Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lethal, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 41 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2013)
Разпознаване и корекция
Еми (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Сандра Браун. Смъртоносно

Американска. Първо издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 2012

Отговорен редактор: Ивелина Балтова

Стилов редактор: Димитрина Ковалакова

Коректор: Здравка Петрова

ISBN: 978-954-261-054-0

История

  1. — Добавяне

Двадесет и седма глава

Заместник-шериф Крофърд се изненада, когато видя, че целта им е запуснато корабче за лов на скариди, което сякаш не плаваше, а по-скоро клечеше във водата.

Като убежище бе ужасен избор. Първо, плавателният съд бе ненадежден. Което само по себе си бе достатъчно лошо. Освен това се намираше сред обширна пустош и лабиринт от канали, в които човек можеше да се загуби безнадеждно, преди да стигне до Мексиканския залив, ако това изобщо бе планираният маршрут за бягство.

Може би Кобърн не бе толкова умен, за колкото го смятаха. Или го обземаше отчаяние.

Използвайки само сигнали с ръце, за да общува с хората си, той се приближи до корабчето тайно, с изключителна предпазливост.

Екипът, който работеше във временния команден център в полицейското управление на Тамбур, се състоеше от самия него, двама заместник-шерифи, трима полицаи от Тамбур, двама агенти на ФБР и един служител на щатския патрул, който се бе оказал на място в залата и обсъждаше положението с колегите си, когато бе пристигнал един от техниците и бе съобщил, че засича сигнал от телефона на Онър Жилет.

Опитът му да установи местоположението по метода на триангулацията се оказа успешен.

После измина мъчителен час в обсъждане как най-лесно да стигнат до изолираното място. По въздуха, по суша или по вода? След като решиха, че по суша е най-удачно от гледна точка на изненадата, Крофърд отстъпи лидерството на полицая, който бе най-подготвен да ръководи екип за бързо реагиране сред хората на шерифа и колегите от управлението в Тамбур, понеже бе посетил няколко специализирани курса в свободното си време и на свои разноски.

Той сподели ограничените си познания и обобщи случая с думите:

— Гледайте да не прецакате всичко, като застреляте жената и детето.

Което и Крофърд би могъл да каже на останалите, и то в рамките на пет секунди, а не на трийсет и пет минути.

Натовариха се в трите служебни джипа и подкараха в дъжда. Стори им се, че пътуват с часове, макар че бяха изминали само четиридесет минути, когато стигнаха до мястото, отвъд което не можеха да продължат с джиповете.

Освен това Крофърд не искаше приближаването им да бъде оповестено от рева на двигателите. Бяха продължили пеша и сега клечаха, притаени сред дърветата, и наблюдаваха корабчето, от което идваше сигналът на телефона. Според Крофърд бе истинско чудо, че има предавателна клетка някъде наблизо, макар да не знаеше дали да го отдаде на Божието провидение, или на предвидливостта на мобилния оператор.

Слънцето изгряваше, но хоризонтът на изток бе толкова плътно забулен от облаци, че зората изобщо не можеше да разпръсне сумрака наоколо. Водата в канала, която бе повишила нивото си след проливния дъжд предишната вечер, изглеждаше съвсем неподвижна, както и испанският мъх, който висеше от клоните на дърветата в прогизнали туфи. Беше прекалено рано дори и за птиците. Тишината бе плътна като памук.

Крофърд даде знак на хората си да минат напред. Нямаха друг избор, освен да рискуват и да се изложат на показ, докато прекосяваха разстоянието от дърветата до брега. Когато Крофърд стигна до корабчето, отново провери оръжието си, после се покатери нагоре и леко стъпи на палубата. Другите го последваха, но той първи стигна до капитанската кабина, първи чу яростна ругатня и шум от движение в долната част, първи насочи оръжието си към мъжа, който се появи на стълбите.

Стан Жилет се измъкна от прохода и влезе в кабината с вдигнати ръце. В едната стискаше мобилен телефон.

— Заместник-шериф Крофърд. Закъсняхте.

 

 

Беше разплакал детето.

Когато изтръгна телефона от ръчичката й, Емили писна толкова силно, че можеше да събуди и мъртвец. Майка й направо скочи от леглото.

Той грабна ревящото дете и бързо го метна през рамо, при което освободи другата си ръка, за да вземе Елмо и одеялцето й. Набута ги в пухкавите й ръчички, после сграбчи ръката на Онър и я задърпа — протестираща — нагоре по стълбите, през капитанската кабина и на палубата.

Ако беше сам, щяха да са му нужни само няколко минути да напусне корабчето, да прегази канала, а после да прекоси разстоянието от половин миля през блатото до мястото, където бе оставил пикапа. Дори и в полумрака преди зазоряване щеше да се измъкне за част от времето, което сега му бе нужно само да ги свали от корабчето. Онър се запъна и не искаше да скочи във водата, но той я бутна и тя успя да прегази плитчината. После на два пъти се спъна по време на лудешкия им спринт към пикапа.

И през цялото време хлапето стискаше до болка врата му и неспирно хленчеше в ухото му:

— Не беше нарочно.

Когато стигнаха пикапа, тя още бърбореше. Подаде я на Онър, която се бе наместила на седалката до шофьора. Тръшна вратата, заобиколи тичешком отпред, скочи на шофьорската седалка, пъхна ключа. Гумите забуксуваха в калта, но накрая зацепиха и пикапът потегли рязко напред.

Вече бяха далеч от риболовното корабче, но той не смееше да свали гарда. Мобилният телефон на Онър бе послужил като морски фар и бе отвел полицията право при тях. Веднага щом установят, че не са на корабчето, преследването щеше да започне.

Не знаеше по кое време хлапето е включило телефона на майка си. Минути преди да го събуди? Часове? Но трябваше да предположи най-лошото, а в такъв случай бе цяло чудо, че изобщо са избягали. В най-добрия случай едва ли имаха голяма преднина.

Затова блокира в съзнанието си присъствието на хленчещото дете и майка му и се концентрира върху това да се отдалечи максимално от корабчето за възможно най-кратко време, без да се изгубят, да хлътнат в някой канал или да се ударят в дърво.

Онър успокояваше Емили, говореше й тихичко, докато я притискаше до гърдите си и я галеше по косата. Най-сетне хлапето спря да плаче, макар че всеки път щом погледнеше към тях, го срещаха пълни с упрек очи.

Накрая излезе на един главен път. Тъй като не искаше да го спрат за превишена скорост, той освободи леко педала на газта и попита Онър дали има някаква представа къде се намират.

— Югоизточно от Тамбур, мисля. Къде искаш да стигнем?

Къде да отидат?

Проклет да е, ако знаеше.

Засега всичко, което правеше, бе да хаби скъпоценно гориво, затова спря на паркинга на крайпътно заведение, където пикапът нямаше да прави впечатление сред множеството негови събратя. Комбинацията от бензиностанция и супермаркет явно бе посещавана най-вече от работници на надница, които се запасяваха с кафе, цигари и сандвичи, преди да отидат на работа.

Поне половин минута след като изключи двигателя, никой не каза нищо. Накрая той погледна към двете жени, които ужасно усложняваха живота му. Възнамеряваше да им го съобщи най-безцеремонно, когато хлапето се обади с треперлив гласец:

— Извинявай, Кобърн. Не беше нарочно.

Той прехапа език. Примигна няколко пъти. Погледна към Онър, но понеже тя не каза нищо, отново се загледа в момиченцето, чиято мокра бузка бе притисната до гърдите на майка му. Измърмори тихо:

— Извинявай, че те разплаках.

— Няма нищо.

Майка й обаче не бе настроена толкова благосклонно.

— Изплаши я до смърт. И мен също.

— Е, аз също щях да се изплаша до смърт, ако се бях събудил, вторачен в двуцевката на Доръл Хокинс.

Онър прехапа устни и преглътна забележката, която се канеше да направи. Вместо това се наведе над главицата на Емили и я целуна.

Успокоителният жест някак си успя да го накара да се почувства още по-зле, задето бе разплакал детето.

— Виж, казах, че съжалявам. Ще й взема… хм… балон или нещо такова.

— Страх я е от балони — обади се Онър. — Плаши се, когато се пукат.

— Тогава ще й взема нещо друго — раздразнително се обади той. — Какво харесва?

Главицата на Емили се вдигна рязко, сякаш бе на пружина.

— Харесвам Томас Локомотива.

Кобърн я изгледа втренчено в продължение на няколко мига, после абсурдността на ситуацията го срази и той избухна в смях. Беше се изправял очи в очи с престъпници, чиято единствена цел бе да му отрежат главата. Бе се измъквал под тежък обстрел, бяха се целили в него с гранатомет, бе скачал от хеликоптер секунди преди да се разбие. Бе се отървавал на косъм от смъртта безброй пъти.

Нямаше ли да е забавно, ако го надвие Томас Локомотива?

Онър и Емили го гледаха притеснено и той осъзна, че никоя от двете не го е виждала да се смее досега.

— Стана ми смешно — каза той.

Емили отново се развесели и попита:

— Може ли сега да закусим?

Кобърн се замисли, после измърмори под нос:

— Защо не, по дяволите?

Слезе от колата и отвори сандъка с инструменти, който бе закрепен отзад в каросерията. Предния ден бе открил там джинсово яке. Миришеше на бензин и бе изцапано с масло, но той го облече. Застана до отворената врата и се приведе към тях.

— Какво искате?

— Не е ли по-добре да отида аз? — попита Онър.

— Не мисля.

— Все още не ми вярваш?

— Не е това. В тази тълпа… — Погледът му се спря на разрошената й коса и подпухнали като от целувки устни. Не пропусна и прилепналата тениска, която ясно очертаваше формите й, които си бяха съвсем истински, а не фалшиви, както сам знаеше. — Ще привлечеш внимание.

Тя явно разбра какво си мисли той, защото бузите й порозовяха. Бе прекъснала целувката предната нощ, но това не значеше, че не й бе харесала. Всъщност според него означаваше, че много й е харесала. Прекалено дори. Бе останал на палубата близо половин час след като тя набързо си бе тръгнала, но когато слезе долу, забеляза, че още е будна, макар да се преструваше на заспала.

Дори и след като си бе легнал, той дълго се въртя в леглото, неспокоен и възбуден. Ако и тя бе толкова развълнувана от целувката, нищо чудно, че сега се изчервява и не може да го погледне в очите.

Онър остана с извърнато лице и само каза:

— Каквото вземеш.

Кобърн си сложи шапката и слънчевите очила, които бе намерил в пикапа, и както и очакваше, напълно се сля с останалите посетители. Изчака на опашка, за да използва микровълновата печка, после взе претоплените сандвичи и отиде до касата, за да ги плати. Веднага щом подаде торбата с храна на Онър, той запали и потегли.

Докато шофираше, хапваше сандвич и отпиваше от кафето, което бе ароматно и освежаващо силно. Но съзнанието му бе заето с нещо много по-важно от топлата храна и кафето. Кобърн анализираше ситуацията и обмисляше какви действия да предприемат от тук нататък. Бяха попаднали в задънена улица и не бе сигурен как да постъпи.

Като онзи път в Сомалия, когато оръжието му бе засякло точно когато обектът го бе забелязал. Трябваше да вземе решение: да зареже мисията и да си спасява кожата или да изпълни задачата и да плати с живота си.

Разполагаше само с хилядна от секундата, за да направи избор.

Тогава бе пуснал оръжието и бе използвал и двете си ръце, за да прекърши врата на мъжа.

И сега не разполагаше с време за вземане на решение. Още не виждаше преследвачите си, но усещаше нетърпението им.

Шансът не бе на негова страна, но още не бе готов да се откаже, да зареже мисията си и да остави Счетоводителя да развива бизнеса си.

Дори не бе готов да се обади на Хамилтън и да помоли за подкрепа Том ван Алън, защото не вярваше напълно на собствената си агенция. Но и в Бюрото навярно също не му вярваха напълно.

След всичко, което във ФБР знаеха за него, вероятно действително допускаха, че може да е превъртял и да е избил всички онези мъже в склада в неделя вечер. Ако преценяха, че им е по-изгодно да го обявят за ветеран, страдащ от посттравматичен синдром, точно така и щяха да постъпят и никой нямаше да повярва в нещо друго, вероятно дори и жената, с която споделяше крадения пикап и с която се бе целувал толкова страстно.

Вероятността да не доживее разрешаването на този случай бе напълно реална. Нямаше да е в състояние да оневини себе си за масовото убийство в склада. Щеше да отиде в гроба и да изгние в позор. Но Господ му бе свидетел, че няма да се остави да го превърнат в изкупителна жертва за делата на Счетоводителя. Щеше да се бори докрай.

Тази сутрин се бяха измъкнали на косъм. Беше абсолютно убеден, че включеният мобилен телефон бе накарал потерята да хукне към окаяното корито и най-вероятно Доръл Хокинс водеше хайката. Ако Емили не бе го събудила, всички щяха да бъдат застреляни в леглата си.

Рискът за живота му бе част от неговата работа. Но не можеше да си позволи да рискува техния живот.

Взел решение, той каза:

— Вчера спомена за някакъв приятел.

Онър погледна към него.

— Тори.

— Леля Тори — изчурулика Емили. — Тя е забавна.

Не би трябвало да има значение от какъв пол е приятелят й. Но с изненада отбеляза задоволството си от факта, че е жена.

— Добра приятелка ли ти е?

— Най-добрата. Емили я смята за роднина.

— Имаш ли й доверие?

— Абсолютно.

Той отби от пътя, спря на банкета и измъкна телефона си от джоба на панталона. После се обърна към Онър и заяви направо:

— Трябва да се отърва от вас двете.

— Но…

— Никакво „но“ — отсече той. — Единственото, което ме интересува, е дали ще повикаш на помощ кавалерията, след като ми видите гърба.

— Имаш предвид Доръл?

— Него, полицията, ФБР. Снощи ми изреди всички причини, поради които си с мен. Една от тях бе, че не вярваш на властите. Още ли е така?

Тя кимна.

— Кажи го.

— Няма да повикам кавалерията.

— Добре. Мислиш ли, че приятелката ти може да ви скрие за няколко дни?

— Защо няколко дни?

— Защото толкова ми даде Хамилтън.

— Даде ти по-малко.

— Ще ви скрие ли?

— Ако я помоля.

— Няма ли да предаде доверието ти?

Без дори мигновено колебание Онър кимна убедено.

— Това означава и тя да не вика помощ — напомни той.

— Това е последното, което Тори би направила.

Беше несвойствено на природата му, на обучението и опита му да се довери на някого. Но нямаше друг избор, освен да даде шанс на Онър. Веднага щом се изгуби от погледа й, тя можеше да пусне Доръл Хокинс по петите му, но това бе риск, който трябваше да поеме.

Алтернативата бе да задържи нея и Емили при себе си. Но в такъв случай можеха да бъдат ранени или дори убити. Макар че бе виждал какви ли не злодеяния, а за някои от тях и самият имаше вина, не би могъл да понесе да гледа как те двете умират. Той бе виновен, задето бяха въвлечени в случая. Трябваше да остави Онър в блажено неведение.

Но съжаленията за стореното бяха загуба на енергия, а той нямаше време за губене.

— Добре. Време е да подложиш на изпитание абсолютното си доверие в тази приятелка. Кой е номерът й?

— Няма да стане, ако ти се обадиш. Трябва да говоря аз.

Той поклати глава.

— Това ще означава, че и ти ще бъдеш замесена.

— Замесена ли? В какво?

Той погледна към Емили, която си пееше заедно с Елмо. Песничката отначало го бе дразнила, но вече й бе свикнал и през повечето време изобщо не я чуваше. Отново се обърна към Онър и заговори тихо:

— Замесена във всевъзможни гадости, които може да възникнат, когато времето ми изтече. — Зелените й очи останаха вторачени в него и той прочете мълчаливия й въпрос. — Ако не успея да направя друго, поне ще се погрижа за Доръл Хокинс.

— Да се погрижиш ли?

— Знаеш какво имам предвид.

— Не можеш просто да го убиеш — прошепна тя.

— Да, мога. Ще го направя. Непременно.

Тя извърна глава и се загледа през изцапаното с насекоми стъкло към надвисналото мрачно небе. Видимо разстроена, каза:

— Всичко това ми е толкова чуждо.

— Разбирам те. Но аз съм в свои води, затова трябва да се довериш на преценката ми.

— Знам, че се съмняваш в Стан. Но той би…

— Няма начин.

— Той ми е свекър, Кобърн. Обича ни.

Той сниши глас още повече.

— Искаш ли Емили да стане свидетел на сблъсъка между мен и него? Защото знаеш, че в крайна сметка ще се стигне до това. Смяташ ли, че просто ще ме пусне да вляза в къщата му и ще гледа как ровя в нещата на Еди? Не. Независимо дали е замесен в бизнеса на Марсет и Счетоводителя, или е честен човек, който защитава доброто име на сина си, той ще се съпротивлява на действията ми. Със сила. И не само това. Ще бъде бесен, задето съм ви въвлякъл, теб и внучката му, във всичко това.

Изражението й я издаваше. Тя знаеше, че той има право. Но въпреки това продължаваше да изглежда мъчително неуверена. Даде й само няколко секунди, преди да продължи да я подтиква.

— Кой е номерът на Тори?

Тя упорито вирна брадичка.

— Съжалявам, Кобърн. Не мога.

— Не й вярваш достатъчно?

— Тази каша е само моя. Как да забъркам и Тори в нея? Ще я изложа на опасност.

— Труден избор, знам. Но е единственият, който имаш. Освен ако… — Той наклони глава към Емили. — Ако вярваш, че Доръл Хокинс ще се съжали над нея и няма да я убие. Аз не бих заложил на това. Ти избирай.

Тя го изгледа гневно.

— Винаги използваш този аргумент.

— Защото винаги действа. Кой е номерът на Тори?