Дейвид Мичъл
Облакът атлас (19)

17

В хотелската си стая в „Бон Воаяж“ д-р Руфъс Сиксмит чете снопче писма, писани до него преди близо половин век от приятеля му Робърт Фробишър. Знае ги наизуст, но допирът, шумоленето им и избледнелият почерк на неговия приятел успокояват нервите му. За тези писма той би се хвърлил в горяща сграда. Точно в седем часа се умива, сменя си ризата и пъха деветте прочетени писма в хотелската Библия — прибира я в шкафчето до леглото. Непрочетените пъха в джоба на сакото си, за да ги чете в ресторанта. Писмата на Фробишър не са подходящ материал за изнудване, но Сиксмит е предпазлив и подреден човек.

Вечерята се състои от малка пържола и резенчета пържен патладжан с лошо измита салата. Това по-скоро убива, отколкото задоволява апетита на Сиксмит. Той оставя половината храна в чинията си и отпива газирана вода, докато чете последните осем писма на Фробишър. В думите на Робърт вижда себе си, вижда се как търси из Брюж неуравновесения си приятел, първата си любов… „И ако трябва да съм честен, последната.“

Сиксмит плаща сметката и се връща в хотелската си стая. В асансьора мисли за отговорността, която е стоварил на плещите на Луиса Рей, пита се дали е постъпил правилно. Когато отваря вратата, пердетата в стаята му се издуват. Той се провиква:

— Кой е там?

„Никой. Никой не знае къде си.“ Въображението му го разиграва от седмици. Не спи достатъчно.

— Виж — казва Сиксмит сам на себе си, — след четирийсет и осем часа ще бъдеш в Кеймбридж на своя дъждовен, сигурен, малък остров. Ще имаш подръка средствата, съюзниците, контактите си и там ще можеш да планираш своята атака срещу „Сийборд“.