Дейвид Мичъл
Облакът атлас (59)

52

Джо Нейпиър разглежда грижливо съчетаните по цветове картини в приемната на вицепрезидента Уилям Уайли и осъзнава, че вече от месеци е изваден от играта. Преданите хора са изчезнали от полезрението му и властта е изтекла в добре известна посока. „Аз не се противопоставих — мисли си Нейпиър, — остава ми само година и половина.“ Той чува стъпки и усеща, че става течение. „Но да свалиш самолет с дванайсет души на борда не е мярка за сигурност, а масово убийство. Кой е дал нареждането? Бил Смоук за Уайли ли работи? Възможно ли е това да е просто самолетна катастрофа? Стават такива неща. Знам само, че незнанието е опасно.“ Нейпиър се упреква, че предния ден е предупредил Луиса Рей — глупав риск, с който е постигнал едно голямо нищо.

На вратата се появява секретарката на Уилям Уайли.

— Г-н Уайли вече може да ви приеме, г-н Нейпиър.

Нейпиър се учудва, когато в кабинета заварва Фей Ли. Обстановката изисква да си разменят усмивки. Поздравът на Уилям Уайли с „Джо, как си“ е бодър като ръкостискането му.

— Тъжна сутрин, г-н Уайли — отговаря Нейпиър и заема предложеното му място, но отказва цигара. — Още не мога да повярвам, че г-н Грималди го няма.

„Никога не съм те харесвал. Никога не съм разбирал какво кроиш.“

— По-тъжна няма накъде. Ще се намери кой да наследи Алберто, но няма кой да го замени.

Нейпиър си позволява да зададе въпрос привидно в духа на общия разговор:

— Колко ли време ще мине, докато управителният съвет започне да обсъжда новото назначение?

— Срещата ни е този следобед. Алберто не би искал да оставаме без ръководител по-дълго от необходимото. Нали знаеш, че уважението му към теб в личен план беше… ами…

— Дълбоко — намесва се Фей Ли.

„Издигаш се, господин Ли.“

— Именно! Точно така! Дълбоко.

— Г-н Грималди беше прекрасен човек.

— Няма спор, Джо, няма спор — Уайли се обръща към Фей Ли. — Фей, да кажем на Джо за предложението си.

— Като признание за отличната ти работа г-н Уайли предлага да се пенсионираш по-рано. Ще получиш цялото си възнаграждение за осемнайсетте месеца, които остават до изтичането на договора ти, плюс премия, а след това ще започнеш да получаваш индексираната си пенсия.

„Ритник през борда!“ Нейпиър прави изненадана физиономия. „Това е работа на Бил Смоук.“ Изненаданата физиономия подхожда както на предложението за пенсиониране, така и на усещането му за сеизмично изместване на ролята му от доверен човек към излишно бреме.

— Това е… неочаквано.

— Сигурно е така, Джо — съгласява се Уайли, но не казва нищо повече.

Телефонът звъни.

— Не — отговаря той намръщен в слушалката. — Г-н Рейгън ще изчака реда си. Зает съм.

Докато Уайли затвори телефона, Нейпиър вече е решил. „Златна възможност да се оттегля от опръсканата с кръв сцена.“ Той влиза в ролята на стар служител, загубил дар слово от признателност:

— Фей. Г-н Уайли. Не знам как да ви благодаря.

Уилям Уайли поглежда като присмехулен койот.

— Като приемеш?

— Разбира се, че приемам!

Двамата с Фей Ли се разсипват от поздравления.

— Сигурен съм, че разбираш — продължава Уайли, — че в такъв важен отдел като сигурността в момента, в който излезеш от този кабинет, мястото ти веднага ще бъде заето.

„Боже, хора, вие не губите и секунда!“

Фей Ли добавя:

— Ще наредя да ти изпратят личните вещи заедно с документите. Знам, че няма да се обидиш, ако охраната те съпроводи до континента. Трябва да се види, че г-н Уайли спазва протокола.

— Не се обиждам, Фей — усмихва се Нейпиър и я проклина. — Аз съм писал протокола.

„Нейпиър, дръж 38-калибровия си пистолет в кобура на глезена, докато не напуснеш Суонеке, а и дълго след това.“