Дейвид Мичъл
Облакът атлас (51)

44

Милтън влиза в оплютия от мухи смесен магазин, който обслужва къмпинга, паркинга с караваните, посетителите на плажа, потока от коли към Суонеке и пръснатите наоколо отдалечени къщи. От радиото зад тезгяха се носи песен на „Ийгълс“. Милтън пуска монета от десет цента в телефона, оглежда се да види дали стените нямат уши и набира наизустен номер. От охладителните кули на Суонеке като духове от бутилка изскачат кълбета водна пара. Редици електрически стълбове маршируват на север към Буенас Йербас и на юг към Лос Анджелис. „Странно — размишлява Милтън. — Власт, време, гравитация, любов. Ония сили, които наистина не можеш пребори, са все невидими.“ Отсреща някой вдига телефона.

— Да?

— Ало, Нейпиър? Аз съм. Слушай, за онази жена на име Луиса Рей. Ами ако предположим, че не е? Ако още се разхожда, яде сладолед и плаща сметки за тока? Дали си готов да платиш, за да разбереш къде е? Така ли? Колко? Не, ти кажи цена. Добре, удвои я… Не? Драго ми беше да си поговорим, Нейпиър, трябва да вървя и… — Милтън се подсмихва. — На същата сметка до един работен ден, ако обичаш. Точно така. Какво? Не, никой друг не я е виждал, само лудата Ван Зант. Не. Спомена за него, само че той е на дъното на големия син океан. Съвсем сигурно. Храна за рибите. Разбира се, че не, моите сведения са само за твоите уши… Аха, ще я закарам в апартамента й, после тя отива при майка си… Добре, ще го удължа до един час. На същата сметка, както винаги. До един работен ден.