Дейвид Мичъл
Облакът атлас (40)

38

Докато тъпче вещите си в пътната чанта, Луиса е обзета от натрапчиво усещане за дежа вю. „Робърт Фробишър се изнизва, без да плати, от поредния хотел.“ Тя слиза по стълбите в празното фоайе. Килимът е безшумен като сняг. Радиото в стаята отзад мърмори нежни думи. Луиса се промъква към главния вход с надеждата да си тръгне без обяснения. Вратите се заключват, за да спират достъпа отвън навътре, не отвътре навън, и скоро тя крачи през поляната пред хотела към паркинга. Предутринният океански бриз нашепва неясни обещания. По-навътре в сушата нощното небе се оцветява в тъмнорозово. Никой не се мярка наоколо, но когато наближава колата си, Луиса едва се сдържа да не хукне. „Запази спокойствие, не бързай и ще можеш да кажеш, че отиваш на разходка с колата, за да се полюбуваш на изгрева.“

На пръв поглед багажникът е празен, но килимчето скрива някаква издатина. Под него Луиса намира пакет, увит в черен найлонов чувал за отпадъци. От вътре изважда млечнобяла папка. На слабата светлина прочита надписа отгоре: „РЕАКТОР «ХИДРА-НУЛА» — ИЗПИТВАНЕ НА ОПИТЕН ОБРАЗЕЦ — РЪКОВОДИТЕЛ ПРОЕКТ Д-Р РУФЪС СИКСМИТ — НЕРАЗРЕШЕНОТО ПРИТЕЖАНИЕ Е ФЕДЕРАЛНО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ ПО СИЛАТА НА ЗАКОНА ЗА ВОЕННИЯ И ПРОМИШЛЕНИЯ ШПИОНАЖ ОТ 1971“. Към петстотин страници таблици, графични схеми, математически изчисления и доказателства. В душата й се надига и ехти бурен възторг. „Спокойно, това е само краят на началото.“

Погледът на Луиса е привлечен от някакво движение в далечината. Човек. Луиса прикляка зад Гарсия.

— Хей! Луиса! Спри!

„Джо Нейпиър!“ Сякаш попаднала в сън с ключове, ключалки и врати, Луиса прибира млечнобялата папка в черния чувал за отпадъци и я пъхва под седалката до шофьора — Нейпиър вече тича и лъчът от фенерчето му прорязва полумрака. Двигателят надава ленив лъвски рев — фолксвагенът рязко дава на задна. Джо Нейпиър се удря в задницата на колата, крещи и Луиса го вижда как отскача като клоун.

Тя не спира да му се извини.