Дейвид Мичъл
Облакът атлас (75)

68

Джо Нейпиър се носи по течението на тишината.

В тъмното му полезрение надвисва призракът на Бил Смоук.

Повече от половината от него си е отишла.

В тишината отново изплуват думи. „Той ще я убие.

38-калибровият е в джоба ти.“

„Аз изпълних дълга си, умирам, за бога.“

„Хей, иди кажи на Лестър Рей как си изпълнил дълга си и умираш.“

Дясната ръка на Нейпиър пълзи към колана му. Той се чуди дали е бебе в люлка, или мъж, умиращ в леглото си. Минават нощи — не, животи. Често му се иска да отплува, но показалецът му има мисия, която отказва да изостави. Прикладът на пистолета опира в дланта му. Пръстът му влиза в стоманена халка и внезапна искра на прозрение озарява целта му. „Спусъкът, тук, да. Извади оръжието. Бавно…“

„Насочи го.“ Бил Смоук е само на метри от него.

Спусъкът се съпротивлява на показалеца му — после се разнася невероятен шум, който събаря Бил Смоук назад с ръце, увиснали като на кукла.

В първия от четирите мига живот, които му остават, Нейпиър изстрелва още един куршум в куклата, очертана от звездната светлина. В главата му изниква думата „Силваплана“, неканена.

Във втория от последните му мигове живот тялото на Бил Смоук се плъзва по вратата на каютата.

В третия — вграден дигитален часовник примигва от 21,57 на 21,58.

Очите на Нейпиър хлътват, новородено слънце наднича през древни дъбове и танцува по водите на изгубена река. „Виж, Джо, чапли.“