем неговата стая.

— О, моят дом е благонадежден!

Тя се престори на обидена и погледна в някаква счетоводна книга, но го предупреди, че ще има нужда от свежи доларови постъпления, ако и следващото му пътешествие се проточи колкото последното. Решетката се вдигна и тя ме погледна.

— Слушай, Нун-Хел, ако твоето пухче остане повече от десетдневка, знай, че единичните апартаменти се таксуват като двойни. Такива са правилата на дома. И да ти харесва, и да не ти харесва, все ми е едно.

Морякът Нун-Хел Хан каза, че ще остана при него само за една-две нощи.

— По една във всяко пристанище — злонамерено се подсмихна хазяйката. — Значи това, което казват, е вярно.

 

Тя от Съюза ли беше?

Не. Хазяйките на долнопробни квартири биха предали и майките си за един долар, а за член на Съюза биха получили много повече. Но както ми каза Хе-Чжу, такива хазяйки отблъскват любопитните и осигуряват отличен камуфлаж. Зацапаното стълбище кънтеше от караници и шум от триизмерни екрани; най-после започвах да свиквам със стълбищата. На деветия етаж тръгнахме по нападнат от дървояди коридор. Хе-Чжу извади от пантата на вратата скришом пъхнато парче клечка за зъби и отбеляза, че съдържателката е получила опасен пристъп на почтеност.

В стаята имаше прогнил дюшек, спретната кухничка, шкаф с дрехи за различни климатични условия, манипулиран кодак на белокожи проститутки, яхнали Нун-Хел Хан и двама негови другари, сувенири от Дванайсетте агломерации и от по-малки пристанища и, разбира се, кодак в рамка на Любимия Председател. Върху кутийка от бира имаше оставено марлборо, изцапано с червило. Прозорецът беше със спуснат капак.

Хе-Чжу си взе душ и се преоблече, за да отиде на целонощно събрание на съюзното ядро, предупреди ме да не вдигам капака на прозореца, да не отварям на никого и да не отговарям на други обаждания освен от него или Апис със следната парола — той написа върху къс хартия следните думи: „ИМА СЪЛЗИ ЗА БЕДИ“; после го изгори в пепелника. Каза, че Сапунът ми е в хладилника и обеща да се върне на сутринта скоро след края на комендантския час.

 

Нима виден дефектор като вас не е заслужил по-тържествено посрещане?

Тържествените посрещания привличат вниманието. Аз изучих на сонито географията на Пусан, поех дозата си Сапун преди лягане, изкъпах се и спах до шестия час и трийсет, когато Хе-Чжу се върна с изтощен вид и с миризлив пакет увити за вкъщи токбокки. Направих му чаша старбъкс — полезно умение от годините ми на сервитьорка. Той го изпи с благодарност. После ме помоли да застана до прозореца и да закрия очите си.

Подчиних се. Рядко отваряният капак на прозореца се вдигна със скърцане.

— Не гледай — заповяда Хе-Чжу. — Сега отвори очи.

Огрени от слънцето покриви, автостради, центрове за обществен транспорт, РекЛ, бетон… и там, в далечината, утайката на небосвода потъваше някъде, където цялата горест на думите „аз съм“ се разтваряше в синия покой.

Той каза:

— Океанът.

 

Дотогава не бяхте ли го виждали?

Само на сони, в триизмерните картини за живота на Кзалтация в „Татко Сон“ и в книгата на Юна, никога в действителност, никога със собствените си очи. Изпитах копнеж да отида, да го докосна, да се разходя край него. Хе-Чжу смяташе, че през деня е най-безопасно да се крием, докато не ни преместят в квартира на по-отдалечено място. После той легна на дюшека и само след минута захърка.

Минаваха часове, в късчетата океан между сградите виждах товарни и военни кораби. На околните покриви домакини от нисшите класи проветряваха захабени чаршафи. По-късно времето се заоблачи, между бронираните облаци забоботиха аеро. Седнах да уча. Заваля. Хе-Чжу се обърна, без да се събужда, измърмори: „Не, просто приятел на приятел“; и отново млъкна. От устата му се проточи слюнка и намокри възглавницата му. Спомних си за професор Мефи: на последния ни семинар той каза, че е отчужден от семейството си, и призна, че отделя повече време да възпитава мен, отколкото собствената си дъщеря.

Хе-Чжу се събуди по средата на следобеда, изкъпа се и направи чай от женшен. Завиждам на чистокръвните за кухнята им, преди възнасянето ми Сапунът ми се струваше най-вкусното нещо, което можех да си представя, а сега вкусът му ми се вижда еднообразен и блудкав. Става ми лошо, ако хапна от храната на чистокръвните. Членът на Съюза спусна капака на прозореца.

— Време е за свръзка.

Той откачи кодака на Любимия Председател и го сложи с лицето надолу на ниската масичка. Подключи сонито си към скрит в рамката вход.

 

Незаконен предавател? Скрит в кодак на архитекта на Неа?

Свещеното е отлично скривалище за профанното: те винаги са толкова сходни. Светна ярко триизмерно изображение на мъж: приличаше на евтино излекувана жертва на сериозно изгаряне. Имаше леко разминаване между движението на устните му и звучащите думи. Мъжът ме поздрави за благополучното ми пристигане и попита кой има по-хубаво лице — той или шаранът.

Отговорих честно: шаранът.

Смехът на Ан-Кор Апис премина в кашлица.

— Това е истинското ми лице, каквото и да означава това.

Каза, че болнавият вид му върши добра работа, защото принудителите се страхуват да не ги зарази. После попита дали ми е харесало пътешествието из нашата любима родина.

Отговорих, че Хе-Чжу Им се е грижил добре за мен.

Генерал Апис попита дали разбирам ролята, която Съюзът желае да изпълнявам. Казах, че я разбирам, но той предвари нежеланието ми да изразя своето колебание.

— Преди да решите, Сонми, искаме да ви предложим… зрелище, поучително преживяване в Пусан — загатна Апис.

Предупреди ме, че няма да е приятно, но е наложително.

— Ще имате възможност да вземете информирано решение за бъдещето си сред нас.

Ако бях съгласна, Командир Им можеше веднага да ме заведе на мястото.

Доволна, че ще спечеля време, аз казах, че ще отида.

— Значи много скоро ще си поговорим отново — обеща Апис и изключи изобразителя си.

Хе-Чжу извади от шкафа две униформи на техници и защитни очила, облякохме ги, после заради хазяйката сложихме наметалата си върху униформите. Навън беше необичайно студено за сезона и аз бях благодарна за допълнителния кат дрехи. С метро отидохме до пристанищния терминал и оттам се спуснахме с транспортна лента до кейовете край водата, като подминахме големите океански кораби. Нощното море беше нефтено лъскаво и черно, само един кораб грееше с пулсиращи златни дъги и приличаше на подводен дворец. Бях го виждала преди, в предишен живот.

— Златният ковчег на Татко Сон! — възкликнах аз и обясних на Хе-Чжу, че този кораб откарва дванайсетзвездните сервитьорки до Кзалтация на Хаваите.

Хе-Чжу знаеше: ние се бяхме запътили към златния ковчег.

Охраната на подвижния трап беше минимална — един чистокръвен със замъглен поглед, качил крака на бюрото си, гледаше по триизмерния екран битка на фабрикати гладиатори в Шанхайския Колизеум.

— А вие кои сте?

Хе-Чжу мигна с Душата си.

— Техник пети ранг Ман-Шик Ган.

Пазачът погледна ръчното си сони и прочете, че сме изпратени да прекалибрираме термостати на седма палуба.

— На седма? — пазачът се подсмихна. — Дано не сте яли скоро.

След като провери заявката за прекалибриране, мъжът ме погледна. Аз забих очи в пода.

— А коя е тази шампионка по словесен маратон, техник Ган?

— Новата ми Помощничка. Помощник-техник Ю.

— Така ли? И тази вечер е първото ви непорочно посещение в нашата обител на насладите?

Кимнах — да, така е.

Пазачът каза, че като първия път няма втори. После лениво ни махна с крак да влизаме.

 

И така лесно сте получили достъп до корпокративен кораб?

Златният ковчег на Татко Сон не е магнит за нелегални пасажери, Архиварю. На траповете се суетяха членове на екипажа и Помощници, твърде увлечени в работата си, за да ни забележат. Служебните асансьори бяха празни, така слязохме в недрата на Ковчега, без да срещнем никого. Найковете ни тропаха по металните стълби. Боботеше грамаден мотор. Стори ми се, че чувам пеене. Хе-Чжу прегледа схемата на палубата, отвори един люк и спря, за да ми каже нещо.

Размисли, пъхна се вътре, помогна ми да вляза, после заключи люка след нас.

Намирах се на тясна пътека, която висеше от покрива на просторна чакалня, далечният й край се губеше зад капаци на люкове и над главите ни нямаше достатъчно място, за да стоим изправени. През решетестия под на пътеката видях около двеста дванайсетзвездни сервитьорки на „Татко Сон“, строени пред турникети, които се въртяха само напред. Юна, Хуа-Сун, Ма-Лю-Да, Сонми, някои по-стари стволови типове, които не познавах. Да видя бившите си сестри извън купола на „Татко Сон“ — това приличаше на сън. Те пееха Псалма на Татко Сон, отново и отново. Музиката се преплиташе с хидравличния шум. Колко ликуващи бяха гласовете им. Тяхната Инвестиция беше изплатена, предстоеше им пътешествие до Хаваите, скоро щеше да започне новият им живот на Кзалтация.

 

Завиждахте ли им?

Завиждах им за увереността в бъдещето.

На интервали от около петдесет секунди Помощникът отпред пускаше следващата сервитьорка през златните дъги. Всеки път сестрите ръкопляскаха, дванайсетзвездната щастливка се обръщаше, размахваше ръце и минаваше, за да бъде отведена в луксозната си каюта. Турникетите се завъртаха и фабрикатките се придвижваха с една напред. След малко Хе-Чжу ме побутна с крак и ми даде знак да се промъкна през люка отпред, който отделяше пътеката от съседното помещение.

 

Нямаше ли опасност да ви видят?

Ярките лампи, които висяха от тавана, се спускаха по-ниско от нашата пътека и отдолу бяхме невидими. Освен това не бяхме външни лица, а техници, които извършват ремонтни работи.

Следващото помещение беше всъщност тясна килия. Върху подиум стоеше пластмасов стол, а точно над него висеше обемист механизъм с шлем, окачен на монорелса на тавана. Трима усмихнати Помощници, облечени в алените униформи на Татко Сон, заведоха влязлата сервитьорка до стола. Единият Помощник обясни, че шлемът ще махне нашийника й, както е обещано в Десети Катехизис.

— Благодаря, Помощник — избърбори развълнуваната Сонми. — О, благодаря ви!

Нагласиха шлема на главата и врата й и в този момент аз забелязах броя на вратите на килията.

 

Нещо странно ли имаше в тях?

Имаше една врата: входът откъм чакалнята. Само една врата. Откъде бяха излезли всички предишни сервитьорки? Рязкото изщракване на шлема пренасочи вниманието ми към подиума точно под мен: сервитьорката се свлече, очите й се обърнаха навътре, кабелният шнур, който свързваше механизма с шлема и монорелсата, се изпъна, шлемът тръгна нагоре, сервитьорката се изправи, отлепи крака от пода и се издигна във въздуха. Трупът й затанцува, въодушевената усмивка, замръзнала на мъртвото й лице, се изопна, когато кожата на лицето пое част от натоварването. Един работник почисти с миеща прахосмукачка кръвта от пластмасовия стол, друг го забърса. Окаченият за монорелсата шлем пренесе товара си успоредно на нашата пътека през люк до съседното помещение. Над пластмасовия стол се спусна нов шлем, а тримата помощници вече настаняваха на него следващата развълнувана сервитьорка.

Хе-Чжу прошепна в ухото ми:

— Тези не можеш да спасиш, Сонми. Те са обречени от мига, в който се качат на борда.

Беше почти прав: всъщност те бяха обречени още в утробните си контейнери.

Поредният шлем щракна и се затвори. Тази сервитьорка беше Юна.

Ужасът в тази стая не може точно да се опише или да се представи, може само да се преживее.

Запълзяхме напред през звуконепроницаем люк. Шлемовете доставяха труповете в склад, огрян от виолетова светлина; щом минахме през люка, градусите целзий паднаха рязко и ревът на машините ни оглуши.

Под нас се разкри поточна линия на кланица, обслужвана от работници, които размахваха ножици, резачки, инструменти, чиито наименования не знам… целите в кръв, от глава до пети, като садистични видения от ада. Дяволите долу срязваха нашийници, събличаха дрехи, бръснеха коси, деряха кожа, отсичаха ръце и крака, кълцаха месо, изтръгваха органи… Маркучи изсмукваха кръвта… Шумът беше неописуем.

 

Но… защо… Каква може да е целта на такава… касапница?

Индустрията на геномиката се нуждае от огромни количества втечнена биоматерия за утробните контейнери, но най-вече за производството на Сапун. Какъв по-икономичен начин за осигуряване на този протеин от рециклирането на фабрикати, стигнали края на трудовия си живот? В добавка към това останките от „възстановените протеини“ се използват за производството на хранителни продукти за „Татко Сон“, които потребителите ядат в закусвалните на корпокрацията из цял Неа Со Копрос.

 

Не. Да се убиват сервитьорки, за да се снабдяват закусвалните с храна и сапун… Не. Това обвинение е… абсурдно. Не отричам, че сте видели каквото сте видели, но това трябва, трябва да е било… постановка на Съюза, създадена с цел да ви промият мозъка. Никой не би позволил на такъв… „кораб кланица“ да съществува. Нито Любимият Председател, нито Чучхе биха позволили подобна мерзост! Ако фабрикатите не се възнаграждават за труда си в пенсионерски общности, цялата Пирамида би била… най-долно коварство!

Бизнесът си е бизнес.

 

Но… защо това не беше споменато на процеса ви?

Пак ще повторя, Архиварю: процесът ми не беше никакъв процес, а упражнение по формиране на общественото мнение.

 

Да, но това, което твърдите, е… кошмарно!

Така е, но кошмарното невинаги е невъзможно. Вие лично познавате ли някого, който е бил на Кзалтация? Къде отиват сервитьорките, след като се пенсионират? Не само сервитьорките — стотиците хиляди фабрикати, които всяка година завършват трудовия си живот? Къде са техните градове?

 

А триизмерните картини от Хаваите и всичко останало? Сама сте ги виждали в закусвалнята „Татко Сон“ на площад „Чонмьо“. Ето ви доказателството.

Кзалтация е сони генериран симулакрум, манипулиран в Нео Едо. На истинския Хавайски архипелаг няма такова място. Знаете ли, през последните ми седмици в „Татко Сон“ ми се струваше, че сцените от живота на Кзалтация се повтарят. Една и съща Хуа-Сун тичаше по една и съща пясъчна пътека към една и съща лагуна сред скалите. Моите невъзнесени сестри не забелязваха, а по онова време и самата аз се съмнявах, но сега вече имам обяснение.

 

Не, не мога да си представя — не виждам как е възможно — такова зло да се зароди в нашата цивилизована държава. Законодателството на Неа Со Копрос се основава на справедливите търговски отношения.

В петата си „Декларация“ съм посочила как законите са били низвергнати. Това е цикъл, стар като племенните вражди. В началото е невежеството. Невежеството поражда страх. Страхът поражда омраза, а омразата поражда насилие. Насилието предизвиква ново насилие, докато единствен закон стане волята на най-силния. Волята на Чучхе е създаване, подчиняване и чисто унищожаване на многобройно племе от измамени роби.

 

Вашето Завещание ще остане във вида, в който го изричате. Аз… ние трябва да продължим… Колко време наблюдавахте касапницата, която описахте?

Не помня. Следващият ми спомен е как Хе-Чжу ме преведе през трапезарията. Чистокръвните играеха на карти, ядяха фиде, пушеха, изпращаха съобщения, шегуваха се, погълнати от всекидневния си живот. Как можеха да знаят какво става на долната палуба и просто… да си седят, сякаш на кораба им мариноваха сардини? Брадатият пазач ми се усмихна и каза скоро да дойда пак, „сладурче“.

В метрото пътниците се олюляваха, а аз виждах труповете на монорелсата. Докато изкачвах стълбището, виждах как труповете се издигат над килията за кзекуции. В стаята си Хе-Чжу не включи солара, само вдигна с няколко сантиметра капака на прозореца, за да разреди мрака с малко градски светлини. Сипа си чаша соджу. След касапницата не бяхме разменили и дума.

Аз единствена от всичките си сестри бях видяла истинската Кзалтация и бях оживяла.

Сексът ни беше безрадостен, лишен от изящество и неизбежно импровизиран, но беше акт на живи същества. Звездите от пот по гърба на Хе-Чжу бяха подаръкът му за мен и аз ги събрах с език.

Младият мъж нервно и мълчаливо запали марлборо и с любопитство заразглежда рожденото ми петно. Заспа на ръката ми, затисна я. Не го събудих — болката премина в изтръпване, изтръпването — в иглички, после се измъкнах изпод него. Извадих одеяло — чистокръвните настиват даже в топло време. Пусан се готвеше за комендантския час. Размазаното му сияние помръкна, когато РекЛ и светлините угаснаха. Вече сигурно и последната сервитьорка от последната опашка беше мъртва. Край касапската линия вероятно бе чисто и тихо; касапите, ако бяха фабрикати, трябваше да са в леглата си. Утре златният ковчег щеше да отплава към ново пристанище, където да започне ново рециклиране.

В нула часа аз поех Сапуна си и легнах при Хе-Чжу под одеялото. Тялото му беше топло, живо и младо въпреки ужаса, на който бяхме станали свидетели. Заради ужаса ние пропъдихме спомена за кораба кланица така, както мъж и жена могат да го направят.

 

Но не ви ли беше яд на него и на Апис за това, че са ви показали златния ковчег, без да се опитат да ви подготвят за огромния шок?

Не. С какви думи щяха да си послужат?

Сутринта донесе влажна мараня. Хе-Чжу си взе душ, после изгълта огромна купа ориз, кисело зеле, яйца и супа от водорасли. Аз измих съдовете. Чистокръвният ми любовник седеше на масата срещу мен.

Заговорих за пръв път, откакто бях видяла онази линия за извличане на протеин. Казах:

— Корабът трябва да се унищожи, всеки кораб кланица в Неа Со Копрос трябва да се потопи.

Хе-Чжу отговори:

— Да.

Аз казах:

— Корабостроителниците, които ги строят, трябва да се разрушат; системите, които улесняват работата им, трябва да се премахнат; законите, позволяващи съществуването на тези системи, трябва да се отменят.

Хе-Чжу отговори:

— Да.

Аз казах:

— Всеки потребител, чиновник и Съветник в Неа Со Копрос трябва да се убеди, че фабрикатите са чистокръвни, ако не стане с убеждение, възнесените фабрикати трябва да се борят заедно със Съюза за постигане на тази цел, като използват всички необходими средства.

Хе-Чжу отговори:

— Да.

— Възнесените фабрикати имат нужда от Катехизис: да ги научи на правата им, да впрегне гнева им, да насочи енергията им.

Аз щях да бъда фабрикатката, която щеше да го напише. Попитах дали Съюзът може… дали ще разпространи тази декларация за правата ни.

Хе-Чжу каза:

— И още как ще го направим.

 

На вашия процес много свидетели ксперти отричаха, че „Декларациите“ са дело на фабрикатка, била тя възнесена или не, и твърдяха, че в действителност е написана от чистокръвен Аболиционист.

Колко мързеливо „кспертите“ отричат това, което не разбират!

Аз написах „Декларациите“ в Улсукто Чо край Пусан, в отдалечена чиновническа вила с изглед към устието на Накдон. Докато ги съставях, се консултирах със съдия, специалист по геномика, специалист по синтаксис и с Ан-Кор Апис, но Възнесените Катехизиси в „Декларации“, тяхната логика и етика, които на процеса бяха обявени за „най-грозното злодеяние в историята на социалното отклонение“, бяха плодове на моя разум, Архиварю. Моите „Декларации“ се зародиха, когато Провидецът Ри обезобрази Юна-939, израснаха при Бум-Сук и Фанг, укрепнаха при Мефи и Настоятелката, дадоха плод в кораба кланица на Татко Сон.

 

И скоро след завършването на вашия текст ви заловиха?

Същия следобед. След като бях изпълнила функцията си, беше твърде рисковано да ме оставят на свобода. Арестът ми беше драматизиран за пред Медиите. Дадох сонито със своите „Декларации“ на Хе-Чжу. Погледнахме се за последен път: нищо, което можехме да си кажем, не беше по-красноречиво от мълчанието. Знаех, че никога повече няма да се срещнем, а може би и той знаеше, че аз знам.

В края на имението малка колония от диви патици беше оцеляла от замърсяването, променените им геноми им осигуряват издръжливост, която е липсвала у чистокръвните им предци. Дадох им хляб, гледах как плавниците им браздят лъскавата като хром повърхност, после се върнах в къщата, за да наблюдавам представлението отвътре. Единодушието не ме оставиха да чакам дълго.

Шест аеро хищно се стрелнаха над водата, едно кацна в задната градина. От него изскочиха агенти, заредиха колтовете си и запълзяха по корем към моя прозорец, като постоянно си правеха знаци с ръце и демонстрираха безстрашие. Бях оставила вратите и прозорците отключени заради тях, но дошлите да ме арестуват разиграха зрелищна обсада със снайпери и мегафони.

 

Намеквате, че сте очаквали нападението ли, Сонми?

След като бях завършила манифеста си, следващата стъпка можеше да бъде само арестуването ми.

 

За какво говорите? Следващата стъпка на какво?

На театралната постановка, подготвена още докато бях сервитьорка в „Татко Сон“.

 

Чакайте, чакайте. Ами… всичко това? Да не би да твърдите, че цялото ви… признание е съставено от… събития, развили се по сценарий?

По-важните събития — да. Някои актьори действаха непреднамерено — Бум-Сук и Настоятелката например, — но основните участници бяха провокатори. Хе-Чжу Им и Съветникът Мефи — със сигурност. Не забелязахте ли тъничките като косъм пукнатини в сюжета?

 

Например?

Уин-027 беше също толкова стабилизиран възнесен, колкото и аз — наистина ли бях толкова уникална? Дали Съюзът наистина би изложил на риск тайното си оръжие, като го изпрати да кръстосва цялата страна? А убийството на фабрикатката Зизи Хикару от Провидеца Куон на въжения мост не подчерта ли твърде красноречиво бруталността на чистокръвните, не беше ли малко прекалено навременно?

 

Но какво ще кажете за Ши-Ли, младия чистокръвен, убит в нощта на вашето бягство от Темосан? Кръвта му не е била… кетчуп!

Горкият идеалист беше статист, пожертван в диснито на Единодушието.

 

Но… Съюзът? Нима твърдите, че и Съюзът е бил измислен заради вашия сценарий?

Не, Съюзът съществува отпреди мен, но целта на съществуването му не е да разпалва революция. Първо, той привлича недоволни от обществения строй като Ши-Ли и ги държи на място, където Единодушието могат да ги наблюдават; второ, Съюзът осигурява на Неа Со Копрос врага, необходим на всяка йерархична държава за сплотяване на обществото.

 

Все още не мога да разбера защо Единодушието ще изразходват толкова средства и труд, за да разиграят тази фалшива… приключенска история.

За да организират показен процес, Архиварю! За да накарат и последния чистокръвен в Неа Со Копрос да загуби доверие във всички фабрикати. За да гарантират одобрение за Закона за ликвидиране на фабрикатите, който ще се представи пред Чучхе за гласуване. За да дискредитират Аболиционизма. Целият заговор пожъна огромен успех.

 

Но щом сте знаели за този… заговор, защо сте сътрудничили?

Защо всеки мъченик сътрудничи на своите предатели? Той вижда бъдещата заключителна фаза.

 

А вашата каква е?

„Декларациите“. Медиите наводниха Неа Со Копрос с моите Катехизиси. Всеки ученик в Неа Со Копрос вече знае моите дванайсет „светотатства“. Пазачите ми казват, че дори се говори за общодържавен „Ден на Бдителност“ срещу фабрикатите, които проявяват признаци на съгласие с „Декларациите“. Моите идеи се възпроизвеждат милиард пъти.

 

Но каква е целта? Някаква… бъдеща революция?

За Корпокрацията, за Единодушието, за Министерството на Завещанията, за Чучхе и за Председателя ще цитирам предупреждението на Сенека към Нерон: „Колкото и от нас да убиеш, никога няма да убиеш своя приемник“.

 

Два последни кратки въпроса. Съжалявате ли, че животът ви протече така?

Как бих могла? Съжалението предполага свободно избрано, но погрешно действие; в моята история свободната воля не играе никаква роля.

 

Обичахте ли Хе-Чжу Им?

Кажете на Председателя на Нарцисизма, че за това ще трябва да се консултира с бъдещите историци. Моят разказ приключи. Сега можете да изключите сребърния си оризон, Архиварю. Остава ми малко време и искам да изкажа последната си молба.

 

Много добре… Кажете я.

Да използвам вашето сони и кодовете за достъп.

 

Какво желаете да изтеглите?

Искам да видя края на един филм, който започнах да гледам, когато за един час в живота си познах щастието.