Сандра Браун
Смъртоносно (39)

Тридесет и осма глава

За Клинт Хамилтън чакането беше истинска агония.

Само преди час агент от офиса в Лафайет се беше обадил, за да го информира, че срещата между Онър Жилет и Том ван Алън е приключила катастрофално, с взривяването на автомобила.

От момента, в който получи зашеметяващите новини, Хамилтън крачеше нервно из вашингтонския си офис или седеше с облегнати на бюрото лакти, разтривайки челото си. Помисли дали да не пийне от бутилката „Джак Даниелс“, която държеше в най-долното чекмедже на бюрото. Устоя на изкушението. Каквито и да бяха следващите новини от Тамбур, той трябваше да ги посрещне с трезва глава.

Чакаше. Крачеше нервно. Не беше търпелив човек.

Обаждането дойде малко след 01:00 сутринта.

От него стана ясно, че Том ван Алън е загинал при експлозията.

— Моите съболезнования, сър — каза агентът в Луизиана.

— Да, благодаря ви — отвърна разсеяно Хамилтън. — А г-жа Жилет?

— Ван Алън е единствената жертва.

Хамилтън едва не изтърва слушалката.

— Какво? Г-жа Жилет? Кобърн? Детето?

— Местонахождението им е неизвестно — отвърна агентът.

Озадачен, Хамилтън помисли по въпроса, но не се сети за логично обяснение. Попита:

— Какво казват от местната пожарна служба за експлозията?

Отговориха му, че инспектор по умишлените палежи от Ню Орлиънс е бил помолен да съдейства в разследването. Извикани били и агенти от Силите за борба с тероризма.

Имаше много въпроси без отговор, но по един властите бяха единодушни: от изгорелия автомобил е изваден само един труп.

Хамилтън попита дали жената на Ван Алън е уведомена.

— Искам да й се обадя лично, но не и преди да е била официално уведомена.

— Двама агенти са изпратени в дома на Ван Алън.

— Дръжте ме в течение. Интересува ме всичко, свързано с този случай, независимо дали е официална информация, или слух. Всичко. Особено за Кобърн и г-жа Жилет.

Той приключи разговора и заби юмрук върху бюрото си. Защо, по дяволите, Кобърн не му се беше обадил, за да му докладва къде се намира и каква е ситуацията? Проклетият кучи син! Но от друга страна, както неохотно признаваше пред себе си, взривяването на кола-бомба не вдъхва особено доверие на който и да било агент в неговите началници, нали?

Хамилтън реши, че вече не може да се занимава със случая от разстояние. Налагаше се да замине. Щеше му се да бе взел първия полет за Луизиана веднага след като получи първия SOS сигнал от Кобърн. От тогава насам нещата само се бяха влошили.

Той направи няколко телефонни разговора и получи разрешение от началството. Поиска отряд агенти, обучени за специални операции.

— Не по-малко от четирима мъже, не повече от осем. Искам ги в Лангли с пълно снаряжение и готови да се качат на самолета в 02:30 часа.

Всички, с които разговаря, го попитаха защо превозва със самолет бойци и оборудване, след като може да използва областния отряд в Ню Орлиънс. Отговорът към всички беше един и същ.

— Понеже не искам никой да разбере, че пристигам.

 

 

Когато на вратата се звънна, Джанис ван Алън се втурна да отвори. Съзнаваше, че е само по нощница, но изобщо не се притесняваше от това. Когато отвори вратата, тя държеше телефон в ръката си и лицето й беше притеснено.

Отсреща стояха двама непознати. Единият беше мъж, а другият — жена, но тъмните им костюми и сериозни физиономии ги правеха еднакви като близнаци.

— Г-жа Ван Алън? — Жената извади кожен портфейл за документи и показа картата си на Джанис. Партньорът й направи същото. — Аз съм специален агент Бет Търнър, а това е специален агент Уорд Фицджералд. Ние сме от офиса на Том.

Гърдите на Джанис се повдигнаха и спаднаха с няколко кратки вдишвания.

— Къде е Том?

— Може ли да влезем? — попита любезно жената.

Джанис тръсна глава.

— Къде е Том?

Те замълчаха, но каменните им физиономии издадоха целта на посещението.

Джанис изпищя и сграбчи ръба на вратата за опора.

— Мъртъв ли е?

Специален агент Търнър посегна към нея, но Джанис дръпна ръката си назад, преди жената да я докосне.

— Мъртъв ли е? — повтори тя с дрезгав глас. После коленете й се подкосиха и тя се свлече на пода.

Двамата агенти на ФБР я вдигнаха и почти я пренесоха в хола, където я поставиха на дивана. През цялото време Джанис крещеше името на Том.

Тогава агенти Търнър и Фицджералд започнаха да й задават въпроси.

— Има ли някой, на когото да се обадите, за да остане с вас?

— Не — изхлипа тя в дланите си.

— Свещеник? Приятел?

— Не, не.

— Има ли член на семейството, когото също трябва да информираме?

— Не! Само ми кажете какво се е случило.

— Да ви направим ли чай?

— Нищо не искам! Искам само Том! Искам си съпруга!

— Дали синът ви…

Очевидно те знаеха за Лени, но не бяха сигурни как да формулират въпрос за него.

— Лени, Лени! — завайка се тя. — О, господи! — Тя зарови лице в ръцете си и изхлипа.

Том обичаше сина им. Колкото и безнадеждно да изглеждаше всичко, колкото и да не вярваше, че някога ще отвърне на любовта му, обичта на Том към Лени беше непоклатима.

Специален агент Търнър седна до нея и сложи утешително ръка през раменете й. Фицджералд се беше преместил и стоеше в другия край на стаята с гръб към тях, говорейки тихо по мобилния си телефон.

Търнър каза:

— Ще имате пълната подкрепа на Бюрото, г-жо Ван Алън. Всички харесваха и уважаваха Том.

Джанис вдигна ръка, готова да й удари плесница. Том изобщо не беше уважаван и по собствените му думи малцина от колегите му го харесваха.

— Как се случи?

— Все още се опитваме да определим…

— Как се случи? — остро повтори Джанис.

— Бил е сам в колата си.

— Колата?

— Паркирал я близо до изоставена железопътна линия.

Джанис вдигна треперещи пръсти към устните си.

— О, господи! Самоубийство? Ние… се счепкахме днес следобед. Той тръгна от къщи разстроен. Опитвах се да му се обадя, за да… да му обясня. Да му се извиня. Но той не вдигаше телефона си. О, боже! — проплака тя и се изправи на крака.

Търнър хвана ръката й и я дръпна обратно на дивана. Успокоително докосна рамото й.

— Том не се е самоубил, г-жо Ван Алън. Загинал е при изпълнение на служебния си дълг. В колата му е била поставена бомба.

Джанис зяпна.

— Бомба?

— Да, взривно устройство. В момента се провежда пълно разследване.

— Но кой… кой…

— Със съжаление трябва да ви съобщя, че лицето, заподозряно за това деяние, също е агент на ФБР.

— Кобърн? — прошепна Джанис.

— Знаете за него?

— Разбира се. Първо, заради масовото убийство в склада. После, Том ми каза, че бил агент, който работи под прикритие.

— Двамата поддържаха ли контакт?

— Поне аз не знам. Но Том ми каза днес, че може да го извикат да прибере Кобърн. — По лицето на агентката премина болезнена гримаса. — Това ли е дългът, който Том е изпълнявал?

— Трябваше да се срещнат с г-жа Жилет при железопътната линия. Том отиде там, за да я вземе.

— Кобърн му е устроил клопка?

— Все още се опитваме да установим…

— Моля ви, кажете ми, че Кобърн е в ареста.

— За съжаление не.

— Господи, защо не е? Какво правят хората ви? Кобърн очевидно е превъртял. Ако го бяхте прибрали навреме, Том щеше да е жив. — Тя вече не се сдържаше. Изхлипа: — Цялото ви скапано Бюро е пълно с некадърници. Затова моят Том е мъртъв!

— Г-жо Ван Алън?

Джанис подскочи. Не беше усетила, че Фицджералд се е върнал при тях. Той й подаде мобилния си телефон.

— За вас е.

Тя се втренчи в него, след това в телефона и едва тогава го пое от ръката му и го сложи до ухото си.

— Ало?

— Г-жо Ван Алън? Обажда се Клинт Хамилтън. Току-що научих за Том. Исках да се обадя и да ви кажа лично колко дълбоко…

— Майната ти!

Джанис прекъсна разговора и подаде телефона на агента.

Положи усилие да възвърне самообладанието си. Избърса лице и пое въздух дълбоко, а когато се усети по-сигурна в себе си, се изправи и тръгна към вратата. Излезе от стаята с думите:

— Няма да ви изпращам. Трябва да видя как е синът ми.