Дейвид Мичъл
Облакът атлас (27)

25

Лагерът на протестиращите край остров Суонеке се намира на континента между пясъчен плаж и блатиста лагуна на брега на океана. Оттатък лагуната се простират акри цитрусови насаждения, които пълзят към безводни хълмове. Опърпаните палатки, изрисуваните в цветовете на дъгата каравани и фургони приличат на нежелани дарове, които Тихият океан е изхвърлил на брега. Един разпънат лозунг гласи: „ПЛАНЕТАТА ПРОТИВ «СИЙБОРД»“. В далечния край на моста „Суонеке 1“ се мержелее като утопия сред обеден мираж. В ленивите плитчини се плискат бели деца, почернели до кафяво; брадат апостол пере дрехи в корито, двойка стройни тийнейджъри се целуват в тревите на дюните.

Луиса заключва фолксвагена си и тръгва през храстите към лагера. В безрадостната жега из въздуха се носят гларуси. В далечината бръмчат земеделски машини. Няколко обитатели на лагера се приближават, но не изглеждат дружелюбни.

— К’во? — предизвикателно пита мъж с очи на ястреб и индиански черти.

— Мисля, че това е обществен паркинг.

— Мислиш грешно. Частен е.

— Аз съм журналистка. Надявах се да интервюирам някои от вас.

— За кого работиш?

— За списание „Далекоглед“.

Напрегнатата обстановка леко се разведрява.

— Не трябва ли да пишеш за последните новини около носа на Барбра Стрейзънд? — пита индианецът, като язвително добавя: — Не се обиждай.

— Ами съжалявам, не съм от „Хералд Трибюн“, но защо не ми дадете шанс? Малко положителни отзиви в медиите могат да ви бъдат от полза, освен ако сериозно не смятате да обезвредите онази атомна бомба със закъснител на отсрещния бряг с размахване на плакати и пеене на протестни песни. Не се обиждайте.

Един южняк се провиква:

— Дрънкаш врели-некипели, госпожичке.

— Интервюто свърши — казва индианецът. — Махай се от тук.

— Не се тревожи, Милтън — обажда се възрастна беловласа жена с червендалесто лице от стъпалото на фургона си. — Аз ще се заема с нея.

Иззад господарката си с аристократичен вид наднича дворно куче. Очевидно думата й тежи, защото тълпата се разпръсква без повече възражения.

Луиса се приближава към фургона.

— Поколението на мира и любовта?

— 1975 изобщо не може да се сравнява с 1968. „Сийборд“ има информатори в организацията ни. Миналия уикенд властите искаха да разчистят място за ВИП персоните и се проля кръв. Това даде повод на ченгетата за поредица от арести. Боя се, че се надига параноя. Влезте. Аз съм Хестър ван Зант.

— Много се надявах да се срещна с вас, докторе — казва Луиса.