Сандра Браун
Смъртоносно (42)

Четиридесет и първа глава

Бонел Уолъс дойде в съзнание. Лежеше по гръб на пода на банята си и някой светеше с фенерче в очите му. После задържа клепача му отворен с облечените си в ръкавица пръсти.

— Г-н Уолъс, чувате ли ме?

— Изключете тоя проклет фенер. — Черепът на Уолъс щеше да се пръсне от болка. Човекът от Бърза помощ не изпълни молбата му. Вместо това той отвори насила и другото око на Уолъс и размаха фенерчето на сантиметър от зеницата му.

Уолъс посегна, за да перне ръката, облечена в синя ръкавица. Или поне се опита. Не докосна нищо освен въздух и осъзна, че вижда двоен образ.

— Г-н Уолъс, лежете неподвижно, моля. Имате мозъчно сътресение.

— Нищо ми няма. Хванахте ли го?

— Кого?

— Копелето, което ми причини това.

— Задната врата беше отворена, когато пристигнахме. Нападателят ви е избягал.

Уолъс се опитваше да седне, докато двамата медици се опитваха да го задържат легнал.

— Трябва да говоря с ченгетата.

— Те претърсват жилището, г-н Уолъс.

— Извикайте ги.

— Можете да говорите с полицаите по-късно. Те ще поискат показанията ви. Междувременно ще ви пренесем в реанимацията, където ще ви направят рентгено…

— Никъде няма да ме пренасяте! — Уолъс силно тласна ръката на младия мъж и този път улучи. — Махайте се от мен. Добре съм. Трябва да предупредя Тори. Донесете ми телефона. Той е на стола в спалнята.

Двамата униформени се спогледаха. Единият стана и изчезна през вратата. След секунди се чу гласът му:

— На стола няма телефон.

Уолъс тихо изстена.

— Взел ми е телефона. В моя телефон е номерът й.

— Чий номер?

— Господи! Чий, мислите? На Тори.

— Господине, моля, легнете по гръб и ни дайте възможност… — Той сграбчи младия мъж за яката на униформената риза.

— Казах ви, че съм добре. Но ако нещо се случи с Тори, ще се разправям първо с вас и ще ви направя живота истински ад. Така че веднага извикайте ченгетата при мен — на секундата!

 

 

Кобърн беше свикнал да почива със същата ефикасност, с която действаше. Той се събуди след два часа и се почувства почти напълно възстановен.

Онър все още бе притисната до него. Дясната му ръка беше изтръпнала. По нея сякаш лазеха мравки, но той я остави, където си беше — на гърдите й. Не искаше да я буди, докато наистина не се наложи. Освен това ръката му се чувстваше добре там.

Дланта й бе върху гърдите му и той шокиран осъзна, че насън я беше хванал със собствената си ръка, задържайки я там, точно над сърцето си.

Трябваше да си признае: здравата беше хлътнал. Строгата начална учителка, която се беше любила с него със същия плам, с който му се беше опълчила преди два дни, хубавичко му бе влязла под кожата.

Чертите на лицето й бяха меки и женствени, но поведението й не беше като на някоя от онези припадничави малки женички. Даже и когато му идваше да я удуши, задето е направила нещо безразсъдно, пак се беше възхищавал на смелостта й. Той сериозно смяташе, че беше способна да го убие — или поне да умре, опитвайки се да го направи — ако беше посегнал на детето й.

Мисълта за Емили го накара да се усмихне. Малката бърборана. Успокояваше се, като знаеше, че тя е на безопасно място, но не се радваше толкова, че се е отървал от нея, както отначало си мислеше. Навярно нямаше да я види повече, но сигурно щеше да се сеща за нея винаги, когато види някоя от онези червени играчки с очи на буболечки. Знаеше също, че всеки път, когато си припомни как тя го беше целунала по бузата с такова необяснимо доверие, щеше да го заболи ей там, почти до сърцето.

Даже и сега болеше.

Но той избута настрана тези мисли. Напоследък му идваха наум много глупости и не можеше да си обясни тази сантименталност. Отдаваше го единствено на тежката и объркана мисия. Нищо чудно, че се беше размекнал. Нищо чудно, че вместо да обмисля какво да предприеме по-нататък, той лежеше тук, попивайки топлината на голата Онър, оставяйки я да проникне в тялото му като лечебен балсам.

По дяволите, много беше сладка. Стегната и гореща, и влажна от желание. Да се чуди човек.

А когато беше разбрал, че той е първият мъж, с когото тя се люби след смъртта на съпруга й, се беше почувствал като Супермен. Но и точно тогава стана объркващо, когато нещата преминаха от най-обикновен секс към нещо друго, когато беше пожелал да усеща ръцете й върху тялото си, когато искаше да знае, че не някакъв спомен или призрак, а човек от плът и кръв разтърсва нейния свят. Искаше тя да знае, че е той, а не някой друг.

И това го уплаши.

Защото никога досега в живота си не беше имал нужда и не беше искал някой да се нуждае от него или да го иска.

Добре че ситуацията скоро щеше да се разреши и когато всичко приключи, той щеше да си тръгне — без ангажименти. И двамата щяха се върнат към предишния си живот и никога нямаше да се видят отново. Той ясно беше казал как стоят нещата — и тя го бе приела.

Добре де, беше я оставил да се гушка в него, докато спи. Като толкова иска да спи в прегръдките му, хубаво. Хубаво. Стига и двамата да са наясно, че тази интимност е временна.

Но не можеше да отрече колко приятно беше чувството да я усеща до себе си. Усещаше дъха й по кожата си. Усещаше меката и гладка вътрешна страна на бедрото й до своето бедро. Ръката му беше като в топло гнезденце между гърдите й. Дланта на другата беше точно между бедрата й и ако само обърне ръка и…

Членът му се събуди.

Можеха да го направят само още веднъж, нали? Кой би пострадал? Той нямаше да каже на никого. Тя също, това бе повече от сигурно. Ако просто обърнеше ръка и започнеше да я гали там, тя щеше се събуди усмихната и сънлива, и готова за него.

Щяха да се целуват. Страстно. Устата й е толкова дяволски съблазнителна, че той щеше да се потапя в нея отново и отново, за да събере вкуса, който сега вече му беше познат. Щеше да докосне с език зърната на гърдите й, а тя щеше да погали главичката на члена му и да усети, че той направо ще се пръсне от възбуда, а после вече щеше да е вътре в нея и да…

А може би не. Може би ще направи нещо, което никога не беше правил с жена. Може би просто… ще си остане така. Никакво друго движение, освен ритъма на сърцата им. По-добре да не правят нищо, за да може той да премине към следващата задача физически заситен може би, но емоционално незасегнат.

Не, може би този път просто ще се наслади на удоволствието да се чувства слят с друго човешко същество толкова плътно, колкото изобщо е възможно. Ще се наслади на удоволствието да е слят с Онър.

Може би докато са гушнати, както сега, той ще я целуне. И ако тя го целуне така, както обикновено, сигурно няма да се сдържи. Ще трябва да се раздвижи. Няма да има избор.

След това ще я подкачи колко е „лесна“, а тя ще възрази. Ще я подразни пак за татуировката, така предизвикателно изрисувана точно между трапчинките над добре оформеното й дупе.

Ще й каже, че татуистът е копеле с късмет, понеже се е наслаждавал на тая пищна гледка, докато работи. „На бас, че се е туткал с часове“, щеше да й каже. А после ще й каже, че ще се захване с истинското си призвание чак в следващия си живот. Ще бъде татуист, чиято специалност са младите начални учителки. Защо ли? Защото като прекалят с коктейлите, си слагат татуировки на места, които не може…

… не може да види кой да е.

Тези лениви мисли изведнъж поеха в съвсем друга посока.

Той я отблъсна от себе си и скочи от леглото.

— Онър, събуди се!

Стресната от дълбокия сън, тя се облегна на лакти и вдигна ръка, за да предпази очите си от ярката светлина, когато Кобърн светна лампата.

— Какво става? Дойде ли някой?

— Не. Обърни се.

— Какво?

— Легни по корем. — Той заби коляно до нея на леглото и я обърна с лице надолу.

— Кобърн!

— Ти каза „да ме убедят“.

— Какво? Остави ме да се изправя.

Той я задържа в същата поза.

— Татуировката ти. Каза, че си била пийнала и лесно са те убедили. Убедили са те да се татуираш ли?

— Да. Отначало идеята не ми хареса, но Еди…

— Те накара?

— Еди никога не ме е карал да правя каквото и да е!

— Добре де, настоял е.

— Нещо такова. Предизвика ме и се обзаложи с мен. Накрая се предадох.

Кобърн беше на колене до нея и разглеждаше сложната рисунка.

— И той избра мястото.

— Каза, че е секси.

— Секси е. Секси и още как. Но аз не мисля, че затова е искал да е точно тук. — Кобърн присви очи към въртеливите линии, като ги проследяваше с върха на пръстите си. — Какво пише?

— Нищо не пише. — Тя го наблюдаваше през рамо. — Казах ти, това е някакъв китайски символ.

— Трябва да означава нещо, иначе защо си го избрала?

— Не съм го избрала аз. Избра го Еди. Той даже…

Кобърн вдигна глава.

Очите му срещнаха нейните.

— Той го нарисува.

Те се гледаха един друг няколко секунди, след това Кобърн каза:

— Току-що намерихме картата към съкровището.

 

 

За кой ли път Тори погледна мобилния си телефон. И за кой ли път беше силно изкушена да сложи отново батерията и да се обади на Бонел. Копнееше да поговори с него. Какво като не е някакъв красавец с великолепна фигура? Не беше и грозник. Тя го харесваше. Знаеше, че обожанието му към нея е истинско и може да премине от увлечение към — смееше ли да мечтае — любов. Сигурно се притеснява заради внезапното й заминаване, чуди се защо е потеглила в неизвестна посока без обяснение и защо не отговаря на телефонните му обаждания.

А може би вече се е сетил, че заминаването й е свързано с отвлечената приятелка, за която му беше разказала. Навярно можеше да й съобщи новините за Онър и издирването й.

След като изпрати есемес на Бонел, с който го информира, че напуска града, тя беше спазила инструкциите на Кобърн до последната буква, макар че не беше убедена в необходимостта от чак такива предпазни мерки. Половин час след пристигането си в къщата тя и Емили правеха „торти“ от кал на детската площадка до брега на езерото. С малката беше толкова забавно, че не й беше трудно да забрави поне за малко защо двете се бяха озовали сами на тази екскурзия.

Но всеки път, когато си спомняше мрачните обстоятелства, я пронизваше копнеж за солидното и вдъхващо спокойствие присъствие на Бонел. Освен това донякъде негодуваше срещу Кобърн и строгите му нареждания. Тори имаше вродено отвращение към правилата и бе прекарала по-голямата част от живота си, опълчвайки се срещу тях.

Негодуванието й ставаше все по-силно с всеки изминал час. Докато лежеше сама в леглото и си представяше какво можеха да правят двамата с Бонел, тя реши, че няма да навреди на никого с един кратък разговор. Просто щеше да го увери, че е добре, че го желае, както винаги, и ужасно й липсва.

Тя седна в леглото, посегна към телефона на нощното шкафче и внезапно изпищя.

Един мъж с маска на лицето стоеше пред леглото й.

Той се хвърли и залепи облечена с ръкавица ръка върху устата й, за да я накара да замълчи. Тя се съпротивляваше като пантера, отблъсна ръката му от лицето си, а после със зъби и нокти премина в настъпление. Нейното невероятно изваяно и здраво тяло не беше само красива фасада. Беше по-силна от много мъже и притежаваше рефлексите, които й позволяваха да използва тази сила ефективно. Нападателят по чудо избегна петата, насочена към тестисите му.

Тори се опита да махне маската от лицето му, но той стисна пръсти около китката й и я дръпна така силно, че тя чу как костта й изпращя. Против волята си изкрещя от болка.

После той я удари в слепоочието с дръжката на пистолета. Тъмнината я обгърна като кадифено одеяло. Последното, което си помисли, бе, че не успя да помогне на Онър и Емили.

Доръл свали маската си и се наведе над проснатата Тори с ръце на коленете, опитвайки се да си поеме дъх и да преглътне кръвта, която капеше от носа му. Кучката хубавичко го беше улучила с юмрук.

Сега щеше да й покаже с кого си има работа. Ще й покаже, че не е от ония, дето биха преглътнали такива изпълнения от една жена. Още й беше длъжник за оня път в гимназията, когато не само му отказа, но и му се присмя пред всички.

Мисълта, че най-накрая ще й даде хубав урок, му достави удоволствие и го възбуди. Посегна да разкопчае панталона си.

Още като пипна ципа обаче, той спря и помисли. На Счетоводителя нямаше да му хареса. Не от скрупули, а понеже няма време.

Счетоводителя чакаше неговото обаждане и този път новините трябваше да са добри.

Колата бомба не успя да очисти нито Кобърн, нито Онър. Счетоводителя беше посрещнал новината дори по-зле, отколкото Доръл беше очаквал.

— Проклет идиот! Ти ми каза, че е там.

— Той беше там. С очите си го видях.

— Тогава как се е измъкнал?

— Ами не…

— И защо не се увери, че е мъртъв, преди да тръгнеш?

— Колата беше в пламъци. Нямаше никакъв начин да…

— Писна ми от твоите извинения, Доръл.

И конското продължи няколко минути. Но Доръл предпочиташе да го навиква, вместо хладния, дистанциран тон на последните му думи.

— Ако не можеш да се справиш, за какво си ми?

В този миг Доръл осъзна, че ако не му поднесе на тепсия Кобърн и Онър, Счетоводителя ще му види сметката.

Или…

Хрумна му, че наистина има и друг вариант. Можеше да убие Счетоводителя.

Тази предателска мисъл се беше загнездила в съзнанието му и оплиташе въображението му. Пофантазира малко по темата и реши, че перспективата е изключително привлекателна. Защо не?

Основният довод срещу това бе, че краят на Счетоводителя означава край и на неговото препитание. Но защо той да не поеме цялата операция сега, когато основите бяха поставени?

Притиснат от времето, Доръл реши да остави настрани тази привлекателна мисъл и междувременно да намери Онър и Кобърн. Той искаше да види тоя задник мъртъв, независимо от заповедите на Счетоводителя.

Доръл се бе обадил на Амбър, празноглавата рецепционистка във фитнес центъра на Тори. Представи се като човека, с когото се бе запознала в закусвалнята миналия ден и който я бе поканил на по едно питие.

А тя се беше направила на недостъпна. Вече е след единадесет часа, беше казала тя смутено. Защо е чакал толкова, за да се обади? Тя трябвало да отвори центъра в шест часа.

Доръл каза първото, което му дойде на ума.

— Просто не мога да гледам как извозват такова свястно момиче като теб.

— Какво искаш да кажеш?

— Тори интервюира други момичета за твоето място.

Правдоподобната лъжа проработи като магическа пръчка. Той беше поканен в дома й за по питие и бяха нужни само две водки с тоник, за да почне да изброява всички предимства, които Тори Шира има пред нея, включително къща на езерото Пончартрейн, която някак измъкнала от бившия си съпруг.

Той си тръгна от Амбър с обещание скоро да я изведе на вечеря в луксозния „Командърс плейс“ и веднага докладва на Счетоводителя какво е открил. Подмазвайки се, той предложи лично да отиде с колата до къщата на Тори на езерото и да провери дали е там.

Усилията му бяха възнаградени. И още как! Не беше открил Кобърн или Онър, но беше видял Емили, заспала в една от спалните за гости, а това беше почти толкова добро.

Колкото по-рано успееше да съобщи нещо положително на Счетоводителя, толкова по-бързо щеше да се разведри работният климат и да се успокоят всички.

Проклинайки собствения си здрав разум, който му пречеше да опита онова, за което беше копнял от тийнейджър, той вдигна ципа си, после се наведе и прошепна: „Така и няма да разбереш какво си пропуснала“.

Отдръпна се и насочи пистолета към главата на Тори.

 

 

Самолетът на Хамилтън кацна в Лафайет в 03:40 централно време. Печелеше един час заради разликата. Толкова рано сутринта летището беше на практика затворено, така че ги посрещна само наземният персонал.

Хамилтън слезе пръв от самолета. Той учтиво поздрави техника от летището и му каза, че води подготвителен екип на Държавния департамент във връзка с мерките за сигурност за предстоящото посещение на високопоставен човек от правителството.

— Вярно ли, кой? Президентът?

— Не ми е позволено да ви кажа — отговори Хамилтън и се усмихна сърдечно. — Не знаем колко време ще отнеме задачата. Нашите пилоти ще останат при машината.

— Да, сър.

Междувременно шестимата мъже, които слязоха от борда с Хамилтън, разтовариха оръжията и екипировката и ги прехвърлиха в два черни автомобила „Шевролет Събърбън“ с тъмни стъкла, които Хамилтън беше наредил да ги чакат на пистата.

Дори и да се е питал защо пратеникът на Държавния департамент се нуждае от автоматично оръжие и оборудване като за военна операция, техникът от летището мъдро сдържа любопитството си.

Минути след кацането на самолета екипът вече пътуваше с пълна скорост в шевролетите. Хамилтън даде на шофьора си домашния адрес на Ван Алън и той програмира вградения GPS навигатор. Хамилтън искаше да спре първо там и да засвидетелства уважението си на вдовицата на Том. Дължеше го на Том. Дължеше го и на нея. В края на краищата именно той беше изпратил Том на тази среща на изоставената жп линия.

Беше доста неприлично да се отбива в този час на нощта, но се надяваше, че ще я завари заобиколена от съседи и роднини, втурнали се да я подкрепят при новината за смъртта на Том.

Тревожеше се, че може да е сама. Заболяването на техния син беше подействало ужасно на социалния живот на семейството, макар че до голяма степен изолацията им се дължеше на самите тях. Съдейки по онова, което знаеше за Джанис, той не изключваше възможността да се оттегли напълно от света след смъртта на Том.

Колегите на Том, които й бяха съобщили трагичната новина, бяха докладвали на Хамилтън, че са били помолени да напуснат почти веднага след като са изпълнили тежкото си задължение.

Агентите, изпратени да я разпитат във връзка с убийството на съпруга й, му бяха съобщили с имейл, че г-жа Ван Алън е сътрудничила и отговорила на всичките им въпроси, но им показала вратата веднага след като приключили разговора и отказала предложенията им да изпратят свещеник или консултант, който да остане с нея през нощта.

Тя беше прекъснала съболезнованията на Хамилтън с ругатня и след това категорично отказа да говори с него, когато й се обади за втори път. Той подозираше, че всички други предложения за утеха са били отхвърлени по същия начин.

Надяваше се да е сгрешил. Надяваше се да намери къщата й пълна с хора, което щеше да направи тази среща между тях по-малко неловка, а целта му — по-малко очевидна.

Защото, макар че основната причина за идването му беше да изкаже съболезнования, той имаше и скрит мотив. Да го наречем „стрелба в тъмното“.

Имаше някакъв шанс Джанис да знае нещо за Счетоводителя, може би дребни детайли, които Том й е разказал хаотично и които тя беше чула и запомнила, както човек реди парчета от пъзел. Дори и случайно, свързани заедно парченца можеха да формират част от общата картина.

Хамилтън трябваше да знае онова, което е знаела Джанис ван Алън.

Междувременно се обади в шерифската служба в Тамбур и настоя да го свържат със заместник-шериф Крофърд. Казаха му, че Крофърд е във временния команден център, но е отишъл до тоалетната.

— Кажете му да ми се обади, като се върне. На този номер.

Прекъсна разговора и отново провери телефона си, за да разбере дали Кобърн го е търсил. Нищо. Две минути по-късно телефонът завибрира в ръката му. Той отговори рязко:

— Хамилтън.

— Тук заместник-шериф Крофърд. Помолили сте да ви се обадя. Кой сте вие?

Хамилтън се представи.

— Бюрото загуби свой човек тази вечер. Мой човек.

— Том ван Алън. Моите съболезнования.

— И вие ли разследвате случая?

— В началото, да. След като идентифицираха Ван Алън, го поеха вашите хора. Защо не поддържате връзка с тях?

— Поддържам, разбира се. Но мисля, че има нещо, което трябва да знаете, тъй като се отнася до други ваши случаи.

— Слушам.

— Том ван Алън отиде на изоставената жп линия тази вечер с единствената цел да вземе г-жа Жилет и да я постави под полицейска закрила.

Крофърд замълча няколко секунди, за да асимилира чутото, след което попита:

— Откъде знаете това?

— Аз лично посредничих при сделката с Лий Кобърн.

— Разбирам.

— Съмнявам се — каза Хамилтън. — Без да се засягате.

Заместник-шерифът мълча няколко секунди и Хамилтън не успя да разбере дали паузата се дължи на раздразнението му, или просто обмисля ситуацията. Всъщност това не го интересуваше особено.

Крофърд каза:

— Имаме само едно тяло в моргата. Какво се е случило с г-жа Жилет?

— Отличен въпрос, шериф.

— Кобърн е устроил капан на Ван Алън?

Хамилтън се засмя.

— Ако Кобърн искаше да убие Ван Алън, той нямаше да си прави труда да използва бомба.

— Тогава какво точно ми казвате, г-н Хамилтън?

— Някой, освен Кобърн и мен, е знаел за тази среща. Който и да е бил той, несъмнено е искал да убие г-жа Жилет. Някой е заложил бомбата в тази кола, надявайки се да удари с един куршум два заека — вдовица на полицай и местен агент на ФБР. Някой ужасно се е притеснявал от тази двойка, затова са действали бързо и смъртоносно, за да ги елиминират.

— Някой. Имате ли представа кой?

— Който подслушва този разговор.

— Не ви разбрах.

— Естествено, че разбрахте. Вашият отдел е като сито, от което изтича информация. Това важи и за полицията, за жалост подозирам и колегите на Том. — Той направи пауза, за да даде на заместник-шерифа възможност да го оспори. Беше показателно, че не се опита. Независимо дали самият той бе замесен, или не, Крофърд явно не виждаше смисъл да отрича това твърдение. — Аз не ви казвам как да си вършите работата, заместник…

— Но?

— Но ако не искате още трупове, трябва да удвоите усилията и хората, за да намерите г-жа Жилет и Кобърн.

— Тя доброволно ли е с него?

— Да.

— Така си и помислих. Кобърн за вас ли работи?

Хамилтън не каза нищо.

— Дали Кобърн — не знам как да го кажа — я е завербувал по някаква причина? На мен поне така ми се струва. Какво знаят, та има хора, които искат да ги убият?

Хамилтън пропусна и този въпрос.

Заместник-шерифът въздъхна. Хамилтън си представи как прокарва пръсти през косата си. Ако има коса естествено.

— Те успешно се крият от властите вече три дни, г-н Хамилтън. Не знам какво друго мога да направя, особено след като, както вие казвате, други сили, изглежда, винаги са на няколко стъпки пред мен. Но ако имам късмета да ги намеря, тогава какво?

Хамилтън отговори кратко:

— Тогава се обадете първо на мен.