Сандра Браун
Смъртоносно (9)

Осма глава

Складът на „Роял тръкинг къмпани“ бе ограден с полицейски ленти като местопрестъпление. Районът отвъд ограничителната линия бе претъпкан със служебни коли, както и такива на обикновени граждани, дошли да позяпат. Бяха се събрали на групички и си разменяха последните клюки относно масовото убийство и човека, който го бе извършил.

Предполагаемият извършител, напомни си Стан Жилет, паркира колата и излезе.

Преди да напусне дома, той бе огледал критично отражението си в голямото огледало в банята. Потупа плоския си корем, прокара пръсти през късо подстриганата си коса, нагласи колосаната яка на ризата, провери идеално правите ръбове на крачолите си, блясъка на обувките и реши, че дисциплината, която бе придобил по време на военната си кариера, му служи добре и в цивилния живот.

Никога не бе негодувал срещу почти непосилните изисквания в морската пехота. Дори му се искаше да са още по-строги. Ако беше лесно да си морски пехотинец, тогава всеки щеше да иска да служи там, нали? Той бе роден да бъде един от малцината, от избраните.

Отлично съзнаваше внушителния си вид, докато си пробиваше път в тълпата. Хората се отдръпваха, за да мине. Притежаваше вродено властно излъчване. И именно затова бе решил да посети мястото на снощното престъпление. И затова никой не оспори правото му, докато се приближаваше до жълтата лента.

От другата й страна, на няколко метра оттам, Фред Хокинс бе потънал в разговор с неколцина мъже, сред които и Доръл. Стан улови погледа на Доръл и той се запъти към него, благодарен за прекъсването.

— Ужасна бъркотия си имате тук, Доръл — подхвана Стан.

— Повече от това няма накъде. — Той извади цигара от кутията в джоба на ризата си и вдигна запалката към нея. Забелязал неодобрителния поглед на Стан, той изруга: — По дяволите, знам, но цялата ситуация… А бях изкарал две седмици, без да запаля.

— Днес ставам на шейсет и пет и пробягах пет мили преди зазоряване — похвали се Стан.

— Голяма работа. Ти тичаш по пет мили на зазоряване всеки божи ден.

— Освен ако няма ураган.

Доръл вдигна очи към небето.

— Тогава тичаш само по две и половина мили.

Това беше стара закачка помежду им.

Постара се да издиша дима встрани от възрастния мъж и го погледна изкосо.

— Бях сигурен, че нищо не може да те задържи далеч оттук дълго време.

— Е, оценявам факта, че отговаряш на обажданията ми и ме държиш в течение, но друго си е да си на мястото на събитията. — Гледаше към Фред, който жестикулираше бурно, докато говореше с мъжете около него.

Проследил погледа на Стан, Доръл посочи с кимване високия слаб мъж, който изцяло бе съсредоточил вниманието си върху Фред.

— Том ван Алън тъкмо пристигна. Фред го информира подробно.

— Какво мислиш за него?

— Най-добрият вид федерален агент. Не е прекалено умен. Нито прекалено амбициозен.

Стан се засмя.

— Значи, ако разследването се затегне…

— Той ще го отнесе. Поне най-неприятната част. Щом федералните не могат да се справят със случая, какво биха могли да направят местните полицаи, за бога?

— Добре казано.

— Такава е целта. Да прехвърлим горещите кестени от ръцете на Фред в тези на федералните. Естествено, ще следим внимателно всичко, което вършат.

— Дай ми малко вътрешна информация.

Доръл продължи да говори няколко минути, но не каза нищо, което Стан вече да не знаеше или да не бе предположил и сам. Когато приключи, Стан попита:

— Няма ли очевидци?

— Няма.

— Тогава защо всичко се приписва на този Кобърн?

— Само седем служители са били на смяна снощи. Ако броим и Сам, който е дошъл след това, стават осем души, които са били тук в полунощ, когато е започнала стрелбата. Единствено Кобърн липсва. Най-малкото е крайно подозрителен.

— Какъв мотив би имал?

— Скарал се е с шефа си.

— Факт или предположение?

Доръл сви рамене.

— Факт. Докато някой не го оспори.

— Какво знаете за този човек?

— Ами, знаем, че още не е заловен — с раздразнение отвърна Доръл. — Хора и кучета обикалят с часове района, където се предполага, че е избягал, но още нищо не са намерили. Една жена, която живее в същия район, твърди, че лодката й липсва, но предполага, че са я взели хлапетата на съседите й и не са я върнали. Полицаите проверяват тази следа. Ще видим.

— Защо не си там да го дириш? Ако някой може да го намери…

— Фред искаше да придружи Ван Алън, да се погрижи той да бъде показан по телевизията и да стане ясно на всички, че федералните са поели случая. Като управител на града аз лично посрещнах Ван Алън и го представих на останалите.

Стан обмисли чутото, после попита:

— Ами оръжието на престъплението?

— Съдебният лекар казва, че Сам е убит с едрокалибрен пистолет. Останалите са застреляни с автоматична пушка.

— И?

Доръл се обърна към своя учител.

— Нито едното от оръжията не е намерено.

— Което ни кара да мислим, че Кобърн е тежковъоръжен.

— И няма какво да губи, което го прави опасен. Обществен враг номер едно. — Доръл забеляза брат си да маха. — Това е знак, че трябва да му се притека на помощ.

Хвърли цигарата си и я смачка на земята.

Стан викна след него:

— Кажи на Фред, че ще се присъединя към доброволците по-късно тази нощ.

— Защо не сега?

— Онър ще ми приготви вечеря за рождения ден.

— У тях ли? Далечко е дотам. Кога ще я убедиш да се премести в града?

— Имам напредък — излъга Стан, който знаеше, че Доръл нарочно го дразни за несекващия спор със снаха му.

Стан настояваше да се премести в града. Тя се колебаеше. Разбираше нейното желание да остане в къщата, където двамата с Еди бяха заживели като младоженци. Бяха вложили много от себе си в нея, за да я превърнат в дом, бяха посветили безброй уикенди в боядисване и изолиране, докато я направят каквато искат. Беше напълно естествено да изпитва силна привързаност към онова място.

Но щеше да му е по-лесно да ги наглежда, ако двете с Емили живееха наблизо. Той не смяташе да се отказва от спора, докато не убеди Онър да приеме неговото предложение.

— Ще ви настигна след партито — каза той на Доръл. — Няма да закъснея много.

— Да се надяваме, че дотогава ще сме заловили Кобърн. Ако не сме, питай за мен или Фред. Ще имаме нужда от помощта ти.

— Трудна задача, а?

— Не и за Фред и мен.

 

 

Кобърн предполагаше, че Онър Жилет ще се зарадва на възможността да говори със свекър си, но тя реши да спори с него.

— Стан няма да дойде преди пет и половина. Дотогава ти ще си си тръгнал.

И той се надяваше да стане така. Но не искаше старецът да подрани. Кимна към телефона в ръката й.

— Измисли нещо. Убеди го да не идва.

Тя използва бутон за бързо набиране, за да се обади.

— И не се опитвай да хитруваш — предупреди я Кобърн. — Включи на високоговорител.

Тя направи каквото й нареди, така че той чу отсечения глас на мъжа, който вдигна отсреща.

— Онър? Опитах се да ти звънна по-рано.

— Съжалявам. Не можах да вдигна.

Той моментално попита:

— Случило ли се е нещо?

— Опасявам се, че трябва да отложим партито. Двете с Ем сме пипнали някакъв вирус. Стомашен. Чух, че имало такъв в района. Две от децата в летния лагер на библейското училище…

— Идвам веднага.

Кобърн рязко поклати глава.

— Недей, Стан — бързо се обади тя. — Ще те заразим, а и няма смисъл и ти да се разболяваш.

— Аз никога не се заразявам от такива неща.

— Е, аз ще се почувствам зле, ако го пипнеш. Освен това двете сме добре.

— Ще ви донеса газирани напитки, солети.

— Имаме си всичко. А и най-лошото отмина. Ем вече пийна малко „Спрайт“, без да го повърне. Сега си почива. Чувстваме се малко отпаднали, но съм сигурна, че е едно от онези неразположения, които минават за двайсет и четири часа. Ще направим партито утре вечер.

— Не ми се иска да го отлагам заради Емили. Много ще хареса подаръка си.

Тя се усмихна измъчено.

— Нали е твой рожден ден.

— И това ми дава право да поглезя внучката си, ако поискам.

Страничният шум, който съпровождаше разговора им, стана почти оглушителен.

— Какъв е този шум? Къде си? — попита Онър.

— Тъкмо си тръгвам от „Роял тръкинг къмпани“. Щом сте болни, може и да не си чула какво е станало тук снощи. — Той й разказа накратко. — Фред е начело на издирването. Доръл ме осведоми докъде са стигнали.

Без да сваля очи от Кобърн, тя каза:

— Този човек явно е опасен.

— Трябва да е уплашен до смърт. Независимо че са празнични дни, в момента всички служители на закона в пет окръга го издирват. Много скоро ще заловят този убиец и когато го хванат, ще има късмет, ако не го обесят на първото дърво. Всички са настръхнали и искат да отмъстят за Сам Марсет.

— Някакви нови улики?

— Лодката на една жена била открадната през нощта. Сега проверяват случая. ФБР също се включи.

Онър само измърмори нещо под нос, което би могло да се изтълкува по всевъзможен начин. Стан Жилет явно реши, че това е признак на умора.

— Почини си. Ще ти се обадя после, за да видя как сте, но междувременно, ако имаш нужда от нещо…

— Ще ти се обадя, обещавам.

Казаха си довиждане и Стан Жилет затвори. Кобърн протегна ръка и Онър неохотно му подаде телефона си. В същото време той използваше своя телефон, за да се обади отново на номера, който бе набрал и по-рано. И сега чу същото автоматично съобщение.

— Какъв празник е?

— Вчера беше Четвърти юли. Понеже се пада в неделя…

— Днес е национален празник. По дяволите. Не се сетих за това.

Прибра и двата телефона в джоба си, после се загледа в кашоните, които смяташе да прерови.

— Колко време ще спи хлапето?

— Един час. Понякога малко повече.

— Добре, отиваме в спалнята.

Той я бутна по лакътя, но тя се запъна.

— Защо? Мислех, че искаш да прегледаш документите.

— Ще ги прегледам. После.

Лицето й се скова от страх.

— После?

— После.