Дейвид Мичъл
Облакът атлас (8)

6

— Мегън, скъпата ми племенница.

Руфъс Сиксмит показва на Луиса снимка, на която той — по-здрав, в по-добра форма — стои със загоряла млада жена на слънчево яхтено пристанище. Фотографът е казал нещо смешно точно преди щракването на фотоапарата. Краката им висят от кърмата на малка яхта на име „Морска звезда“.

— Това е старото ми корито, реликва от по-динамични времена.

Луиса любезно отбелязва, че той не е стар.

— Не, наистина. Ако сега тръгна на сериозно пътешествие, ще трябва да наема малък екипаж. Все още прекарвам доста почивни дни на нея, обикалям из пристанището и по малко размишлявам, по малко работя. Мегън също обича морето. Тя е роден физик с по-добри постижения по математика даже от мен на младини, за голямо разочарование на майка си. За съжаление брат ми не се ожени за майката на Мегън заради ума й. Тя се увлича по фън шуй, Идзин или каквато там щуротия за мигновено просветление е на мода тази седмица. Знаете ли, всеки път, когато се срещнем, ми цитира погрешно „Хамлет“ — онова изречение към Хорацио за нещата на земята и небето. Но Мегън притежава забележителен ум. Тя прекара година от следването си в стария ми колеж в Кеймбридж. Жена в „Каюс“! — Сиксмит въздиша с доволно изумление. — Сега завършва изследването си по радиоастрономия на телескопите на Хаваите. Докато майка й и вторият й баща се пържат като филии на плажа в името на Безделието, ние с Мегън се развличаме с уравнения в бара.

— А вие имате ли свои деца, доктор Сиксмит?

— Аз цял живот съм бил женен за науката — Сиксмит сменя темата. — Един хипотетичен въпрос, госпожице Рей. Каква цена бихте платили, имам предвид като журналист, за да защитите източника си?

Луиса не се замисля.

— Ако вярвам на сведенията ли? Всяка.

— Да речем, затвор за неуважение към съда?

— Ако се стигне дотам, да.

— Ще бъдете ли готова… да застрашите собствената си сигурност?

— Ами… — Луиса се замисля над това. — Предполагам… че ще ми се наложи.

— Ще ви се наложи? Защо?

— Баща ми е газил през минирани блата и се е сблъсквал с яростта на генерали в името на журналистическите си принципи. Ако дъщеря му подвие опашка, когато положението стане напечено, няма ли това да бъде подигравка с живота му?

„Кажи й.“ Сиксмит отваря уста да й разкаже всичко — за потулването на нещата в „Сийборд“, за изнудването, за корупцията, — но неочаквано асансьорът подскача, изтрополява и отново тръгва надолу. Пътуващите в него присвиват очи на грейналата отново светлина и Сиксмит чувства, че решителността му го е напуснала. Стрелката се плъзва към „1 етаж“.

Въздухът във фоайето им се струва прохладен като планински ручей.

— Ще ви се обадя, госпожице Рей — казва Сиксмит, когато Луиса му подава бастуна, — скоро.

„Ще наруша ли обещанието си, или ще го спазя?“

— Знаете ли — добавя той, — имам чувството, че ви познавам от години, не от деветдесет минути.