Дейвид Мичъл
Облакът атлас (76)

69

В стаята на Марго Роукър в окръжната болница на Суонеке Хестър ван Зант поглежда часовника си. 21,57. Времето за посещения свършва в осем часа.

— Още едно за из път, а, Марго? — посетителката поглежда приятелката си, която лежи в кома, и прелиства своята „Антология на американската поезия.“ — Малко Емерсън? А, да. Помниш ли това? Ти ми го показа.

Ако убиец и убит

виждат в убития мъртвец,

не знаят те, че все честит,

аз пазя в себе си живец.

 

Далеч и близо са едно,

подобно мрака и деня,

аз виждам древно божество,

позор от слава не деля.

 

И кой отписва ме, греши,

политне ли, аз съм крила,

аз съм и грях, и съгрешил,

и на брахмана съм хвала.

 

В обителта ми богове

жадуват да се възнесат…

— Марго? Марго? Марго!

Клепачите на Марго Роукър трепкат като в парадоксален сън. В гръкляна й се надига звук. Тя поема глътки въздух, после широко отваря очи, примигва объркано и тревожно при вида на тръбичките в носа си. Хестър ван Зант също е в паника, но е обнадеждена.

— Марго! Чуваш ли ме? Марго!

Очите на пациентката се спират върху старата й приятелка и тя спокойно отпуска глава на възглавницата.

— Да, чувам те, Хестър, ти крещиш в ухото ми, по дяволите.