Сандра Браун
Смъртоносно (13)

Дванадесета глава

Кобърн постепенно отдръпна ръце от раменете на Онър. Стана и взе пистолета си, след което го затъкна обратно в колана на джинсите. Тя продължи да лежи на пода и да го гледа втренчено.

— Това беше много глупава постъпка — каза той. — Ако беше натиснала спусъка неволно, сега един от нас можеше да е мъртъв и ако това се беше оказала ти, щях да остана сам с хлапето ти.

Това бяха жестоки думи и тъкмо затова ги бе изрекъл. Дъщеря й бе лостът, който използваше, когато искаше нещо от нея, а точно сега искаше тя да престане да го зяпа вторачено, сякаш не вижда нищо друго наоколо.

Знаеше, че го е чула, защото примигна. Но остана абсолютно неподвижна и в един миг на паника той се запита дали не е била сериозно наранена по време на борбата.

Запита се защо ли го е грижа за нея.

— Добре ли си?

Тя кимна.

Облекчен от този отговор, той се извърна и огледа хаоса, който бе сътворил в къщата й. Когато бе пристигнал тази сутрин, всичко си бе на мястото. Обитавано жилище, но чисто и подредено. Уютно. Ухаещо на прясно изпечен сладкиш.

Сега къщата бе обърната наопаки, а той не разполагаше с нищо след всичките си усилия.

Задънена улица.

Което до голяма степен обобщаваше житието на Лий Кобърн, който щеше да напусне света, оставяйки зад гърба си седем брутални убийства като единствено наследство. Сечем жертви, които не бяха имали никакъв късмет и бяха загинали, преди да разберат какво се случва.

Изруга под нос и потърка слепоочията си. Беше уморен. Не, не просто изморен. Изнурен. Изнурен от товарене и разтоварване на онези проклети камиони. От жалкия едностаен апартамент, в който бе живял през изминалите тринайсет месеца. От живота като цяло и от своя живот в частност. Както бе казал на вдовицата Жилет, ако го убиеха, което бе много вероятно, просто щеше да престане да съществува и нищо повече нямаше да има значение за него.

Но проклет да е, имаше значение точно сега. Докато сваляше ръце от челото си, осъзна, че още не е съвсем готов да върви по дяволите.

— Стани.

Тя се размърда, завъртя се настрани и се надигна, но остана седнала. Кобърн й протегна ръка. Тя остана загледана в ръката му няколко секунди, после я стисна и го остави да я издърпа нагоре.

— Какво имаше предвид?

Гласът й потреперваше и пресекваше, но той знаеше за какво пита. Вместо да отговори на въпроса й, той я задърпа към коридора и оттам до спалнята, където пусна ръката й. Отиде до леглото и рязко отметна завивката, доскоро безукорно чиста, която сега бе изцапана и кална заради него.

— Трябва да полегна, което означава, че и ти трябва да легнеш.

Тя остана на мястото си и го загледа така, сякаш не разбираше езика, на който говори.

— Легни — повтори той.

Онър отиде до леглото, но застана на отсрещната страна и се вторачи в него, сякаш бе екзотично животно, което никога досега не бе виждала. Не реагираше правилно. През целия ден бе изучавал реакциите й, нейните слаби места и страхове, за да може да ги използва и да я манипулира.

Кобърн я бе виждал ужасена, покорна, отчаяна и дори разгневена. Но това изражение бе съвсем ново и не знаеше как да го разтълкува. Може би си беше ударила по-силно главата в пода, докато се боричкаха за пистолета.

— Онова, което каза за Еди… — Тя спря, за да преглътне. — Какво имаше предвид?

— Какво съм казал? Не помня.

— Каза, че онова, което търсиш, го е убило.

— Никога не съм го казвал.

— Точно това каза.

— Сигурно си ме разбрала погрешно.

— Не съм!

Е, добре. Отново реагираше нормално, а не така, сякаш някакъв дух се бе вселил в тялото й. Стегнатото, привлекателно тяло, което бе толкова приятно да усеща под себе си.

— Смъртта на Еди бе случайност — заяви тя.

— Щом казваш. — Обърна се и се зае да рови в купчината дрехи, които бе извадил по-рано от чекмеджетата на шкафа й, за да ги претърси.

Усети приближаването й само миг преди тя да сграбчи ръката му и да го завърти с лице към себе си. Позволи й го. Нямаше да престане, докато не получи обяснение. Не и ако не й запуши устата, а не му се искаше да го прави, освен ако не го принуди.

— Какво дойде да търсиш тук?

— Не знам.

— Кажи ми.

— Не знам.

— Кажи ми, проклет да си!

— Не знам!

Издърпа ръката си и се наведе да вдигне чифт чорапи. Копринени черни чорапи. Когато отново се обърна към нея, тя потърси очите му.

— Наистина ли не знаеш? — попита тя.

— Коя от думите „не знам“ не разбираш?

Улови ръката й и се зае да омотава китката й с чорапа. Тя не се възпротиви. Всъщност явно не осъзнаваше какво прави.

— Ако знаеш нещо за Еди и за това как е загинал… кажи ми, моля те — обади се тя. — Сигурно разбираш защо искам да знам.

— Всъщност не разбирам. Той няма да се съживи. Тогава какво значение има?

— Огромно значение. Ако смъртта му не е била случайна, както намекваш, бих искала да знам защо е загинал и кой е отговорен. — Тя сложи длан върху неговата. Той спря да навива чорапа около китката й. — Моля те.

В очите й имаше най-различни оттенъци на зеленото и непрекъснато се меняха. Това бе първото, което забеляза, когато бяха в градината и той бе опрял пистолет в корема й. Тогава очите й се бяха разширили от страх. Бе ги виждал да искрят от гняв. Сега блестяха от стаените сълзи. И отново тези променливи зелени тонове.

Той сведе поглед към съединените им ръце. Онър вдигна ръка, без да откъсва очи от неговите.

— Не мислиш, че катастрофата на Еди е била случайна?

Поколеба се, после поклати глава.

Онър си пое дъх със стиснати устни.

— Мислиш, че някой е предизвикал катастрофата и е нагласил нещата така, че да изглежда като инцидент?

Кобърн не каза нищо.

Тя трескаво навлажни устни.

— Бил е убит заради нещо, което е притежавал.

Кобърн кимна.

— Което някой друг е искал.

— Нещо ценно ли?

— Хората, които са го искали, са смятали така.

Наблюдаваше играта на емоциите по лицето й, докато обмисляше чутото. После погледът й отново се фокусира върху него.

— Ценно ли е за теб?

Той кимна отсечено.

— Като например пари ли?

— Възможно е. Но не мисля. По-скоро като комбинация за сейф. Или номер на банкова сметка на Кайманите. Нещо такова.

Тя поклати глава объркано.

— Еди не би могъл да има нещо подобно. Освен ако не го е задържал като доказателство.

— Или…

Намекът му най-сетне достигна до съзнанието й и тя изтръпна.

— Еди не е бил съучастник в никакви престъпни действия. Сигурна съм, че не намекваш за такова нещо.

Той потисна смеха си.

— Не, разбира се, че не.

— Еди беше чист като сълза.

— Може би. А може би — не. Но определено се е оказал на пътя на онзи, на когото не трябва.

— Кой е той?

— Счетоводителя.

— Кой?

— Еди познаваше ли Сам Марсет?

— Да, естествено.

— Защо да е естествено?

— Преди да се оженим, Еди работеше допълнително като охрана за Сам Марсет.

— В склада ли?

— На всичко.

— За колко време?

— Няколко месеца. Имаше няколко случая на влизане с взлом, дребни вандалски прояви, затова господин Марсет нае Еди да охранява през нощта. Инцидентите престанаха. Въпреки това господин Марсет искаше да има сигурността, която му даваше въоръжената охрана на собствеността му. Но Еди отказа предложението му за постоянна работа. — Усмихна се леко. — Искаше да бъде полицай.

— Колко добре го познаваш?

— Сам Марсет ли? Бегло. Беше настоятел в нашата църква. Двамата с него отговаряхме за дейността на Дружеството за запазване на историческите ценности.

— Църковен настоятел, историческо дружество, друг път — изсумтя той. — Беше алчен и безскрупулен негодник.

— Който заслужаваше да получи куршум в главата.

Той повдигна рамо.

— Бързо и безболезнено.

Думите му и деловият му тон я отвратиха. Тя се опита да се отдръпне от него и едва тогава осъзна, че китката й е вързана.

Зави й се свят и бясно задърпа чорапа около китката си.

— Махни това от мен. Махни го!

Той сграбчи ръката, която отчаяно се опитваше да развие чорапа и започна да увива другия около нея.

— Не. Не! — Тя заудря ръцете му, а после и лицето със свободната си ръка.

Кобърн отбягна размаханата й ръка. Изруга, бутна я по гръб на леглото и само след миг се озова върху нея. С коляно затискаше лявата й ръка, докато бързо завързваше дясната за желязната табла на леглото.

Само страхът да не събуди Емили я спря да не закрещи с всички сили.

— Пусни ме!

Той издърпа лявата й ръка и уви края на чорапа около една от извитите железни пречки на таблата, след което безмилостно го завърза на здрав възел. Онър отчаяно задърпа ръце. Паниката я бе стиснала за гърлото.

— Моля те. Имам клаустрофобия.

— Пет пари не давам. — Стана от леглото и я погледна отвисоко, задъхан от усилието.

— Отвържи ме!

Изобщо не й обърна внимание, дори излезе от стаята.

Тя захапа здраво долната си устна, за да не извика. Беше оставил около двайсетина сантиметра аванс на всяка ръка, така че тя можеше да опре китките си на възглавницата, но това изобщо не намаляваше усещането, че е хваната в капан. Обзета от паниката, тя поднови усилията си да се освободи.

Скоро стана ясно, че опитите й са напразни и само губи сили. Наложи си с усилие на волята да спре да се бори и направи няколко дълбоки, успокояващи вдишвания. Но разумът никога досега не бе успявал да надвие клаустрофобията й, камо ли сега. Само облекчи малко състоянието й, като забави ритъма на сърцето и дишането до нива, които не застрашаваха живота й.

Чуваше Кобърн да се движи из къщата й. Вероятно проверяваше дали са заключени вратите и прозорците. Иронията в това положение я накара да се изсмее истерично, преди да успее да се овладее.

Лампата в коридора угасна. Кобърн отново влезе в спалнята.

Тя се постара да лежи мирно и да говори възможно най-спокойно.

— Ще полудея. Наистина. Ще откача. Не мога да издържам.

— Нямаш избор. Освен това можеш да обвиняваш единствено себе си.

— Само ме развържи и обещавам…

— Не. Трябва да поспя. Ти трябва да лежиш до мен.

— Ще го направя.

Той я погледна скептично.

— Кълна се.

— Имахме уговорка. Ти се отметна. На два пъти. И за малко да застреляш един от двама ни при това.

— Ще лежа тук и няма да мръдна. Обещавам, че няма да правя нищо. Става ли?

Последното им стълкновение отново бе отворило раната на главата му. Тънка струйка кръв се плъзна по слепоочието му. Той я избърса, после се вгледа в кървавите следи по пръстите си, преди да ги избърше в джинсите си. Джинсите на Еди.

— Чу ли?

— Не съм глух.

— Няма да се опитвам да избягам. Заклевам се. Само ми развържи ръцете.

— Съжалявам, госпожо. Изгуби и последното доверие, което имах в теб. Сега лежи мирно и тихо, иначе ще ти затворя с нещо устата и тогава ще усетиш истинска клаустрофобия.

Остави пистолета на нощното шкафче, после угаси лампата.

— Трябва да оставим светната лампа — обади се тя, като се стараеше да говори тихо. Мисълта, че може да й запушат устата, я ужасяваше. — Емили се страхува от тъмното. Ако се събуди и няма светлина, ще се изплаши и ще се разплаче. Ще дойде да ме търси. Моля те. Не искам да ме види така.

Той се поколеба, после тръгна навън. Очите й проследиха тъмния силует на мъжа, който излезе в коридора и включи лампата на стената. Фигурата му изглеждаше огромна и заплашителна, когато отново се появи в спалнята.

Още по-страшен й се стори, когато легна само на няколко сантиметра от нея. Не беше лягала с друг човек, откакто Еди бе починал. С Емили, разбира се. Но дъщеря й с двайсетината си килограма съвсем не успяваше да потъне в матрака. Не разтърсваше леглото, когато се покатерваше в него, нито създаваше такъв наклон, че Онър да полага усилия да се задържи в своята половина.

Движенията и звуците, които долавяше, докато се наместваше в леглото до нея, бяха едновременно познати и необичайни. Мъжът, който лежеше до нея, не беше Еди. Дишането му бе различно. Самото му присъствие се усещаше по-различно.

И странно, но това, че не се докосваха, сякаш ги сближаваше повече, отколкото ако го правеха.

След като се намести удобно, той повече не помръдна. Тя се озърна и с периферното си зрение забеляза, че е затворил очи. Пръстите му бяха небрежно сплетени и отпуснати върху корема.

Тя лежеше абсолютно неподвижна и изпъната като дъска, опитвайки се да си спести яростен пристъп на паника. Вярно, че беше вързана и не можеше да се освободи. Но пък, повтаряше си строго тя, не я грозеше смъртна опасност. Започна да брои ударите на сърцето си, за да ги държи под контрол. Стараеше се да диша дълбоко и бавно.

Но и тези упражнения имаха същия ефект като разумните доводи.

Тревожността й продължи да расте, докато накрая започна да дърпа връзките и да се изпъва на тях, колкото й стигаха силите.

— Само ги правиш по-стегнати — увери я той.

— Развържи ги.

— Заспивай.

От гърлото й се изтръгна хлипане и тя започна да се дърпа рязко, при което таблата на леглото се заудря ритмично в стената.

— Престани!

— Не мога. Казах ти, че не мога да издържам и наистина не мога.

Тя започна да се дърпа с такава сила, че при обратното движение ръцете й болезнено се удряха в железните пречки на таблата. Болката предизвика нов пристъп на паника и в един момент тя се замята като изпаднала в транс. Краката й ритаха бясно, сякаш се съпротивляваше на усещането, че се задушава. Петите й се забиваха здраво в матрака. Главата й се мяташе на възглавницата.

— Шшшт, успокой се. Всичко е наред. Шшшт.

Съзнанието й бавно се проясни. Кобърн се бе навел над нея. Държеше ръцете й в своите и палците му уверено притискаха дланите й. Гласът му се бе снишил до успокояващ шепот.

— Шшшт. — Палците му масажираха дланите й с леки кръгови движения. — Дишай дълбоко. Ще се оправиш.

Но тя не дишаше дълбоко. След едно трескаво и пресекливо издишване, тя не посмя изобщо да си поеме въздух. А когато изви глава, за да погледне лицето й, той също спря да диша.

Лицето му бе близо до нейното, достатъчно близо, за да види как очите му се вглеждат в устните й, после под брадичката й към гърдите й. Дори и полумракът не можеше да замъгли синия пламък в очите му, когато отново срещна нейните.

За да усмири конвулсиите, той бе преметнал крак върху бедрата й. Слабините му бяха притиснати към ханша й. Възбудата му бе несъмнена. И Онър знаеше, че абсолютната й неподвижност издава, че го е усетила.

Стори й се, че цяла вечност лежат така, замръзнали в тази поза, но вероятно бяха минали само няколко секунди. После той изруга яростно, пусна ръцете й и се изтърколи от нея. Легна както преди по гръб, наблизо, но без да я докосва. Само че сега закри очите си с ръка.

— Недей да повтаряш този номер.

Не беше никакъв номер, но не понечи да му възрази. Не беше пояснил какво би било наказанието й, ако отново изгубеше контрол. Но дрезгавият му глас я бе предупредил да не изпробва търпението му.