Сандра Браун
Смъртоносно (35)

Тридесет и четвърта глава

Хамилтън беше дал стриктни инструкции кога да се появи на мястото.

— Ако вече си там, когато Кобърн пристигне, той ще заподозре нещо. Ако закъснееш, вероятно ще се откаже от плана и никога повече няма да видим него и г-жа Жилет. Така че трябва да си там само минута-две по-рано.

Том ван Алън пристигна на уреченото място точно две минути преди десет часа. Беше изключил двигателя на колата, затова след като охлаждащата система спря да бучи, настана пълна тишина, нарушавана само от звука на собственото му дишане и спорадичното обаждане на щурец.

Изобщо не го биваше за шпионски подвизи. Той си даваше сметка за това. Хамилтън също. Но Кобърн диктуваше играта и те нямаха друг избор, освен да се съгласят.

Старият влак беше вдясно от Том — мрачното му туловище едва се очертаваше в здрача. Мина му през ум, че Кобърн може да се крие някъде във влака, да наблюдава и да чака, за да се увери, че условията му са били изпълнени, преди да предаде г-жа Жилет.

Молейки се да не обърка нещо, Том дръпна ръкава си и погледна светещите стрелки на ръчния си часовник. Откакто беше пристигнал, бяха минали само тридесет секунди. Чудеше се дали сърцето му ще издържи още минута и половина.

Наблюдаваше как дългата стрелка отбелязва още няколко секунди, откакто се беше обадил у дома.

Неволно изстена, когато мислите му се върнаха към сцената, която се беше разиграла този следобед, когато хвана жена си с мобилния телефон. Улови я на местопрестъплението, така да се каже.

Спомни си жалните й, разкаяни стонове, докато той четеше съобщението на дисплея.

Някои от думите бяха толкова откровено сексуални, че все едно скачаха от екрана и го удряха по лицето. Но някак си не можеше да ги свърже с Джанис. Жена му. С която не беше правил секс от… дори не можеше да си спомни кога.

Но когато и да е било, думите, които той четеше на дисплея на мобилния телефон, никога не са били част от тяхната любовна игра или прошепнати в разгара на страстта. Всъщност — до днес — той би заложил заплатата си за цял месец, че такива думи никога не биха излезли от устата й, че такива думи биха я погнусили. Не беше просто предизвикателен език, а най-мръсният жаргон, който английският можеше да предложи.

Беше отворил последния есемес, който някой — кой? — й беше изпратил. Беше сластна покана, описваща в най-малки подробности какво точно иска да направи с нея авторът на есемеса. Отговорът, който тя толкова усърдно набираше на клавиатурата, беше не по-малко откровено приемане на поканата.

— Том…

— Кой е той?

Когато погледна към него — устните й се движеха, но от тях не излизаха думи — той повтори въпроса, подчертавайки всяка дума.

— Никой не е… Не знам… просто едно име. Всички използват кодови имена. Никой не знае…

— Всички?

Той натисна „Съобщения“ в горния ляв ъгъл на екрана, за да се покаже списък на подателите, от които бяха получени есемеси. Избра едно име и се появи списък с разменени съобщения. После отвори есемесите на друг изпращач с още по-мръсно кодово име. Имената бяха различни, но съдържанието на съобщенията беше ужасяващо подобно.

Той хвърли телефона върху дивана и я погледна потресен.

Тя сведе глава, но само за миг, след това я вдигна отново и го погледна право в очите.

— Нямам намерение да се срамувам и да се извинявам. — Тя не изговаряше думите, а ги хвърляше срещу него. — След онова, което трябва да търпя всеки ден — изкрещя тя. — Господ ми е свидетел, че и аз трябва с нещо да се забавлявам. Това е само за забавление. Наистина жалко и просташко, признавам. Но безобидно. Не означава нищо за мен.

Той се взря в нея, питайки се коя е тази жена пред него. Имаше лицето на Джанис, косата, дрехите. Но му беше напълно непозната.

— За мен обаче означава.

Той взе ключовете от колата и профуча през стаята, а тя тръгна да го гони, викайки името му.

Сигурно беше усетила нещо в тона му или прочела нещо в изражението му, което я уплаши и стопи съпротивата й. Защото последното, което я чу да казва, беше: „Не ме изоставяй!“.

Той затръшна входната врата след себе си.

Сега, часове по-късно, звукът от затръшната врата и молбата й още отекваха в главата му.

Беше направо побеснял. Първо машинациите на Хамилтън. После да открие, че собствената му съпруга разменя мръснишки есемеси с бог знае кого. Перверзници. Сексманиаци. Стомахът му се обърна само при мисълта…

Но да я напусне? Да я остави да се справя сама с Лени, след като знаеше, че тя не издържа повече от няколко часа без помощта му? Не можеше да направи това. Не можеше просто да я изостави в това положение, за да се бори с живота сама. И дори ако беше склонен да изостави нея, не можеше просто да зареже Лени.

Всъщност изобщо не знаеше какво щеше да направи по въпроса. Вероятно нищо.

Да не предприемат нищо — това беше начинът, по който той и Джанис реагираха на повечето си проблеми. Нямаха приятели, не правеха секс, в живота им нямаше радост — и никой от двамата не беше направил каквото и да е, за да спре този непрестанен разпад. Сексуалните есемеси щяха да са просто още един аспект от живота им, който щяха да игнорират и да се преструват, че не съществува.

Бяха просто непознати, които живеят в една и съща къща — мъж и жена, които се познаваха от много време, които се бяха радвали и обичали и които сега бяха вързани един за друг с тежка отговорност, която не можеха да изоставят.

Господи, колко бяха жалки.

Той разтри лицето си с ръце и си заповяда да се съсредоточи върху настоящата задача. Провери колко е часът. Точно десет.

Направи така, че да те видят, му беше казал Хамилтън.

Той отвори вратата на колата, излезе и тръгна напред. Спря на няколко метра пред автомобила.

Държеше ръцете си свободно отстрани, малко отдалечени от тялото, точно както му беше наредил Хамилтън. Щурецът продължаваше да изпълва нощния въздух със стържещи монотонни звуци, но Том чуваше ударите на собственото си сърце и неравното си дишане.

Изобщо не чу мъжа. Нямаше представа, че до него има някого, докато не усети дулото на пистолет, опряно до врата му.

 

 

Когато Кобърн каза на Онър какво трябва да направи, тя започна да протестира.

— Но това противоречи на собствения ти план.

— Не, противоречи само на плана, който съобщих на Хамилтън.

— Изобщо не си имал намерение да ме пратиш при Ван Алън?

— Естествено, че не. Някой в тази операция работи за Счетоводителя. Дали е Ван Алън, или друг, някой „пее“ отвътре. Вероятно дори не е един. Счетоводителя се страхува от онова, което знаеш или най-малкото подозираш, и иска да те очисти не по-малко, отколкото мен.

— Не може просто да нареди да ме застрелят.

— Разбира се, че може. Както вече ти казах, операции като тази, с размяна на заложници, могат много лесно да се прецакат. Понякога нарочно. Може да се окажеш „случайна“ жертва.

Това беше отрезвяващо предположение, което я накара да замълчи за няколко секунди. Той беше паркирал открадната кола в гаража на несъществуващ вече автосервиз, където оголените шасита на автомобилите бяха оставени на милостта на атмосферните условия. Когато тя го попита откъде знае за тези скривалища, той беше казал: „Такава ми е работата — да знам“.

Не влезе в подробности, но тя реши, че сигурно е подготвил няколко варианта за бягство — в зависимост от времето, когато ще се нуждае от тях. Както тази вечер.

Бяха чакали в задушния сервиз повече от час, когато той започна да й дава инструкции.

— Остани тук — каза Кобърн. — Има две възможности: да се върна в рамките на няколко минути след десет часа или да не се върна. Ако не се върна, тръгвай с колата. Прибери Емили и…

— И после какво? — попита тя, след като Кобърн замълча.

— Зависи от теб. Обади се на свекър си или на Доръл. Кажи им къде си и те ще те посрещнат с отворени обятия. Поне за известно време.

— Или?

— Или продължаваш да караш и отиваш възможно най-далеч от тук, докъдето може да те откара колата. После се обаждаш на Хамилтън. Казваш му, че няма да се предадеш на никого другиго, освен на него. Той ще дойде да те вземе.

— Защо трябва да са само тези два варианта?

— Защото дойдох в къщата ти в понеделник сутринта. Сега ми се ще да не го бях направил. Но е факт. И сега благодарение на мен Счетоводителя и всичките му главорези ще решат, че ти знаеш нещо. Добрите ще си помислят същото. Трябва да решиш от кой отбор искаш да бъдеш.

Онър го погледна многозначително.

— Аз вече съм решила.

Той задържа очи върху нейните, после каза:

— Добре. Тогава слушай.

Той й даде мобилния си телефон, издиктува един телефонен номер и й каза да го запомни.

— На Хамилтън ли е? Нямаш ли го записан в телефона?

Кобърн тръсна глава.

— Заличавам регистъра след всяко повикване. Съветвам те и ти да го правиш. Запомни ли номера?

Онър го повтори.

След това двамата преговориха отново всички детайли. Кобърн подчерта, че не може да има доверие на никого, с изключение евентуално на Тори.

— Стори ми се свестен човек. Не мисля, че би те предала, но може, без да иска, да ти навреди.

— Как?

— Тези, с които си имаме работа, не са малоумни. Тори замина тази сутрин. Ще станат подозрителни, когато разберат, че я няма. Ще се опитат да открият следите й с надеждата, че ще ги доведат до теб.

— Защо мислиш така?

— Защото аз бих постъпил така.

Тя се усмихна леко, но мозъкът й беше зает да осмисля чутото.

— Как, мислиш, ще реагира Ван Алън, когато се появиш вместо мен?

— Нямам представа. Но ще разбера скоро. Запомни, ако не се върна след няколко минути, значи нещата са се объркали. Веднага се махни оттук.

Когато каза всичко, което имаше да каже, той излезе от колата, загреба с пръсти от пода кал, в която беше текло моторно масло, и размаза тъмната смес по лицето и ръцете си.

После се върна в колата, провери пълнителя на пистолета си, за да е сигурен, че вътре има куршум, и го пъхна обратно в колана. Подаде й револвера на Фред. Беше огромен, тежък и зловещ.

Кобърн сякаш усети отвращението й.

— Гърми като оръдие и хвърля пламъци, когато стреляш с него. Може да не порази целта, но поне ще я уплаши. Не се колебай да дръпнеш спусъка, защото това може да ти струва живота. Разбра ли?

— Разбрах.

— Онър.

Тя премести поглед от пистолета към него.

— Може да ти струва живота — повтори той, натъртвайки на всяка дума.

Онър кимна.

— Не сваляй гарда нито за секунда, нито даже за част от секундата. Запомни думите ми. Когато се чувстваш в най-голяма безопасност, точно тогава си най-уязвима.

— Ще го запомня.

— Добре. — Той пое дълбоко дъх, изпусна го шумно, а после каза думите, от които Онър се страхуваше. — Време е да тръгвам.

— Още не е станало девет часът.

— Ако има снайперисти…

— Снайперисти?

— … трябва да знам къде са.

— Но ти ясно каза на Хамилтън, че Ван Алън трябва да дойде сам.

— Проблемът не е само във Ван Алън. — Вече беше стъпил с единия крак на пода на сервиза и се канеше да излезе от колата, когато внезапно спря. Остана в тази поза няколко секунди, после обърна глава и я погледна през рамо. — Дъщеричката ти е голяма сладурана, ако човек има нерви за деца.

Тя отвори уста, за да каже нещо, но установи, че не може, затова просто кимна.

— А футболната топка… не биваше да го правя. Съжалявам.

И после вече беше тръгнал — сянката му премина бързо по отрупания с боклуци под на сервиза и се плъзна през тесния отвор на ламаринената врата. Колелата върху ръждивата релса изскърцаха, когато той затвори плъзгащата се врата зад себе си. Онър остана сама в тъмнината.

Беше седяла така повече от час — в открадната кола, в изоставена сграда, в компанията единствено на плъховете, които ровеха в боклука. Главата й се пръскаше от мисли.

Притесняваше се за Емили и Тори. Кобърн й беше позволил да звънне в къщата. След като остави телефона да звънне веднъж и после отново набра, Тори беше вдигнала и я бе уверила, че са пристигнали благополучно и всичко е наред. Но това беше преди много часове. От тогава насам може да се е случило нещо и тя нямаше как да научи.

Мислеше за Стан и тревогата му за тях. Почувства вина, че бяха обърнали дома му с главата надолу. При всичката му строгост, привързаността му към нея и Емили беше съвсем реална. Онър нито за миг не се бе съмнявала в това.

Щеше ли някога да разбере, че това, което е направила, е било само за да запази репутацията на Еди? В крайна сметка не беше ли това много по-важно от спасяването на кутия с медали за лека атлетика от гимназиалните му години?

Но тя се страхуваше, че Стан няма да го приеме по този начин и никога няма да й прости, че е осквернила стаята на Еди. Ще гледа на действията й като на предателство не само към него самия, но и към Еди и брака им. Връзката й със Стан щеше да пострада непоправимо.

Освен това мислите й често се връщаха към Кобърн и последните неща, които й беше казал. Като се има предвид какъв затворен човек беше, думите му за Емили бяха наистина много мили. Извиненията му за това, че изобщо я е забъркал, че е съсипал футболната топка, също бяха важни, тъй като той рядко се обясняваше или извиняваше за действията си. Онър си спомни колко непохватно се извини на Емили, задето я беше разплакал.

„Не биваше да го правя“. Извинението може би не беше от най-красноречивите, но Онър не поставяше под въпрос искреността му. Очите му, които изглеждаха още по-впечатляващи заради импровизирания камуфлаж на лицето, бяха изразили съжаление много повече от думите. „Съжалявам“. Онър вярваше, че той наистина съжалява.

Тежкото детство го беше направило циник, а нещата, които беше видял и направил, служейки на страната си, бяха вкоравили сърцето му още повече. Често беше жесток, вероятно защото е видял колко ефективна може да е жестокостта, когато човек иска да постигне резултати. Всичко, което казваше и правеше, беше грубо и ясно, защото знаеше, че колебанието може да бъде фатално. Не се тревожеше, че ще изпитва угризения в бъдеще, защото далеч не очакваше да доживее до дълбока старост, когато човек обикновено преразглежда важните решения и действия в живота си.

Всичко, което правеше, го правеше така, сякаш от това зависеше животът му.

Всичко правеше като за последно — ядеше, извиняваше се, целуваше се…

Тази мисъл мигновено сложи край на размишленията на Онър, защото тя изведнъж с шок осъзна…

— О, боже!

Беше като стон, промълвен в тишината и дошъл право от сърцето.

Внезапно изпълнена с енергия, тя бутна вратата на колата и излезе. Препъвайки се в разхвърляните железарии, тя си запроправя път към вратата на сервиза. С всички сили бутна тежката врата по несмазаната релса — достатъчно, за да може да се промъкне през отвора, което и направи, без даже да се замисли какви опасности могат да я дебнат от другата страна на вратата.

Спря само за секунда, за да се ориентира, а после се затича към железопътната линия.

Защо не го беше разбрала веднага? Инструкциите на Кобърн към нея бяха неговото сбогуване. Той не очакваше да се върне от тази среща с Ван Алън и по собствения си непохватен и лишен от сантименталност начин се беше сбогувал с нея.

Още преди това й беше казал, че не очаква да оцелее, а тази вечер беше отишъл вместо нея, вероятно жертвайки живота си, за да я спаси.

Но той грешеше. Никой нямаше да я застреля. Ако Счетоводителя смяташе, че тя разполага с нещо, което да го уличи, нямаше да я убият, докато не откриеха какво точно е това „нещо“ и не й го отнемеха.

Тя беше незаменима за престъпниците по същия начин, по който беше незаменима за Кобърн, Хамилтън и Министерството на правосъдието. Онова, което Счетоводителя си мислеше, че тя знае или има, беше по-ценно от бронежилетка.

Но Кобърн нямаше такава защита. Тя беше неговата защита.