Дейвид Мичъл
Облакът атлас (16)

14

Джери Нъсбаум завърта стола в кабинета си, възсяда го, подпира ръце и лакти на облегалката му и отпуска брадичка върху тях.

— Представи си картинката — аз и шестима откачалки с расти и негроидни убеждения и в ноздрите ми опрян пистолет. И не ти говоря за Харлем посред нощ, говоря ти за шибания Гринич Вилидж посред бял ден, след като съм изял една тлъста осемкилограмова пържола с Норман Мейлър, мамка му. Та стоим значи ние, единият черен брат ме преджобва с двуцветната си лапа и ме освобождава от портфейла ми. „К’во е т’ва? Алигаторска кожа? — Нъсбаум имитира произношение като на Ричард Прайър. — Нямаш класа, белчо!“ Класа? Тия отрепки ме накараха да си опразня джобовете до последния цент, буквално. Само че Нъсбаум се смя последен, обзалагаш ли се? В таксито към „Таймс Скуеър“ написах превърналата се в класика статия „Нови племена“, няма полза от фалшива скромност, и до края на седмицата я продадох на трийсет издания! Моите крадци ме превърнаха в популярно име. Така че, Луи-Луи, какво ще кажеш ти да ме заведеш на вечеря, а аз да те науча как да измъкнеш малко злато от Юмрука на съдбата?

Пишещата машина на Луиса звънва.

— Ако крадците са те обрали до последния цент — буквално, — какво си търсил в такси от Гринич Вилидж до „Таймс Скуеър“? Платил си в натура за пътуването?

— Ти — Нъсбаум се намества — си гений в пропускането на същественото.

Роланд Джейкс накапва снимка с восък от свещ.

— Определение на седмицата. Какво е консерватор?

За лятото на 1975 шегата е вече остаряла.

— Обран либерал.

Засегнат, Джейкс отново се залавя да поправя снимката си.

Луиса прекосява стаята и стига до вратата на Дом Грелш. Шефът й говори тихо и сърдито по телефона. Тя стои отвън, но дочува:

— Не, не, не, г-н Фръм, нещата наистина са черно-бели, кажете ми — хей, сега говоря аз, — кажете ми, има ли по-черно-бяло „състояние“ от левкемията? Знаете ли какво си мисля? Мисля си, че жена ми е просто поредният досаден ангажимент, който ви дели от голфа в три часа, не е ли така? Тогава ми го докажете. Вие имате ли жена, г-н Фръм? Имате ли? Имате. Представяте ли си жена ви да лежи в болница и косата й да капе? Какво? Какво казахте? „Емоциите няма да помогнат!“ Само това ли можете да ми предложите, г-н Фръм? Да, човече, напълно прав си, ще се посъветвам с адвокат!

Грелш тряска слушалката, нахвърля се на боксовата си круша, като при всеки удар мърмори задъхан: „Фръм!“, рухва на стола си, запалва цигара и забелязва Луиса да стои колебливо на вратата.

— Живот. Лайняна буря десета степен. Чувала ли си за това?

— Резюмето. Мога да дойда по-късно.

— Не. Влез, седни. Луиса, ти млада, здрава и силна ли си?

— Да — Луиса сяда на някакви кашони. — Защо?

— Защото след това, което ще ти кажа за статията ти относно недоказаното укриване на информация в „Сийборд“, ще се почувстваш стара, болна и слаба.