Дейвид Мичъл
Облакът атлас (65)

58

Джери Нъсбаум връща ключовете за колата на Луиса.

— Мили Боже, който си на небето, нека се преродя в някоя от спортните коли на майка ти. Не ми пука в коя от всичките. Това последният кашон ли е?

— Да — отговаря Луиса — и благодаря.

Нъсбаум свива рамене като скромен маестро.

— Със сигурност ще ми липсва присъствието на истинска жена, пред която да подхвърлям шовинистични шеги. Нанси е станала мъж след толкова десетилетия в нюзрума.

Нанси О’Хейгън удря заяждащата си пишеща машина и му показва среден пръст.

— Да, така де — Роланд Джейкс мрачно оглежда празното бюро на Луиса. — Още не проумявам защо новите шефове са решили да изритат теб, а да оставят мекотело като Нъсбаум.

Нанси О’Хейгън изсъсква като кобра:

— Как може Грелш — тя махва с пурата си към кабинета му — да легне по гръб и да рита с крака, докато К.П. Огилви те тъпче така?

— Пожелайте ми късмет.

— Късмет? — Джейкс се подсмихва. — На теб не ти трябва късмет. Не знам защо се задържа толкова време при тази мъртва акула. През седемдесетте ще станем свидетели на предсмъртния вопъл на сатирата. Вярно е това, което каза Лерман. Свят, който връчва Нобелова награда за мир на Хенри Кисинджър, изхвърля от работа всички ни.

— О — сеща се Нъсбаум, — на връщане минах през стаята с пощата. Имаше нещо за теб — той подава на Луиса дебел бежов плик.

Наклоненият засукан почерк й е непознат. Тя разглежда размазаното пощенско клеймо и го показва на Нъсбаум.

— Четвърти септември ли пише? Той присвива очи.

— Така ми се струва. Какво толкова особено има в тази дата?

Луиса не отговаря и разкъсва бежовия плик. Вътре има ключ за сейф, увит в кратка бележка. Очите й пробягват по листа хартия и лицето й става напрегнато. Тя отново поглежда надписа на ключа.

— Трета калифорнийска банка, 9 улица. Къде е това?

— В центъра — отвръща О’Хейгън, — там, където 9-а пресича булевард „Фландърс“.

— До скоро виждане на всички — Луиса тръгва. — Светът е малък.

— Леле — обажда се Джейкс, — така де, ъъъ, какво стана?