Дейвид Мичъл
Облакът атлас (46)

Зловещата участ на Тимъти Кавендиш

— Г-н Кавендиш? Будни ли сме?

Лакрицова змия пълзи по сметаново поле и се намества на фокус. Числото пет. 5 ноември. Защо старият малък Тимъти ме боли така? Това някакъв номер ли е? Боже, от пишката ми стърчи тръбичка! Полагам усилие да се освободя, но мускулите не ме слушат. Едно шише ей там захранва тръбичка. Тръбичката захранва игла в ръката ми. Иглата захранва мен. Виждам неподвижно женско лице в рамка от коса до раменете.

— Тц-тц-тц. Имате късмет, че когато паднахте, бяхте тук, г-н Кавендиш. Наистина голям късмет. Ако ви бяхме оставили да се скитате из пустошта, сега щяхте да лежите мъртъв в някоя канавка!

Кавендиш, познато име, Кавендиш, кой е този Кавендиш? Къде съм? Мъча се да я попитам, но мога само да пищя като зайчето Питър, хвърлено от шпила на катедралата в Солсбъри. Обгръща ме мрак. Слава богу.

Число шест. 6 ноември. И преди съм се будил тук. Картина на къща със сламен покрив. Текст на корнуолски или друидски. Тръбичката на пишката ми я няма. Нещо ми смърди. На какво? Вдигат глезените ми, забърсват задника ми със свежа, студена, мокра кърпа. Изпражнения, фекалии, плътни, лепкави, размазани… аки. Да не би да съм седнал в канал с такива? О. Не. Как съм стигнал дотук? Опитвам се да се отдръпна от кърпата, но тялото ми само трепери. В очите ми наднича намусена жена робот. Отхвърлена любовница? Страх ме е, че ще ме целуне. Страда от недостиг на витамини. Трябва да яде повече плодове и зеленчуци, дъхът й смърди. Но поне контролира двигателните си функции. Поне може да ползва тоалетна. Сън, сън, сън, ела ме освободи.

 

 

Говори, памет. Не, нито дума. Вратът ми се движи. Алилуя. Тимъти Лангланд Кавендиш може да заповядва на врата си и името му се върна. 7 ноември. Спомням си вчерашен ден и виждам утрешен. Време, не стрела, не бумеранг, а акордеон. Рани от залежаване. От колко дни лежа тук? Пас. На колко години е Тим Кавендиш? На петдесет? На седемдесет? На сто? Как можеш да забравиш възрастта си?

— Г-н Кавендиш?

На калната повърхност изплува лице.

— Урсула?

Жената гледа изпитателно.

— Урсула съпругата ви ли е била, г-н Кавендиш?

Не й вярвай.

— Не, аз съм г-жа Джъд. Вие получихте удар, г-н Кавендиш. Разбирате ли? Мъничък, лекичък удар.

Опитах се да кажа: „Кога е станало това?“. От устата ми излезе: „Кг стаал тв“.

Тя напевно продължи:

— Затова всичко ви е толкова объркано. Но не се тревожете, д-р Върхоф казва, че бележим страхотен напредък. Няма да ходим в страшната болница!

Удар? Ударен? Удар по мен? Удар по Марго Роукър. Марго Роукър?

Кои сте всички вие, хора? Памет, стара мръснице.

 

 

Вмъкнах горните три епизода заради онези щастливи читатели, чийто дух никога не е бил превръщан в пух и прах от спукани в мозъците им капиляри. Сглобяването наново на Тимъти Кавендиш беше редакторска работа от мащабите на Толстой дори за човека, който някога съкрати деветте тома „История на устната хигиена на остров Уайт“ до скромните седемстотин страници. Спомените не искаха да се напасват или се напасваха, но се разлепяха. Дори след месеци не можех да бъда сигурен дали някоя важна част от мен не се е изгубила.

Вярно, ударът ми беше сравнително лек, но месеците след него бяха най-унизителните в живота ми. Аз говорех като страдащ от еластична парализа. Ръцете ми бяха мъртви. Не можех да избърша собствения си задник. Умът ми се луташе в мъгла, същевременно осъзнаваше моето тъпоумие и се срамуваше. Не намирах смелост да питам лекаря или сестра Ноукс, или г-жа Джъд: „Кои сте вие? Срещали ли сме се преди? Къде ще отида, когато си тръгна от тук?“. Постоянно питах за г-жа Латъм.

Стига! Един Кавендиш може да падне, но никога не излиза от игра. Когато направят „Зловещата участ на Тимъти Кавендиш“ на филм, аз те съветвам, драги ми господин режисьор, когото си представям като дълбокомислещ швед с поло на име Ларс, да заснемеш този ноември като монтаж от типа на „боксьор тренира за големия двубой“. Мъжественият Кавендиш понася инжекциите, без да трепне. Любопитният Кавендиш преоткрива езика. Дивият Кавендиш е наново опитомен от д-р Върхоф и сестра Ноукс. Джон Уейн^[1] Кавендиш с проходилка (постепенно преминах на бастун, който още използвам, Вероника каза, че с него приличам на Лойд Джордж^[2]). Кавендиш като Карл Сейгън^[3], затворен в главичка на глухарче. Докато Кавендиш беше опиянен от амнезията, би могло да се каже, че бе сравнително доволен.

После, Ларс, удари страховит акорд.

Тъкмо бяха започнали новините в шест в първия ден на декември (имаше коледни календари на видни места). Бях се нахранил сам с намачкан банан с кондензирано мляко, без да си накапя лигавника. Мина сестра Ноукс и моите съкафезници млъкнаха като пойни птици в сянката на ястреб.

Изведнъж сякаш някой отключи и свали девствения пояс на паметта ми.

По-добре да не го беше правил. Моите „приятели“ в къща „Аурора“ се оказаха сенилни невежи, които с поразителна непохватност мамеха на скрабъл и бяха мили с мен единствено защото в Царството на умиращите най-немощният е общата линия „Мажино“ срещу непобедимия фюрер. Вече цял месец стоях затворен по вина на отмъстителния си брат и беше повече от ясно, че не е предприето национално издирване. Трябваше сам да замисля бягството си, но как да надбягам онзи градинар мутант Уидърс, когато вземах разстояние от петдесет метра за четвърт час? Как да надхитря Ноукс от Черната лагуна, когато не помнех даже пощенския си код?

О, ужас, ужас. Намачканият банан заседна в гърлото ми.

* * *

След като сетивата ми се възцариха отново, аз се заех да наблюдавам декемврийските ритуали на хората, природата и зверовете. През първата седмица на декември езерото беше вече сковано от лед и патиците се пързаляха омерзени. Къща „Аурора“ сутрин замръзваше, а вечер завираше. Никой не се учуди, когато безполовата санитарка, която се казваше Диърдри, тръгна да окача гирлянди по лампите и така и не умря от токов удар. Появи се пластмасова елха в кофа, увита в гофрирана хартия. Гуендолин Бендинкс организира теглене на хартиено въже, на което се стекоха всички Неумрели, като и двете страни останаха слепи за иронията в цялата сцена. Неумрелите се сдърпаха за това кой да отваря прозорчетата на Коледния календар — привилегия, с която Бендикс ги удостояваше като Кралица, раздаваща милостиня през Велики пости:

— Гледайте всички, г-жа Бъркин намери дебелобузест снежен човек, не е ли прекрасно?

За нея и Уорлок-Уилямс ролята на кучета пазачи на сестра Ноукс беше начин за оцеляване. Спомних си „Удавените и спасените“ на Примо Леви.

Д-р Върхоф беше един от онези носители на наградата „Надут задник на годината“, които се срещат често в администрацията на учебните заведения, правото или медицината. Той идваше в къща „Аурора“ два пъти седмично и ако на петдесет и пет или някъде там кариерата му не оправдаваше предричаните от името му очаквания, за това бяхме виновни ние, проклетите препятствия по пътя на всички Пратеници на изцелението — болните. Още щом го видях, тутакси го зачеркнах като възможен съюзник. Тъй както и работещите на половин ден бърсачи на задници, теляци и готвачи на кашички, които нямаше да застрашат високото си положение в обществото, като оставят един от пациентите си да избяга.

Не, аз бях заседнал здравата в къща „Аурора“. Часовник без стрелки. „Свобода!“ е безсмисленият призив на нашата цивилизация, но само лишените от нея имат изобщо някаква представа какво всъщност означава това.

Няколко дни преди рождения ден на нашия Спасител пристигна микробус с хлапета от частно училище, дошли да пеят коледни песни. Неумрелите пяха заедно с тях с грешни думи и предсмъртни хрипове и какофонията ме изпъди навън, не беше даже смешно. Заподскачах около къща „Аурора“ в търсене на изгубената си енергичност, като на всеки трийсет минути ми се прихождаше до тоалетна (всички сме добре запознати с органите на Венера, но, братя, органът на Сатурн е пикочният мехур). По петите ме следваха смътни съмнения. Защо Денхолм плащаше на тъмничарите ми последните си оскъдни копейки, за да ме дундуркат като бебе? Дали поразената от сенилност Джорджет не беше казала на брат ми за краткото ни кривване от магистралата на верността преди много, много години? Дали този капан не беше отмъщението на рогоносеца?

 

 

Майка ми казваше, че най-краткият път до бягството е първата попаднала книга. Е, мамче, не, не съвсем. Любимите ти отпечатани с едър шрифт саги за бедни, богати и разбити сърца не бяха добър камуфлаж за неволите, които изстрелваше към теб тенис машината на живота, нали? Но, да, мамо, все пак и ти си права. Книгите не предлагат истинско бягство, но могат да попречат на мозъка да се чеше до кръв. Бог ми е свидетел, че в къща „Аурора“ нямах какво друго да правя, освен да сера и да чета. В деня след чудодейното си възстановяване аз разгърнах „Периоди на полуразпад“ и — о, богове — започнах да се чудя дали все пак Хилъри В. Хъш не е написала издаваем трилър. Представих си „Първата загадка на Луиса Рей“ в стилна черно-бронзова обложка на рафтовете до касите в „Теско“; после „Втората загадка“, а след това и „Третата“. Кралица Гуиневир-Гуендолин Бендинкс ми даде подострен молив 2B срещу безвкусно ласкателство (мисионерите са толкова податливи, когато ги лъжеш, че искаш да се покръстиш) и аз се заех да редактирам текста от начало до край. Едно-две неща ще трябва да отпаднат: като например намекът, че тази Луиса Рей е прероденият Робърт Фробишър. Звучи прекалено хипи-дрога-ню ейдж. Впрочем и аз имам рождено петно под лявата си мишница, но никоя от любовниците ми не я е оприличавала на комета. Джорджет я беше кръстила „курешката на Тимбо“. Но като цяло стигнах до извода, че мотивът за младата репортерка, която се бори с корпоративната корупция, дава на трилъра потенциал. Призракът на сър Феликс Финч се обажда: „Но това е правено вече стотици пъти!“. Сякаш може да има нещо, което да не е правено стотици хиляди пъти във времето от Аристофан до Андрю Прост Уебър! Сякаш изкуството е „какво“, а не „как“!

Редакторската ми работа върху „Периоди на полуразпад“ удари на камък, когато Луиса Рей падна от един мост и страниците на проклетия ръкопис свършиха. Започнах да си скубя косите и да си хапя устните. Дали изобщо имаше втора част? Дали стоеше прибрана в кутия за обувки в манхатънския апартамент на Хилъри В.? Или все още дремеше в творческата й утроба? За двайсети път прерових всички тайни кътчета на куфарчето си в търсене на плика от пратката, но го бях оставил в офиса си в Хеймаркет.

Другите възможности за литературни занимания бяха оскъдни. Уорлок-Уилямс ми каза, че някога къща „Аурора“ е имала малка библиотека, отдавна потънала в нафталин. „За обикновените хора желевизията е много по-близка до действителността, това е причината.“ Трябваше ми миньорска каска и проклета кирка, за да намеря тази „библиотека“. Беше в дъното на един коридор, задръстен с купчини паметни дъски от Голямата война с надпис: „Винаги ще помним“. Прахът беше образувал дебел, ронлив и равен слой. Имаше цял рафт със стари броеве на списание със заглавие „Тази Англия“, десетина уестърна на Зейн Грей (с едър шрифт), готварска книга, озаглавена „За мен без месо, моля!“. Оставаха „На Западния фронт нищо ново“ (по ъгълчетата на страниците някой изобретателен ученик преди много години беше нарисувал кадри с анимационно човече с ръце и крака като клечки, което мастурбираше в собствения си нос — къде са тези ученици сега?) и „Небесни ягуари“, разказ за ежедневието на пилотите на хеликоптери от „най-добрия американски автор на военноприключенски романи“ (само че по една случайност аз знам, че този роман е писан от наемници в неговата „щабквартира“ — няма да споменавам имена поради опасения от съдебно преследване), и, честно казано, нищо друго съществено.

Взех книгите. За гладния и обелките от картофи са изискано ястие.

 

 

Ърни Блексмит и Вероника Костело, заповядайте на сцената, дойде и вашият час. С Ърни имахме своите разногласия, но ако не бяха тези мои съмишленици дисиденти, сестра Ноукс и до ден-днешен щеше да ме държи дрогиран до козирката. Един облачен следобед, когато Неумрелите репетираха за Големия сън, а персоналът беше свикан на оперативка и единственият шум, който смущаваше дрямката в къща „Аурора“, беше битката от турнира на Световната федерация по кеч между Капризното дебело черво и Отвърстието, аз забелязах нещо необичайно: небрежна ръка беше оставила входната врата открехната. Промъкнах се на разузнавателна мисия, въоръжен с лъжлива история за прилошаване и нужда от чист въздух. Студът попари устните ми и аз се разтреперих! Периодът на възстановяване ме беше лишил от подкожна мазнина, фигурата ми се беше смалила от почти фалстафска до отшелническа. Това беше първото ми излизане навън след удара отпреди шест-седем седмици. Направих обиколка из вътрешния двор и намерих руини на стара сграда, после си проправих път през занемарения храсталак до тухления зид, за да го огледам за дупки и пролуки. Някой сапьор от Специалната авиодесантна служба би могъл да прескочи зида с помощта на найлоново въже, но не и жертва на инсулт с бастун. По пътя ми вятърът вдигаше и разхвърляше кафяви като хартия листа. Стигнах до величествената желязна порта, която се отваряше и затваряше с рязко пневматично хлопване от някаква електронна джаджа. По дяволите, имаха даже камера за наблюдение и от онези домофони! Представих си как сестра Ноукс се хвали на децата (за малко да напиша „родителите“) на евентуалните живеещи, че тук те ще спят в обстановка на спокойствие и сигурност благодарение на тези свръхмодерни приспособления за наблюдение, което, разбира се, означава: „Плащайте ни навреме и няма да чуете и гък от нас“. Гледката навън не предвещаваше нищо добро. Хъл беше на юг, на половин ден път за издръжлив младеж по второстепенни пътища покрай редове телеграфни стълбове. Само изгубени летовници биха се натъкнали на портата на старческия дом. Докато вървях обратно по алеята, чух свистене на гуми и яростен клаксон на червен като Юпитер „Рейндж Роувър“. Отстъпих встрани. Шофьорът беше едър като бик и облечен в един от онези сребристи анораци, любими на задполярните търсачи на спонсори. Рейнджроувърът спря със свистене на чакълената настилка пред стъпалата и шофьорът му закрачи към рецепцията като въздушен ас от „Небесни ягуари“. На влизане през главния вход минах покрай котелното помещение. Отвътре се подаде Ърни Блексмит.

— Глътка огнена вода, г-н Кавендиш?

Не чаках повторна покана. В котелното миришеше на тор, но беше топло от пещта на котела. Г-н Мийкс, дългогодишен живеещ със статут на местен талисман, седеше на чувал с въглища и издаваше доволни бебешки звуци. Ърни Блексмит беше от онези тихи хора, които забелязвате на втори поглед. Този наблюдателен шотландец обикновено правеше компания на дама на име Вероника Костело, според легендата някогашна собственичка на най-хубавия магазин за шапки в историята на Единбург. Двамата се държаха като обитатели на долнопробен чеховски хотел. Ърни и Вероника уважаваха желанието ми да бъда жалък мерзавец и аз уважавах тях. Сега той бръкна в сандък с въглища и извади бутилка ирландско малцово.

— Трябва да си леко мръднал, щом мислиш, че можеш да се измъкнеш от тук без хеликоптер.

Нямах причини да се издавам.

— Аз ли?

Моят блъф се разби на парчета в Скалата на Ърни.

— Седни някъде — каза ми той с мрачен и знаещ вид.

Направих както ми каза.

— Тук е уютно.

— Някога имах сертификат за огняр. Работя в котелното безплатно и администрацията си затваря очите за едно-две своеволия, които си позволявам — Ърни щедро сипа две питиета в пластмасови чаши. — До дъно.

Дъжд над Серенгети! Цъфнали кактуси, скачащи гепарди!

— Откъде го вземаш?

— Въглищарят е досетлив човек. Сериозно, трябва да внимаваш. Всеки ден в четири без четвърт Уидърс застъпва втора смяна на портата. Гледай да не те хване как замисляш бягството си.

— Виждаш ми се добре информиран.

— Аз съм бил и ключар, това беше след казармата. Човек си създава връзки с полупрестъпния свят, с хората от охранителния бизнес. С лесничеи, бракониери и така нататък. Не че самият аз някога съм правил нещо незаконно, честна дума, бях чист като сълза. Но научих, че поне три четвърти от бягствата от затворите завършват с неуспех, защото цялото сиво вещество — той се почука по слепоочието — е било впрегнато да мисли за самото бягство. Аматьорите говорят за стратегия, професионалистите говорят за логистика. Да вземем онази модерна електронна ключалка на портата: мога да я разглобя с вързани очи, стига да поискам, но откъде ще намеря кола да ме чака от другата страна? Пари? Скривалище? Виждаш ли, без логистика закъде си? Отиваш на кино и само след пет минути се връщаш тук с микробуса на Уидърс.

Г-н Мийкс изкриви гномските си черти и измуча единствените членоразделни думи, които беше запомнил:

— Аз знам! Аз знам!

Преди да съм проумял дали Ърни Блексмит ме предупреждава или ме изпитва, през вътрешната врата влезе Вероника с шапка в огненочервено, което разтапяше ледове. Едва се удържах да не се поклоня.

— Добър ден, г-жо Костело.

— Г-н Кавендиш, каква приятна среща. Разхождате се навън в този непоносим студ?

— Разузнава — отговори Ърни — по нареждане на комитета си за планиране на самотно бягство.

— О, след като вече сте посветен в звание Старец, светът не иска да ви приеме обратно.

Вероника се настани на ратанов стол и изискано намести шапката си.

— Ние — под това разбирам всички над шестдесет — със самото си съществуване извършваме две прегрешения. Едното е липса на бързина. Караме твърде бавно, ходим твърде бавно, говорим твърде бавно. Светът е готов да върти сделки с диктатори, перверзници и наркобарони от всякаква величина, но не понася да го бавят. Второто ни прегрешение е, че в очите на всеки човек ние сме мементо мори. Светът може да отрича с блеснали очи неизбежното само ако не сме в полезрението му.

— Родителите на Вероника са излежали доживотните си присъди в средите на интелигенцията — отбеляза Ърни с известна гордост.

Тя топло се усмихна.

— Само погледнете хората, които идват тук в часовете за посещения! Трябва да ги лекуват от преживяния шок. Защо иначе ни повтарят измисленото „Човек е на толкова години, на колкото се чувства“? Наистина, кого се надяват да заблудят? Не нас — себе си!

Ърни заключи:

— Ние, старците, сме съвременните прокажени. Това е истината.

Възразих:

— Аз не съм отхвърлен! Имам си издателство и трябва да се върна на работа, и не очаквам да ми повярвате, но ме държат тук против волята ми.

Ърни и Вероника си размениха погледи на своя таен език.

— Издател ли сте? Или сте били издател, г-н Кавендиш?

— Още съм. Офисът ми е в Хеймаркет.

— Тогава — попита разсъдливо Ърни — какво търсиш тук?

Ето това беше въпросът. Разказах им неправдоподобните си приключения до този момент. Ърни и Вероника слушаха така, както правят разумните, внимателни възрастни. Г-н Мийкс задряма. Стигнах до удара си, когато някакъв крясък отвън ме прекъсна. Предположих, че някой от Неумрелите е получил пристъп, но надзърнах през ключалката и видях, че шофьорът на червения като Юпитер „Рейндж Роувър“ крещи по мобилния си телефон:

— Защо да си правя труда? — лицето му изразяваше отчаяние. — Тя витае в облаците! Мисли си, че сме 1966! Не, не се преструва. Ти ще се изпуснеш ли в гащите за единия майтап? Не, не е. Взе ме за първия си съпруг. Каза, че нямала синове… А ти ми разправяш, че било Едипов комплекс… Да, пак й го обясних. Три пъти… Подробно, да. Ела се пробвай ти, щом мислиш, че можеш по-добре… Е, и нея никога не я било грижа за мен. Само че донеси парфюм… Не, за себе си. Тя смърди… На какво друго да смърди? Грижат се, разбира се, но не могат да насмогнат, то просто… тече през цялото време.

Той се качи в рейнджроувъра си и с ръмжене отпраши по алеята. Хрумна ми да се втурна след него и да се промъкна през портата, преди да се е затворила, но после си спомних на колко години съм. И без това камерата щеше да ме заснеме и Уидърс щеше да ме прибере, преди да съм успял да стопирам някоя кола.

— Синът на г-жа Хочкис — каза Вероника. — Тя беше мила жена, но синът й — о, не. Човек не става собственик на половината закусвални за хамбургери в Лийдс и Шефийлд, като се държи мило. Семейството не е закъсало за пари.

Мини-Денхолм.

— Е, поне я посещава.

— И ето защо — в погледа на старата дама проблесна привлекателно дяволито пламъче. — Когато разбрала за плана му да я изпрати в къща „Аурора“, г-жа Хочкис натъпкала всички семейни бижута до едно в кутия за обувки и я заровила. Сега не може да си спомни къде или може, но не казва.

Ърни раздели между нас последните капки уиски.

— Най-много ме дразни, че този тип си оставя ключовете на таблото. Всеки път. В истинския свят никога няма да направи така. Но ние сме толкова немощни, толкова безобидни, че даже няма нужда да внимава, когато идва тук.

Реших, че няма да е в рамките на добрия тон да питам Ърни как изобщо е забелязал такова нещо. Този човек не е изрекъл и една излишна дума през живота си.

 

 

Започнах да ходя в котелното всеки ден. Запасите от уиски бяха непостоянни, но не можеше да се каже същото за компанията. Ролята на г-н Мийкс беше като на черен лабрадор в семейство с дългогодишен брак, в което децата са напуснали семейното гнездо. Ърни го биваше да подхвърля иронични забележки за живота и преживелиците си, както и неща от фолклора на къща „Аурора“, но фактическата му съпруга можеше да разговаря на почти всички теми на света. Вероника имаше богата колекция от снимки с автографи на недотам известни звезди. Беше достатъчно начетена, за да оцени литературното ми остроумие, но не толкова начетена, че да познава източниците ми. Харесвам такива жени. Можех да й кажа неща като „главната разлика между щастието и радостта е, че щастието е твърдо тяло, а радостта — течно“ и спокоен, че тя не познава Дж. Д. Селинджър, да се почувствам остроумен, очарователен и, да, дори млад. Усещах, че Ърни ме гледа как се перча, но какво толкова, мислех си. Няма лошо човек да пофлиртува.

Вероника и Ърни бяха хора, способни да оцеляват. Те ме предупреждаваха за опасностите в къща „Аурора“: как вонята на урина и дезинфектант, тътренето на Неумрелите, злобата на Ноукс, обслужването на обяд подменят представата за „нормално“. След като една тирания започне да се приема като нормална, казваше Вероника, победата й е сигурна.

Благодарение на нея аз здравата се стегнах. Оскубах космите в ноздрите си и взех назаем от Ърни боя за обувки. „Лъскай обувките си всяка вечер — казваше моят старец — и по нищо няма да отстъпваш на другите.“ Като погледна назад, осъзнавам, че Ърни е търпял кипренето ми, защото е знаел, че Вероника иска просто да ми угоди. Самият той не беше чел и един роман през живота си — „мен ако питаш, аз винаги съм си падал по радиото“, — но като го гледах как за пореден път вдъхва живот на викторианския котел, неизбежно се чувствах повърхностен. Вярно е, че от четене на много романи се ослепява.

 

 

Замислих първия си план за бягство — толкова прост, че даже не заслужава да се нарече така — сам. За това трябваше воля и мъничко кураж, но не и мозък. Нощно обаждане от телефона в кабинета на сестра Ноукс до телефонния секретар на издателство „Кавендиш“. Сигнал 808 до г-жа Латъм, чийто племенник здравеняк кара мощен „Форд Капри“. Те пристигат в къща „Аурора“, след заплахи и протести аз се качвам в колата, племенникът отпрашва. Това е. В нощта на 15 декември (струва ми се) се събудих в ранните часове на деня, облякох си халата и излязох в полутъмния коридор (откакто започнах да се правя на безобиден, престанаха да заключват вратата ми). Никакъв звук освен хъркане и шум от тръбите. Спомних си как Луиса Рей на Хилъри В. Хъш вървеше крадешком из сградата на „Суонеке 2“ (вижте ме как се разсейвам). Рецепцията изглеждаше безлюдна, но аз пропълзях като командос под нивото на бюрото и отново се изправих до вертикално положение — сериозно постижение. В кабинета на Ноукс не светеше. Натиснах дръжката на вратата и, да, тя поддаде. Вмъкнах се вътре. През процепа на вратата влизаше светлина точно колкото да различавам предметите. Вдигнах слушалката и набрах номера на издателство „Кавендиш“. Не се свързах с телефонния си секретар.

„Не можете да осъществите връзка с набрания номер. Затворете слушалката, проверете номера и опитайте отново.“

Отчаяние. Помислих си най-лошото: че братята Хогинс така безмилостно са опожарили офиса, че даже телефоните са се стопили. Опитах още веднъж — напразно. Единственият друг телефонен номер, който съумях да възстановя в паметта си след инсулта, беше следващата ми — и последна — надежда. След пет-шест настоятелни позвънявания снаха ми Джорджет отговори с игриво-сърдит тон, който — боже, боже — така добре познавах:

— Отдавна стана време за лягане, Астън.

— Джорджет, аз съм, Тимбо. Кажи на Дени да се обади, може ли?

— Астън! Какво те прихваща?

— Не е Астън, Джорджет! Тимбо е!

— Тогава дай ми пак Астън!

— Не познавам Астън! Слушай, трябва да повикаш Дени.

— Дени не може да се обади в момента.

Джорджет никога не е стояла с двата крака на земята, но сега сякаш беше яхнала дъгата.

— Пияна ли си?

— Само когато съм в приятен бар с хубава винена изба. Не понасям пъбовете.

— Не, слушай, аз съм Тимбо, деверът ти! Трябва да говоря с Денхолм.

— Звучиш като Тимбо. Тимбо? Ти ли си?

— Да, Джорджет, аз съм и ако това е…

— Много грубо беше от твоя страна да не дойдеш на погребението на родния си брат. Цялото семейство мисли така.

Подът се завъртя пред очите ми.

— Какво?

— Знаехме, че сте имали някои разногласия, но все пак…

Паднах.

— Джорджет, ти току-що каза, че Дени е мъртъв. Сериозно ли говореше?

— Разбира се! Да не ме мислиш за проклета откачалка?

— Кажи ми пак — загубих гласа си. — Дени… мъртъв ли е?

— Мислиш ли, че мога да си съчиня такова нещо?

Столът на сестра Ноукс изскърца предателски и мъчително.

— Как, Джорджет, за бога, как?

— Кой си ти? Сега е нощ! И въобще, кой се обажда? Астън, ти ли си?

Имах буца в гърлото.

— Тимбо.

— Е, под кой студен камък се кри досега?

— Виж, Джорджет. Как — изричането на думите направи факта още по-необратим — почина Дени?

— Хранеше безценните си шарани. Аз мажех крекери с патешки пастет за вечеря. Когато отидох да повикам Дени, той плуваше в езерото с лице надолу. Може да е стоял така ден или повече, не му бях бавачка, знаеш. Дикси му беше казал да намали солта, в семейството му има случаи на инфаркт. Виж, стига си заемал линията и дай на Астън да се обади.

— Слушай, кой е там сега? При теб?

— Само Дени.

— Но Дени е мъртъв!

— Знам! Стои в езерото с рибите от ужасно… вече от седмици. Как очакваш да го извадя от там? Слушай, Тимбо, бъди така добър, донеси ми кошница с храна или каквото и да е от „Фортнъм и Мейсънс“, можеш ли? Изядох всичките крекери, а всички дроздове изядоха трохите и сега нямам нищо за ядене освен храна за риби и сос „Къмбърланд“. Астън не се е обаждал, откакто взе колекцията от картини на Дени, за да я покаже на някакъв приятел оценител, а това беше преди… дни, по-скоро седмици. От газовата компания ни спряха газта и…

Очите ме заболяха от рязка светлина.

Уидърс изпълни рамката на вратата.

— Пак ли ти? Аз обезумях:

— Брат ми е починал! Мъртъв е, разбирате ли? Вкочанен, по дяволите! Снаха ми е луда и не знае какво да прави! Това е сериозен семеен проблем! Ако имате поне грам християнска съвест в проклетото си тяло, ще ми помогнете да оправя тази проклета, ужасна бъркотия!

Драги читателю, Уидърс видя в мен само истеричен затворник, който досажда с телефонни обаждания след полунощ. Той отмести с ритник стола от пътя си. Аз закрещях в телефонната слушалка:

— Джорджет, слушай ме, затворен съм в проклета пъклена лудница на име къща „Аурора“ в Хъл, запомни ли? Къща „Аурора“ в Хъл и, за Бога, прати някого да дойде и да ме измъкне…

Гигантски пръст прекъсна връзката. Нокътят му беше изкривен и оръфан.

 

 

Сестра Ноукс удари гонга за закуска, за да обяви начало на войната.

— Приятели, ние сме държали змия в пазвата си.

Сред насъбралите се Неумрели настана тишина.

Някакъв съсухрен орех почука с лъжицата си.

— Арабите знаят как да се оправят с такива, сестро! Саудитите не пипат с кадифени ръкавици, а? Петък следобед на паркинга пред джамията — храс! А? А?

— В нашата кошница има гнила ябълка.

Кълна се, сякаш след шестдесет години отново се върнах в момчешкото училище в Грешам. Същата попара се размекваше в същата купа с мляко.

— Кавендиш! — гласът на сестра Ноукс затрепка като звук от свирка. — Станете!

Главите на онези полуживи аутопсии в плесенясали сака и избелели блузи се завъртяха към мен. Знаех, че ако реагирам като жертва, ще подпечатам собствената си присъда.

Трудно ми беше да се трогна. Цяла нощ не бях мигнал. Дени беше мъртъв. По всяка вероятност станал храна на шараните.

— О, за Бога, жено, трябва да имаш някаква мярка в този живот. Диамантите на короната все още са на сигурно място в Тауър! Аз само проведох един много важен телефонен разговор. Ако в къща „Аурора“ имаше интернет кафе, на драго сърце щях да изпратя имейл! Не исках да будя никого, затова проявих инициатива и използвах за кратко телефона. Поднасям искрените си извинения. Ще платя за разговора.

— О, и още как ще платите. Драги съжители, какво правим ние с гнилите ябълки?

Гуендолин Бендинкс стана и ме посочи с пръст.

— Засрамете се!

Уорлок-Уилямс направи същото.

— Засрамете се!

Един по един онези Неумрели, които бяха достатъчно с всичкия си, за да следят развоя на събитията, също се включиха:

— Засрамете се! Засрамете се! Засрамете се!

Г-н Мийкс дирижираше хора като Херберт фон Караян. Аз си налях чай, но дървена линийка изби чашата от ръцете ми.

Сестра Ноукс мяташе електрически искри:

— Не смейте да отмествате поглед, докато ви засрамват!

Като се изключат един-двама изоставащи, останалият хор умря от естествена смърт.

Кокалчетата ме засърбяха. Гневът и мъката мобилизираха ума ми като пръчка при медитация.

— Съмнявам се, че любезният г-н Уидърс ви е казал, но научих, че брат ми Денхолм е мъртъв. Да, съвсем мъртъв. Обадете му се сама, ако не ми вярвате. Всъщност ви моля да му се обадите. Снаха ми не е съвсем наред и има нужда от помощ за погребението.

— Откъде сте разбрали, че брат ви е мъртъв, преди да нахлуете в кабинета ми?

Изкусен двоен нелсън. Тя си играеше с разпятието си и това ме вдъхнови.

— От свети Петър.

Голямо лошо мръщене.

— Как от него?

— Той ми се яви насън и ми каза, че наскоро Денхолм е преминал Отвъд. „Обади се на снаха си — рече. — Тя има нужда от помощта ти.“ Казах му, че ползването на телефона е нарушение на правилника на къща „Аурора“, но свети Петър ме увери, че сестра Ноукс е богобоязлива католичка, която ще приеме подобно обяснение, без да ми се подиграва.

Дучето в женски облик направо се зашемети от тези небивалици („познай врага си“ бие „познай себе си“). Ноукс прехвърли в ума си алтернативите: дали бях опасен душевноболен, безобиден халюциниращ, силов политик, свят прорицател?

— Правилата на къща „Аурора“ са от полза за всички ни.

Време беше да затвърдя успеха си.

— Колко вярно.

— Ще си поговоря с Господа. Междувременно — тя се обърна към всички в трапезарията — г-н Кавендиш е на изпитателен срок. Тази случка не е отминала и не е забравена.

 

 

След скромната си победа аз захванах търпеливо да редя пасианс (имам търпение само за карти, никога за нещо друго) в салона — нещо, което не бях правил от времето на злополучния си меден месец в замъка Тинтагел с мадам X (мястото беше същински коптор, заобиколено само от рушащи се общински къщи и магазинчета за ароматни пръчици). За пръв път в живота си съзрях недостатък в замисъла на пасианса: изходът от него се решава не в хода на играта, а когато се разбъркват картите, преди още играта да е започнала. Какъв е смисълът?

Смисълът е, че пасиансът позволява на ума ти да витае другаде. Другаде не беше розово. Денхолм беше починал преди време, а аз все още бях в къща „Аурора“. Съчиних си нов най-лош сценарий, в който Денхолм подписва постоянно платежно нареждане от някоя от хитроумните си банкови сметки за плащане на престоя ми в къща „Аурора“ — от добро сърце или със зъл умисъл. Денхолм умира. Бягството ми от братята Хогинс беше тайно, затова никой не знае, че съм тук. Постоянното платежно нареждане надживява наредителя си. Г-жа Латъм казва на полицията, че последно ме е видяла да отивам при лихвар. Детективът от общинската полиция заключава, че лихварят ми е отказал помощ и поради липса на друг изход аз съм скочил в някой влак за континента. И така шест седмици по-късно вече никой не ме търси, даже братята Хогинс.

 

 

Ърни и Вероника се приближиха към масата ми.

— Използвах телефона, за да проверявам резултатите от крикета — Ърни беше в лошо настроение. — Сега нощем ще го заключват.

— Черна десетка или червено вале — посъветва ме Вероника. — Нищо, Ърни.

Той не й обърна внимание.

— Сега Ноукс ще търси повод да те линчува.

— Какво може да ми направи? Да ми вземе попарата?

— Ще ти подправи попарата! Както миналия път.

— За какво говориш, по дяволите?

— Помниш ли последния път, когато й се сопна?

— Кога?

— Онази сутрин, когато получи удар в най-подходящия момент, ето кога.

— Искаш да кажеш, че ударът ми е бил… предизвикан?

Ърни направи изключително изнервяща физиономия, която казваше: „Събуди се!“.

— О, врели-некипели! Баща ми умря от удар, брат ми може би е умрял от същото. Ако държиш, съчинявай си своя действителност, Ърнест, но не намесвай в нея Вероника и мен.

Той ме изгледа сърдито (Ларс, намали осветлението).

— Да. Мислиш се за такъв умник, но си само един наперен южняк загубеняк!

— По-добре загубеняк, каквото и да значи това, отколкото страхопъзльо.

Знаех, че ще съжалявам за това.

— Страхопъзльо? Аз? Само още веднъж ме наречи така. Хайде.

— Страхопъзльо.

О, демон на порока! Защо те оставям да говориш вместо мен?

— Ето какво си мисля. Ти си се отказал от реалния свят извън този затвор, защото те е страх. Ако видиш някой друг да бяга, с твоето влечение към предсмъртния одър ще се почувстваш неловко. Затова сега вдигаш тази врява.

Ърни се възпламени като газова горелка.

— Не си ти този, който може да съди от какво съм се отказал, Тимъти Кавендиш! — шотландецът може да накара едно съвсем прилично име да звучи като мръсна дума. — Ти не можеш да избягаш даже от магазин за градински сечива!

— Като имаш толкова дълбокомислен план, дай да го чуем. Вероника направи опит да ни разтърве:

— Момчета!

Кръвта на Ърни беше кипнала.

— Доколко е дълбокомислен може да прецени някой с дълбочина на мисълта.

— Какво остроумно заключение — сарказмът ми ме отвращаваше. — Сигурно в Шотландия минаваш за гений.

— Не, в Шотландия за гений минава англичанин, който случайно се оказва затворен в старчески дом.

Вероника събра разпилените ми карти.

— Някой от вас знае ли как се реди пасианс „часовник“? Май трябваше да се добавят карти до петнайсет?

— Тръгваме си, Вероника — изръмжа Ърни.

— Не — сопнах се и станах, защото не исках да карам Вероника да избира между нас (от мисъл за себе си). — Аз си тръгвам.

Зарекох се да не стъпвам в котелното, докато не получа извинение. Затова не отидох нито същия следобед, нито следващия, нито по-следващия.

 

 

През цялата седмица около Коледа Ърни отбягваше погледа ми. Вероника минаваше покрай мен с усмивка на съжаление, но беше ясно на чия страна е. Сега, като погледна назад, се чудя на себе си. Какво съм си въобразявал? Да изложа на опасност единственото си приятелство с глупави сръдни! Винаги ме е бивало в сръдните, което обяснява много неща. Хората, които се сърдят, се опиват със самотни фантазии. Фантазии за хотел „Челси“ на площад „Вашингтон“, за чукане на нечия врата. Вратата се отваря и госпожица Хилъри В. Хъш много се радва да ме види, нощницата й е непринудено разкопчана, тя е невинна като Кайли Миноуг, но и лакома вълчица като мисис Робинсън^[4].

— Прелетях целия свят, за да ви намеря — казвам аз.

Тя сипва уиски от минибара.

— Отлежало. Меко. Малцово.

После лошото женско хъски ме придърпва към неоправеното си легло, където аз търся извора на вечната младост.

„Периоди на полуразпад“ — втора част, стои на рафта над леглото. Прочитам ръкописа легнал на повърхността на следоргазменото Мъртво море, докато Хилъри си взема душ. Втората част е дори по-добра от първата, но Учителят ще научи своята новопосветена как да я направи съвършена. Хилъри посвещава романа на мен, печели „Пулицър“ и в речта си при връчването на наградата признава, че дължи всичко на своя агент, приятел и в много отношения баща.

Сладка фантазия. Рак срещу изцелението.

 

 

Бъдни вечер в къща „Аурора“ беше заспала работа. Разходих се навън (привилегия, изтъргувана в замяна на извършени услуги за Гуендолин Бендинкс) до портата, за да зърна външния свят. Улових се с две ръце за желязната врата и погледнах през решетките (Визуална ирония, Ларс, „Казабланка“). Погледът ми обходи тресавището, спря се на една могила, на изоставена кошара, насочи се към норманска църква, в крайна сметка отстъпила пред друидските елементи, оттам към електроцентрала, плъзна се по изпъстреното с мастилени петна Море на датчаните до моста Хъмбър, проследи военен самолет над гофрираните поля. Бедната Англия. Твърде много история за толкова малко акри площ. Тук годините врастват като ноктите на краката ми. Камерата ме наблюдаваше. Тя имаше цялото време на света. Замислих се дали да не сложа край на сръднята си с Ърни Блаксмит, дори само за да чуя едно учтиво „Весела Коледа“ от Вероника.

Не. По дяволите и двамата.

— Ваше Преподобие отче Руни!

Той държеше в едната си ръка шери, а в другата аз сложих парче сладкиш. Зад коледното дърво светлините на гирляндите придаваха на лицата ни розов цвят.

— Искам да ви помоля за една съвсем дребна услуга.

— Каква може да е тя, г-н Кавендиш?

Това не беше викарий от някаква комедия. Отец Руни беше свещеник от кариерата, съвършен двойник на един укриващ данъци уелски майстор на рамки, с когото веднъж кръстосахме шпаги в Хиърфорд, но това е друга история.

— Бих искал да пуснете в пощата една моя коледна картичка, отче.

— Само толкова ли? Сигурен съм, че ако помолите сестра Ноукс, тя ще го направи за вас.

Значи вещицата се беше докопала и до него.

— Сестра Ноукс и аз невинаги сме на едно мнение относно комуникациите с външния свят.

— Коледа е идеалното време за преодоляване на разногласията помежду ни.

— Коледа е идеалното време да не разлайваме кучетата, отче викарий. Но толкова много ми се иска снаха ми да знае, че мисля за нея на рождения ден на нашия Господ Бог. Сестра Ноукс може би ви е споменала за смъртта на скъпия ми брат?

— Ужасно тъжно — той беше запознат с цялата история за свети Петър. — Съжалявам.

Извадих картичката от джоба на сакото си.

— Адресирал съм я „До Болногледача“, за да съм сигурен, че коледните ми пожелания ще стигнат до нея. За съжаление тя не е съвсем — почуках се по главата — наред. Ето, дайте да я прибера в джоба на расото ви… — отчето се дръпна, но аз го бях приклещил. — Благословен съм, отче викарий, че имам приятели, на които да се доверя. Благодаря ви, благодаря ви от все сърце.

Просто, ефективно, дискретно — хитра стара лисица си ти, Т.К. На Нова година къща „Аурора“ ще се събуди и ще види, че съм изчезнал като Зоро.

 

 

Урсула ме кани в килера с дрехи.

— Не си остарял и с един ден, Тимбо, както и този коварен приятел!

Мъхестата й сърничка се търка о моя уличен стълб и нафталинови топчета с нарнийски размери… но в този момент, както винаги, аз се събудих и се зарадвах на подутия си придатък колкото на подут апендикс — беше ми също толкова полезен. Шест часът. Тръбите на парното композираха творби в стила на Джон Кейдж. Студът изгаряше премръзналите пръсти на краката ми. Замислих се за отминалите Коледи — отминалите бяха много повече от предстоящите.

Колко още сутрини трябваше да преживея?

— Кураж, Т.К. Бързият червен пощенски влак отнася писмото ти на юг в добрия стар Лондон. При получаването му ще се задействат касетъчните бомби — ще взривят полицията, служителите от „Социални грижи“, стария офис на Хеймаркет, откъдето ще стигнат до г-жа Латъм. За нула време ще излезеш от тук.

Въображението ми рисуваше закъснелите коледни подаръци, с които ще отпразнувам свободата си. Пури, отбрано уиски, забавления с Малката румена госпожичка на импулсния й телефон за деветдесет пенса на минута. Защо да спирам дотук? Дали да не отскоча до Тайланд за мач реванш с онзи тип Тип и капитан Виагра?

Забелязах от полицата над камината да виси разпънат вълнен чорап. Когато угасих лампата, го нямаше. Кой се беше промъкнал в стаята ми, без да ме събуди? Ърни ли ми обявяваше коледно примирие? Че кой друг? Добрият стар Ърни! Щастливо разтреперан в бархетната си пижама, аз свалих чорапа и се върнах с него в леглото. Беше много лек. Обърнах го наопаки и отвътре се посипа сняг от хартийки. Моят почерк, моите думи, моите изречения!

Моето писмо!

Моето спасение, скъсано на парчета. Прехапах устни, заскърцах с коси, заскубах зъби, нараних си китката от блъскане по дюшека. Негово Преподобие проклетият отец Руни да гори в пъкъла! Сестра Ноукс, тази двулична кучка! Стояла е надвесена над мен като Ангела на смъртта, докато съм спал! Весела ти скапана Коледа, г-н Кавендиш!

Поддадох се, отстъпих. To succumb, глагол от края на XV век, succomber на старофренски или succumbere на латински, но все същата основна потребност на човешката природа, особено на моята. Отстъпих пред тъпоумните санитари. Отстъпих пред картичката на подаръка: „На г-н Кавендиш от новите му приятели с пожелание за още много коледни мигове в къща «Аурора»!“. Отстъпих пред подаръка си: календар с чудесата на природата, по два месеца на страница (нямаше отбелязана дата на смъртта). Отстъпих пред гумената пуйка, синтетичния пълнеж, горчивото брюкселско зеле, пред конфетите без гръм (не бива да причиняват инфаркти, лошо е за бизнеса), пред миниатюрните хартиени коронки, пред безсмисленото бърборене, пред непорочните вицове (барманът: „Какво да бъде?“; скелетът: „Голяма бира и кърпа, моля“). Отстъпих пред коледните серии от сапунените сериали, подправени с малко повече коледна жестокост, пред речта на Кралицата от гроба. На връщане от писоара срещнах сестра Ноукс и отстъпих пред победоносния й поздрав: „Весели празници, г-н Кавендиш!“.

Същия следобед в историческо предаване по Би Би Си 2 показаха стари кадри от Ипър, снимани през 1919. Дяволската подигравка с този някога красив град отразяваше състоянието на собствената ми душа.

 

 

Само три-четири пъти на младини съм съзирал Архипелага на щастието, преди да се изгуби в мъгли, циклони, студени фронтове, неблагоприятни ветрове и насрещни течения… Погрешно го вземах за възмъжаване. Приемах, че той е неизменна част от житейското ми пътуване и пропусках да запиша географската му ширина и дължина, приближаването му. Проклет млад глупак. Какво не бих дал сега за една неизменна карта на вечно съществуващото неназовимо! Какво не бих дал да зърна облак атлас.

 

 

Доживях до деня след Коледа, защото бях прекалено нещастен, за да се обеся. Излъгах. Доживях до деня след Коледа, защото бях прекалено страхлив, за да се обеся. Пуешки бульон (с леща, която хрупаше) на обяд, оживен единствено от търсенето на изгубения мобилен телефон на Диърдри (роботът хермафродит). Зомбитата се забавляваха с предположения къде може да е (в страничните пролуки на диваните), къде вероятно не е (под коледното дърво) и къде е невъзможно да бъде (в подлогата на г-жа Бъркин). Неусетно се озовах пред вратата на котелното и почуках с вид на разкайващо се куче.

Ърни стоеше надвесен над пералня, разглобена на части върху вестници.

— Виж кой не е тук.

— Весела Коледа, г-н Кавендиш — грейна Вероника под кожената си шапка а ла Романови. В скута й лежеше дебела книга с поезия. — Хайде, влез.

— Нямаше ме ден-два — неловко посмалих бройката аз.

— Знам! — възкликна г-н Мийкс. — Знам!

Ърни все така излъчваше презрение.

— Ъъъ… Може ли да вляза, Ърни?

Той едва забележимо помръдна брадичка нагоре и после надолу, за да покаже, че му е все едно. Пак разглобяваше котела, в дебелите си мазни пръсти стискаше ситни сребристи винтчета. Никак не ми помагаше.

— Ърни — казах накрая аз, — извинявай за онзи ден.

— Да.

— Ако не ме измъкнеш от тук… ще полудея.

Ърни разглоби някаква част, която не знаех даже как се казва.

— Да.

Г-н Мийкс се люлееше напред-назад.

— Е… Какво ще кажеш?

Той седна на чувал с тор.

— О, не се размеквай.

Мисля, че за последно се бях усмихвал на Панаира на книгата във Франкфурт. Лицето ме заболя.

Вероника намести кокетната си шапка.

— Кажи му за таксата ни, Ърнест.

— Каквото кажете, каквото кажете.

Едва ли някога съм бил по-откровен.

— Каква е цената ви?

Ърни ме накара да чакам, докато прибере и последната отвертка в чантата си с инструменти.

— Ние с Вероника решихме да продължим напред към нови пасища — той кимна към портата. — На север. Имам стар приятел, който ще се погрижи за нас. Така че ти ще ни вземеш със себе си.

Не бях го предвидил, но какво от това?

— Добре, добре. Много се радвам.

— Значи се разбрахме. Началото на операцията е след три дни.

— Толкова скоро? Имате ли вече план?

Шотландецът подсмръкна, отвори капачката на термоса си и си наля силен черен чай.

— Да, може да се каже.

 

 

Планът на Ърни беше много рискована редица плочки от домино.

— Всяка стратегия за бягство — наставляваше ни той — трябва да е по-изобретателна от пазачите ни.

Тя беше изобретателна, да не кажа дръзка, но ако някоя плочка домино не предизвикаше падането на следващата, незабавното ни разкриване щеше да доведе до пагубни последици, особено ако страховитата теория на Ърни за насилствено тъпкане с медикаменти беше вярна. Сега, като погледна назад, се чудя на себе си как съм се съгласил да участвам. Мога само да предполагам, че чувството ми на признателност към приятелите ми за това, че отново ми говорят, и отчаяното ми желание да се измъкна от къща „Аурора“ — жив — са заглушили гласа на вродената ми предпазливост. Изборът падна на 28 декември, защото Ърни беше научил от Диърдри, че г-жа Джъд ще пренощува в Хъл заради някакви племенници и коледни пантомими.

— Разузнаването е основата — Ърни се тупна по носа.

Аз бих предпочел Уидърс или онази харпия Ноукс да ги няма, но Уидърс отсъстваше само през август, когато навестяваше майка си в Залива на Робин Худ, а Ърни смяташе г-жа Джъд за най-хладнокръвната от нашите тъмничари и следователно най-опасната.

 

 

Ден за начало на операцията. Явих се в стаята на Ърни трийсет минути след като в десет часа сложиха Неумрелите да си легнат.

— Последна възможност да се откажеш, ако мислиш, че не можеш да се справиш — каза ми хитрият шотландец.

— Никога не съм се отказвал от нищо през живота си — отвърнах аз, изричайки най-безочливата лъжа.

Ърни отвинти капака на вентилационния отвор и извади мобилния телефон на Диърдри от скривалището му.

— Ти имаш най-нафукания глас — уведоми ме той, когато разпределяше различните роли — и си изкарваш хляба с баламосване на хора по телефона.

Набрах номера на Джонс Хочкис, който Ърни беше преписал още преди месеци от телефонния тефтер на г-жа Хочкис.

Отсреща ми отговориха сънливо:

— К’во има?

— А, да, г-н Хочкис?

— На телефона? Вие кой сте?

Читателю, щеше да се гордееш с мен.

— Д-р Конуей, къща „Аурора“. Замествам д-р Върхоф.

— Боже мой, да не е станало нещо с майка ми?

— Опасявам се, че да, г-н Хочкис. Кураж, трябва да се подготвите. Не мисля, че тя ще доживее до сутринта.

— О! О?

Някаква жена до него попита:

— Кой е, Джонс?

— Божичко! Наистина ли?

— Наистина.

— Но какво… й е?

— Тежък плеврит.

— Плеврит?

Може би вживяването ми в ролята съвсем леко надхвърляше моята компетентност.

— Плевритът на Хийли никога не е изключен при жени на възрастта на майка ви, г-н Хочкис. Вижте, когато дойдете, ще обоснова диагнозата си. Майка ви пита за вас. Дал съм й двайсет милиграма, ъъъ, морфадин-50, така че не изпитва болка. Странното е, че постоянно говори за бижута. Все повтаря, отново и отново: „Трябва да кажа на Джонс, трябва да кажа на Джонс…“ Това говори ли ви нещо?

Мигът на истината.

Хвана се!

— Боже мой. Сигурен ли сте? Спомня ли си къде ги е сложила?

Жената до него каза:

— Какво? Какво?

— Явно е ужасно огорчена от това, че тези бижута са останали у семейството й.

— Разбира се, разбира се, но къде са те, докторе? Къде казва, че ги е скрила?

— Вижте, трябва да се връщам в стаята й, г-н Хочкис. Ще ви чакам на рецепцията в къща „Аурора“… Кога?

— Попитайте я къде… не, кажете й… Кажете на мама да… Вижте, доктор, ъъъ…

— Ъъъ… Конуей! Конуей.

— Д-р Конуей, може ли да доближите телефона до устата на майка ми?

— Аз съм лекар, не телефонна централа. Елате лично. Тогава ще може да ви каже.

— Кажете й… да се държи, докато пристигнем, за Бога. Кажете й… че Пипкинс много я обича. Ще дойда… до половин час.

Краят на началото. Ърни закопча чантата си.

— Добре се справи. Задръж телефона за всеки случай, ако се обади.

 

 

За втората плочка от доминото трябваше да застана на стража в стаята на г-н Мийкс и да гледам през ключалката на вратата. Поради напредналото си състояние на упадък нашият верен котелен талисман не участваше в голямото бягство, но стаята му беше срещу моята, а и той разбираше, като му се каже „Шшт!“. В десет и четвърт Ърни отиде на рецепцията да съобщи на сестра Ноукс за моята смърт. Тази плочка от доминото можеше да падне в нежелана посока. Ние надълго и нашироко обсъждахме кой да се нагърби с ролята на трупа и кой — на вестоносеца: за да не събуди подозрения у нашата Мегера^[5], смъртта на Вероника би изисквала драматични умения, които не бяха по силите на Ърни; Вероника да съобщи за смъртта на Ърни беше изключено като вариант поради склонността й към мелодрами; стаите и на Ърни, и на Вероника граничеха с тези на Неумрели, които бяха още с всичкия си и можеха да ни сложат прът в колелата. Моята стая обаче се намираше в крилото на някогашното училище и единственият ми съсед беше г-н Мийкс. Затова избраха мен да играя умрелия. Голямото неизвестно се криеше в личната омраза на сестра Ноукс към мен. Щеше ли да побърза да види врага си повален и да забие карфица във врата ми, за да провери дали наистина съм умрял? Или щеше първо да го отпразнува със замах?

 

 

Стъпки. Чукане на вратата ми. Сестра Ноукс налапа стръвта. Плочка номер три се залюля, но вече се прокрадваха възможности за отклонение. Ърни трябваше да я придружи чак до вратата на стаята, в която съм издъхнал. Тя сигурно се беше втурнала напред. От скривалището си видях как хищникът надзърна вътре. Светна лампите. Класическият камуфлаж от възглавници под завивките, по-реалистичен, отколкото може би си мислите, я подмами в стаята. Аз тичешком прекосих коридора и с трясък затворих вратата. От този момент нататък третата плочка от доминото зависеше от ключалките — външното резе се оказа заяждащ въртящ се механизъм и преди да успея да го завъртя, Ноукс отново дърпаше вратата — беше опряла крак в рамката на вратата — и демоничната й сила заплашваше да разкъса бицепсите ми и да изтръгне китките ми. Разбрах, че победата няма да е моя.

Затова поех голям риск и рязко пуснах дръжката. Вратата широко се отвори и вещицата прелетя през стаята. Преди отново да се втурне към вратата, аз бях успял да я затворя и залостя. Отвътре се посипаха удари и неизброими заплахи, достойни за „Тит Андроник“. Още ги чувам в кошмарите си. Ърни дойде запъхтян с чук и шепа седемсантиметрови гвоздеи. Закова вратата за рамката и остави ловджийката да ръмжи в затворническата килия, която сама беше изградила.

 

 

Долу на рецепцията на домофона от главната порта плочка номер четири мигаше в мъртвешко синьо. Вероника знаеше кой бутон да натисне.

— Проклятие, от десет проклети минути звъня по това проклето нещо, докато майка ми си отива, по дяволите! — кресна разстроен Джонс Хочкис. — М***а му, хора, на какво си играете?

— Трябваше да помогна на д-р Конуей да усмири майка ви, г-н Хочкис.

— Да я усмири? От плеврита?

Вероника натисна копчето за отваряне и както се надявахме, портата в отсрещния край на имота широко се отвори (искам да предваря въпроса на образования читател, който може би ще пожелае да узнае защо не сме използвали същото това копче, за да избягаме, като обясня, че вратата се затваряше автоматично след четирийсет секунди, че на рецепцията обикновено стоеше някой и че отвъд портата се простираха дълги мили замръзнало тресавище). Свистенето на гуми в ледената мъгла се усили. Ърни се скри в служебната стая отзад, а аз посрещнах рейнджроувъра на стълбите отвън. Зад волана седеше жената на Джонс Хочкис.

— Как е тя? — попита Хочкис и тръгна към мен.

— Все още е сред нас, г-н Хочкис, все още пита за вас.

— Слава на Христа. Вие ли сте онзи Конуей?

Исках да се отърва от допълнителни медицински въпроси.

— Не, докторът е при майка ви, аз само работя тук.

— Никога не съм ви виждал.

— Всъщност дъщеря ми работи тук като помощник медицинска сестра, но заради недостига на персонал и спешния случай с майка ви повикаха мен, пенсионера, да стоя на рецепцията. Затова и се забавихме с отварянето на вратата.

Жена му трясна вратата на колата.

— Джонс! Ехо! Навън е под нулата, а майка ти умира. Може ли после да изясняваме пропуските в протокола?

Вероника беше слязла с лъскава нощна шапка на главата.

— Г-н Хочкис? Срещали сме се няколко пъти. Майка ви е най-близката ми приятелка тук. Моля ви, бързо идете при нея. Тя е в стаята си. Докторът реши, че е прекалено опасно да я местим.

Джонс Хочкис започна да надушва нещо нередно, но как можеше да обвини тази мила старица в измама и заговор? Жена му го пришпори и го задърпа по коридора.

 

 

Отново седях зад волан на автомобил. Ърни качи скъпата си страдаща от артрит приятелка и неразумно количество кутии за шапки на задната седалка, после бързо зае мястото до шофьора. След като мадам X ме напусна, аз така и не смених колата, която тя взе, с нова, а през следващите години нещата не се развиха така, както се надявах. По дяволите, кой педал за какво беше? Газ, спирачка, съединител, огледало, мигач, скоростен лост. Посегнах към ключа на таблото.

— Какво чакаш? — попита Ърни.

Пръстите ми упорито не намираха ключ.

— Побързай, Тим, побързай!

— Няма ключ. Проклетия ключ го няма.

— Той винаги го оставя на таблото!

Пръстите ми упорито не го намираха.

— Жена му караше колата! Тя е взела ключовете! Проклетата женска е взела ключовете със себе си! Проклятие, мили ми свети Юда, какво ще правим сега?

Ърни огледа таблото, погледна в жабката, на пода.

— Не можеш ли да я запалиш без ключ? — гласът ми прозвуча отчаяно.

— Не се размеквай! — кресна той в отговор, докато човъркаше в пепелника.

Петата плочка от доминото беше здраво залепена във вертикално положение.

— Извинете ме — каза Вероника.

— Виж под сенника!

— Нищо, само проклета, проклета, проклета…

— Извинете ме — обади се Вероника, — това ключ от кола ли е?

Двамата с Ърни се обърнахме и при вида на секретния ключ в ръката й изревахме като стереоуредба:

— Неееееее!

Изревахме повторно, когато видяхме Уидърс да тича по оскъдно осветения нощен коридор откъм крилото на трапезарията, следван отблизо от двамата Хочкис.

— О — каза Вероника, — и този дебелият се появи…

Видяхме как Уидърс стигна до рецепцията. Погледна през стъклото право към мен и в съзнанието ми нахлу картина на ротвайлер, който разкъсва парцалена кукла с чертите на Тимъти Лангланд Кавендиш, мъж на възраст 65 3/4. Ърни заключи всички врати на колата, но как щеше да ни помогне това?

— Ами този?

Нима Вероника размахваше под носа ми ключ от кола? С логото на „Рейндж Роувър“ отгоре.

Ърни и аз изревахме:

— Даааааа!

Уидърс отвори със замах входната врата и прескочи стъпалата.

Пръстите ми престанаха да ме слушат и аз изпуснах ключа.

Уидърс се подхлъзна на замръзнала локва и полетя презглава.

Аз си ударих главата във волана и клаксонът изсвири.

Уидърс вече дърпаше заключената врата. В черепа ми избухваха болезнени фойерверки, докато пръстите ми шареха по таблото. Джонс Хочкис крещеше:

— Сваляйте мършавите си телеса от колата ми, иначе ще ви съдя — по дяволите, ще ви съдя така или иначе!

Уидърс блъскаше по прозореца ми с тояга — не, това беше юмрукът му; камъкът на пръстена на съпругата Хочкис одраска стъклото; ключът някак си влезе в ключалката за запалването, двигателят с ръмжене оживя, на таблото замигаха цветни светлини; Чет Бейкър пееше „Да се омитаме“; Уидърс висеше на вратата и блъскаше, двамата Хочкис стояха приведени на светлината от фаровете като грешници от картина на Ел Греко; включих рейнджроувъра на първа, но той по-скоро подскочи, отколкото помръдна, защото ръчната спирачка беше дръпната; къща „Аурора“ се озари като летяща чиния в „Близки срещи от третия вид“; аз пропъдих усещането, че съм преживявал същия този момент много пъти досега; освободих ръчната спирачка, бутнах Уидърс, минах на втора, семейство Хочкис не се давеха, но махаха с ръце като давещи се и потънаха, и ние излетяхме!

 

 

Подкарах колата покрай езерото в противоположна посока от портата, защото г-жа Хочкис беше оставила рейнджроувъра обърнат натам. Погледнах в огледалото — Уидърс и Хочкисови тичаха след нас като проклети командоси.

— Ще ги подмамя надалеч от портата — бързо заговорих на Ърни, — за да ти дам време да се справиш с ключалката. Колко ще ти трябва? Мисля, че ще имаш четирийсет и пет секунди.

Ърни не ме чу.

— Колко време ще ти трябва за ключалката?

— Ще се наложи да разбиеш портата.

— Какво?

— С хубав голям „Рейндж Роувър“ със скорост петдесет мили в час би трябвало да успееш.

— Какво? Нали каза, че можеш и насън да отключиш портата!

— Това сложно електрическо чудо? Няма начин!

— Нямаше да заключа Ноукс и да открадна кола, ако знаех, че не можеш да се справиш с ключалката!

— Да, точно така, ти си мекушав, затова трябваше да те окуража.

— Да ме окуражиш? — изкрещях аз, в еднаква степен уплашен, отчаян и ядосан.

Колата късаше храсталака и храсталакът й отвръщаше.

— Не е ли страшно вълнуващо? — възкликна Вероника.

Ърни заговори така, сякаш ставаше дума за труден за сглобяване предмет от „Направи си сам“.

— Ако централният прът не е забит много надълбоко, от удара портата просто ще се разлети на части.

— А ако е забит надълбоко?

Вероника започна да показва признаци на маниакална лудост.

— Тогава от удара ние ще се разлетим на части! Така че дай газ до дупка, г-н Кавендиш!

Портата полетя към нас — десет, осем, шест дължини на колата. От дълбините на тазовото ми дъно долетя гласът на баща ми: „Имаш ли и най-малката представа колко си загазил, момче?“. И аз се подчиних на баща си, да, подчиних му се и ударих спирачките. Мама изсъска в ухото ми: „По дяволите, мили ми Тимбо, какво имаш за губене?“. Мисълта, че съм натиснал не спирачките, а газта, беше последната, преди… две дължини, една, бам!

Вертикалните пръти станаха диагонални.

Портата изхвърча от пантите.

Сърцето ми подскачаше като с бънджи от гърлото до корема и обратно, и обратно, а рейнджроувърът се движеше на зигзаг по пътя, аз стисках червата си колкото сила имах, спирачките свистяха, но аз държах колата настрана от канавките, двигателят все така бръмчеше, предното стъкло беше все така здраво.

Внезапно спрях.

В лъчите светлина от предните фарове мъглата се сгъстяваше и разреждаше.

— Гордеем се с теб — каза Вероника, — нали, Ърнест?

— Да, скъпа, и още как! — Ърни ме плесна по гърба.

Чух как недалеч зад нас Уидърс сипе обвинения и ръмжи от ярост. Ърни свали прозореца и изкрещя към къща „Аурора“:

— Загубеня-я-я-я-я-я-як!

Аз отново докоснах педала за газта. Гумите зашумоляха по чакъла, двигателят се събуди и къща „Аурора“ изчезна в нощта. По дяволите, когато родителите ти умрат, те се заселват у теб.

 

 

— Пътна карта?

Ърни се ровеше в жабката. Дотук откритията му се ограничаваха със слънчеви очила и карамелени бонбони.

— Няма нужда. Запомнил съм нашия път. Познавам го като дланта си. Всяко бягство е девет десети логистика.

— По-добре да стоим настрана от магистралите. В днешно време там има камери и какво ли не.

Аз се замислих над смяната на кариерата си — от издател на крадец на коли.

— Знам.

Вероника се преобрази в г-н Мийкс — блестящо:

— Аз знам! Аз знам!

Казах й, че преобразяването й е невероятно точно.

Пауза.

— Нищо не съм казала.

Ърни се обърна и изкрещя от учудване. Когато погледнах в огледалото и видях г-н Мийкс да се тресе в най-задната част на колата, за малко да изляза от пътя.

— Как… — започнах аз. — Кога… Кой…

— Г-н Мийкс! — изгука Вероника. — Каква приятна изненада.

— Изненада ли? — попитах. — Той е нарушил законите на проклетата физика!

— Тук едва ли ще можем да направим обратен завой и да се върнем в Хъл — заяви Ърни, — а е прекалено студено, за да го свалим от колата. До сутринта ще е станал на ледена висулка.

— Ние избягахме от къща „Аурора“, г-н Мийкс — обясни му Вероника.

— Аз знам! — извика като в опиянение старото магаре. — Аз знам.

— Един за всички и всички за един, нали?

Г-н Мийкс се заливаше от смях, смучеше бонбони и си тананикаше „Британските гренадири“, докато рейнджроувърът унищожаваше една след друга милите в посока север.

 

 

Предните фарове осветиха табела с надпис: „МОЛЯ, КАРАЙТЕ ВНИМАТЕЛНО В ТОУИК КРОС“. Ърни беше отбелязал това място на пътната ни карта голям червен X и сега разбирах причината: денонощна бензиностанция, обслужваща първокласен път, в съседство с кръчма на име „Обесената хрътка“. Отдавна беше минало полунощ, но вътре още светеше.

— Паркирай пред бара. Аз ще отида да взема бидон бензин, така никой няма да ни забележи. После предлагам да пийнем набързо по една бира, за да отпразнуваме добре свършената работа. Глупавият Джонс е оставил якето си в колата, а в якето — тра-ла-ла — Ърни показа портфейл с големината на моето куфарче. — Сигурен съм, че може да ни почерпи по едно.

— Аз знам! — възкликна ентусиазиран г-н Мийкс. — Знам!

— „Драмбуи“ и сода — реши Вероника — ще ми дойдат добре.

Ърни се върна след пет минути с бидона.

— Никакви грижи.

Той наля бензина в резервоара, после четиримата тръгнахме през паркинга към „Обесената хрътка“.

— Свежа нощ — отбеляза Ърни и предложи на Вероника да го хване подръка.

Беше дяволски студено и аз не можех да спра да треперя.

— Красива луна, Ърнест — добави тя и пъхна ръка под неговата. — Каква великолепна нощ за бягство! — Вероника се изкиска като шестнайсетгодишна.

Аз затворих в сандъка стария си демон — ревността. Г-н Мийкс залиташе, затова аз го заведох до вратата, където черна дъска рекламираше „Големия мач!“. Вътре в топлата пещера тълпа посетители гледаше по телевизията футболен мач в далечен флуоресцентен часови пояс. В осемдесет и първата минута Шотландия водеше с един гол пред Англия. Никой даже не ни забеляза. Англия да играе с Шотландия в чужбина в разгара на зимата — нима пак бе дошло време за Световната купа? Чувствах се като проклетия Рип ван Уинкъл.

Аз не съм любител на баровете с телевизори, но поне нямаше бумкаща отровна музика, а и тази вечер свободата беше най-сладкото питие. Едно овчарско куче ни направи място на пейката до камината. Ърни поръча напитките, защото, както каза, моето произношение било прекалено южняшко и някой можел да се изплюе в чашата ми. Поръчах си двойно уиски „Килмагун“ и най-скъпата пура, която се предлагаше в бара, Вероника си поръча ликьор „Драмбуи“ и сода, г-н Мийкс — джинджифилова бира, а Ърни — наливна горчива на име „Гневен кучи син“. Барманът не сваляше очи от телевизора — сипа ни питиетата, като използваше само осезанието си. Точно когато се настанихме в една ниша, през бара премина циклон на отчаяние. Беше отсъдена дузпа за Англия. Фанатичен гняв наелектризира публиката.

— Искам да погледна пътя. Ърни, дай ми картата, ако обичаш.

— Ти я взе последен.

— О, сигурно е…

В стаята ми. Едър план, господин режисьор Ларс, покажи максимално отблизо Кавендиш, осъзнал съдбоносната си грешка. Бях оставил картата на леглото си. За сестра Ноукс. С нашия маршрут, отбелязан с флумастер.

— В колата… О, боже. Мисля, че трябва да допиваме и да ставаме.

— Но ние току-що седнахме.

Аз преглътнах с усилие.

— Относно, ъъъ, картата…

Погледнах часовника си и запресмятах разстоянията и скоростта.

Ърни започна да загрява.

— Какво за картата?

Отговорът ми потъна сред възгласи на племенна скръб. Англия изравни. И точно в този момент — не се шегувам — вътре надзърна Уидърс. Гестаповските му очи се спряха върху нас. Не изглеждаше радостен. Зад него се показа Джонс Хочкис, видя ни и истински ни се зарадва. Бръкна за мобилния си телефон, за да повика своите ангели на отмъщението. Трети здравеняк с изцапан с масло комбинезон допълваше компанията, но, изглежда, сестра Ноукс засега беше успяла да убеди Джонс Хочкис да не намесва полицията. Така и никога не установих самоличността на омазания здравеняк, но щом ги видях, разбрах: играта свърши.

Вероника изпусна слаба въздишка.

— Толкова се надявах да видя — напевно произнесе тя — дивата планинска мащерка насред цъфналия пирен, а сега сбогом, мечта…

Очакваше ни дрогиран полуживот на ограничения и дневен ред. Кроткият г-н Мийкс кротко стана, за да тръгне с тъмничаря ни.

Изведнъж нададе библейски рев (Ларс, едър план, камерата тръгва от паркинга, минава през оживения бар и спира точно между прогнилите сливици на г-н Мийкс). Телевизионните зрители изоставиха разговорите си, разляха питиетата си и го погледнаха. Дори Уидърс замръзна на място. Осемдесетгодишният старец скочи на бара като Фред Астер в разцвета на силите си и отправи следния вик за помощ към вселенското си братство:

— Има ли или няма тук ис-с-с-стински шотландци?

Цяло изречение! Ърни, Вероника и аз застинахме неподвижно като кефали.

Силен драматизъм. Никой не помръдваше.

Г-н Мийкс посочи Уидърс с костелив палец и произнесе следното древно проклятие:

— Тия ми ти анг-г-глийски пуяци погазват моите пр-р-ра-ва, д-д-дадени ми от Бога! Тия долно използват м-м-мене и мойте приятелчета и вие тря’а да ни п-п-помогнете!

Уидърс ни изръмжа:

— Елате кротко да си понесете наказанията.

Нашият надзирател показа южняшкия си английски нрав! Един рокер се надигна като Посейдон и кокалчетата на ръцете му изпукаха. До него застана някакъв кранист. После мъж с брадичка като перка на акула в костюм за хилядарка. После дървосекачка с белези, които говореха за професията й.

Загасиха телевизора.

Един планинец тихо се обади:

— Не бой се, чо’ече. Ний ня’а да те дадем.

Уидърс претегли положението и се подсмихна, сякаш казваше: „Я се осъзнайте!“.

— Тези хора са откраднали кола.

— Ти ченге ли си? — пристъпи напред дървосекачката.

— Дай да ти видя значката — приближи се кранистът.

— А, ти си няк’ъв лайнар, човече — отсече Посейдон.

Ако те бяха запазили хладнокръвие, може би щяхме да загубим, но Джонс Хочкис си вкара фатален автогол. Като видя, че пътят му е преграден с щека за билярд, той си изля нервите с думите:

— Я виж какво, проклет мърляч, заври си проклетата поличка в…

Един от зъбите му цопна в уискито ми на петнайсет крачки от мястото на удара (извадих зъба, за да го запазя като доказателство за това невероятно твърдение, иначе никой никога няма да ми повярва). Уидърс хвана и прекърши китката на насочената към него ръка, метна един дребен нападател през билярдната маса, но великанът беше един, а разгневените му врагове — легион. О, последвалата сцена приличаше на битката при Трафалгар. Трябва да призная, че не ми беше съвсем неприятно да гледам как бият бияча, но когато Уидърс падна на пода и отгоре му се посипаха обезобразяващи удари, аз предложих тактично да се оттеглим от полесражението към взетия назаем автомобил. Излязохме през задния вход и се втурнахме към ветровития паркинг с всичката бързина, на която бяха способни краката ни, чиято обща възраст значително надхвърляше три века. Аз подкарах колата. На север.

Къде ще свърши всичко това — не знам.

КРАЙ

* * *

Отлично, драги ми читателю, щом си ме изтърпял дотук, заслужаваш епилог. Моята зловеща участ завърши в този безупречен пансион в Единбург, чиято съдържателка е дискретна вдовица от о-в Ман. След боя в „Обесената хрътка“ ние, четирима разбойници, отидохме в Глазгоу, където Ърни познава сговорчив полицай, който може да се погрижи за колата на Хочкис. Тук пътищата ни се разделиха. Ърни, Вероника и г-н Мийкс ми помахаха за сбогом на гарата. Ърни обеща да поеме вината върху себе си, ако ръката на закона някога ни застигне, защото е прекалено стар, за да го съдят, което е много цивилизовано от негова страна. Двамата с Вероника се запътиха към Хебридските острови, където братовчед на Ърни, свещеник и момче за всичко, поддържа занемарените градини на руски мафиоти и германски ентусиасти с интерес към гаелския език. Аз редовно отправям светски молитви за тяхното благополучие. По идея трябваше да оставят г-н Мийкс пред някоя градска библиотека с табела: „Моля ви, погрижете се за тази мечка“; но подозирам, че Ърни и Вероника ще го вземат със себе си. След пристигането си при вдовицата от остров Ман аз спах под одеялото си от гъши пух като крал Артур на Острова на блажените. Защо тутакси не се качих на първия влак за Лондон? Още не знам със сигурност. Може би съм си спомнил забележката на Денхолм за живота оттатък М25. Никога няма да узная каква роля е изиграл брат ми в моето пленничество, но беше прав — Лондон чернее на картата на Англия като стомашен полип. По-нагоре от него има цяла страна.

В библиотеката потърсих домашния телефон на г-жа Латъм. Нашата телефонна среща беше трогателен момент. Разбира се, г-жа Латъм овладя вълнението си, като ме нахока, а после ме осведоми за събитията от седмиците на моето отсъствие. Когато не съм отишъл навреме за кастрирането си в три часа, хидрата Хогинс изтърбушила офиса, но годините финансово балансиране на ръба се оказали много полезни на моята непоклатима опора. Тя заснела цялата вандалщина с малка видеокамера, която взела от племенника си. Така усмирила братята Хогинс: „Стойте настрана от Тимъти Кавендиш — предупредила ги г-жа Латъм, — иначе този запис ще се появи в интернет и всичките ви гаранции ще прераснат в ефективни присъди“. По този начин ги принудила да приемат справедливо предложение за дял от бъдещите хонорари (подозирам, че те тайно са се възхитили от хладнокръвието на моя женски булдог). Управата на сградата използвала изчезването ми — и потрошаването на офиса ми — като предлог да ни изхвърли. Докато пиша тези редове, бившият ми офис се превръща в „Хард Рок Кафе“ за американци с носталгия по дома. Понастоящем издателство „Кавендиш“ се ръководи от къща, която е собственост на преселилия се в Танжер по-голям племенник на секретарката ми. А сега най-хубавата новина: едно холивудско студио поиска правата за заснемане на филм по „Набито канче“ срещу абсурдна сума, голяма колкото многоцифрен баркод. Много от парите ще отидат при братята Хогинс, но за пръв път от двайсет и две годишна възраст насам аз съм богат.

Г-жа Латъм се оправи с кредитните ми карти и т.н. и сега аз чертая бъдещето на подложки за бирени халби като Чърчил и Сталин в Ялта, и трябва да призная, че бъдещето не изглежда никак зле. Трябва да платя на някой гладен писател наемник да превърне бележките, които четеш сега, в мой собствен филмов сценарий. О, по дяволите, щом Дърмът Хогинс Чистача може да напише бестселър, по който ще се снима филм, защо пък Тимъти Кавендиш Възкръсналия да не може? Вкарвам в книгата сестра Ноукс, пращам я на подсъдимата скамейка и оттам на дръвника. Жената беше искрена — повечето фанатици са такива, — но това не я правеше по-малко опасна, затова тя трябва да се назове по име и опозори. Към дребния проблем с взетата под наем кола на Джонс Хочкинс трябва да се подходи деликатно, но по-миризливата риба вече е опържена. Г-жа Латъм се свърза по имейл с Хилъри В. Хъш, за да съобщи за интереса ни към „Периоди на полуразпад“, и само преди час пощальонът донесе втората част. Вътре имаше снимка и се оказва, че В. е съкратено от „Винсънт“! И какъв дебелак! Самият аз не съм фиданка, но Хилъри има талия, с която ще запълни не две, а три места в самолет втора класа. Ще разузная дали Луиса Рей е още жива, щом седна в някой ъгъл в „Подсвиркващия храст“, фактическия ми офис, затънтена таверна, подобна на корабокруширал галеон, където Мария, кралицата на Шотландия, повикала на помощ дявола. Съдържателят, чиито двойни уискита са като четворните в завладяния от администратори Лондиниум, се кълне, че редовно вижда Нейно клето величество. Ин вино веритас.

Това е кажи-речи всичко. Средната възраст отмина, но поведението, не възрастта, причислява човек към редовете на Неумрелите или предлага спасение. Царството на младите е обитавано от много Неумрели души. Те сноват насам-натам и затова няколко десетилетия вътрешното им загниване остава незабелязано, нищо повече. Отвън по сивите покриви и гранитните стени се сипят едри снежинки. И аз като Солженицин, който работи във Върмонт, ще се трудя с пот на челото в изгнание, далеч от града, към който принадлежа до мозъка на костите си.

Една ослепителна залязваща вечер и аз като Солженицин ще се завърна.