Дейвид Мичъл
Облакът атлас (38)

36

Звънът на телефона прекъсва сънищата на Луиса и тя се озовава в осветената от луната стая. Грабва лампата, будилника и накрая слушалката. В първия момент не може да си спомни нито как се казва, нито къде се намира.

— Луиса? — подсказва й глас от черната далечина.

— Да, Луиса Рей.

— Луиса, аз съм, Айзък, Айзък Сакс, обаждам ти се от друг щат.

— Айзък! Къде си? Колко е часът? Защо…

— Шшт, шшт, извинявай, че те събудих, и извинявай, че вчера бях принуден да замина в ранни зори. Слушай, аз съм в Бостън. Тук е седем и половина, в Калифорния скоро ще съмне. Чуваш ли ме още, Луиса? Нали не си затворила?

„Той се страхува.“

— Да, Айзък. Слушам те.

— Преди да тръгна от Суонеке, оставих у Гарсия един подарък за теб, нищо особено, симпатична дреболия — Сакс се опитва да говори с безгрижен тон. — Разбираш ли?

„Мили Боже, какви ги приказва?“

— Чуваш ли ме, Луиса? У Гарсия има подарък за теб.

По-будната част от мозъка й започва да обработва информацията. „Айзък Сакс е оставил доклада на Сиксмит в твоя фолксваген. Ти му спомена, че багажникът не се заключва. Явно смята, че в хотела не е безопасно и че ви подслушват.“

— Много мило от твоя страна, Айзък. Дано не е нещо прекалено скъпо.

— Заслужава си всеки цент. Извинявай, че прекъснах съня ти за разхубавяване.

— Не се тревожи. Не бива да предозирам с него. Желая ти лек полет и до скоро виждане. Може би на вечеря?

— С удоволствие. Е, трябва да се качвам на самолета.

— Лек полет — казва Луиса и затваря.

„Да си тръгна по-късно, сякаш нищо не се е случило? Или веднага да напусна Суонеке?“