Дейвид Мичъл
Облакът атлас (52)

45

Луиса отваря входната врата и я връхлитат шумът от неделния мач и мирис на пуканки.

— Кога съм ти разрешавала да пържиш олио? — провиква се тя към Хавиер. — Защо всички щори са спуснати?

Хавиер се втурва усмихнат по коридора.

— Здрасти, Луиса! Чичо ти Джо направи пуканките. Гледаме „Джайънтс“ срещу „Доджърс“. Защо си облечена като стара жена?

Луиса чувства как й прилошава.

— Ела тук. Къде е той?

Хавиер се подсмихва.

— На дивана ти! Какво има?

— Ела тук! Майка ти те вика.

— Тя работи извънредно в хотела.

— Луиса, не бях аз, там, на моста, не бях аз! — Джо Нейпиър изниква зад него с разперени ръце, сякаш успокоява подплашено животно. — Чуй ме…

Гласът на Луиса започва да трепери:

— Хави! Излез! Зад мен!

Нейпиър повишава тон:

— Изслушай ме…

„Да, аз разговарям със своя убиец.“

— Защо въобще трябва да те слушам, по дяволите?

— Аз съм единственият човек в „Сийборд“, който не иска смъртта ти! — спокойствието на Нейпиър го напуска. — На паркинга исках само да те предупредя! Помисли малко! Ако аз бях убиецът, щяхме ли сега изобщо да разговаряме? И то пред свидетели? Не излизай, за бога! Опасно е! Апартаментът ти може още да е под наблюдение. Затова съм пуснал щорите.

Хавиер гледа смаян. Луиса прегръща момчето, но не знае накъде е по-безопасно да се обърне.

— Какво търсиш тук?

Нейпиър отново се успокоява, но изглежда уморен и измъчен.

— Познавах баща ти, когато беше полицай. Денят на победата на пристанището Силваплана. Влез, Луиса. Седни.