Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lethal, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 41 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2013)
Разпознаване и корекция
Еми (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Сандра Браун. Смъртоносно

Американска. Първо издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 2012

Отговорен редактор: Ивелина Балтова

Стилов редактор: Димитрина Ковалакова

Коректор: Здравка Петрова

ISBN: 978-954-261-054-0

История

  1. — Добавяне

Четиридесет и пета глава

Кобърн се хвана за корема и падна на тротоара.

Онър изпищя.

Кобърн чу гласа на Емили, която разбудена от суматохата, питаше плахо къде е Елмо.

Но звуците като че ли идваха към него от мъничка точица светлина в края на много дълъг тунел. Той се бореше да остане в съзнание, но борбата беше непосилна.

Бяха го ранявали на два пъти. Веднъж в рамото и веднъж в прасеца. Но този път беше различно. Беше лошо. Беше виждал и колеги, и врагове, простреляни в червата, и повечето от тях бяха мъртви. Куршум с малък калибър може да те убие също толкова ефикасно, колкото с голям.

Той се изправи в полуседнало положение, притискайки дланта си върху дупката в корема, откъдето бликаше кръв. Опря гръб на колата и се опита да фокусира невзрачната женица, която го беше простреляла.

Тя насочи пистолета към Онър и й нареди да стои в колата. Вече го беше обезвредила. Той виждаше пистолета си на тротоара, съвсем близо до него, но въпреки това бе недостижим. Оръжието на Фред беше под седалката на шофьора, но Онър не можеше да стигне до него, без да я застрелят.

Тя ридаеше и питаше жената:

— Защо, защо?

— Заради Том — отвърна тя.

Така значи. Жената на Том ван Алън. Вдовицата. Поне нямаше да умре, без да знае защо. Но за жена, която се бе решила на кръвно отмъщение, изглеждаше забележително хладнокръвна. Дори не беше ядосана. Кобърн се зачуди защо ли.

— Ако Том не беше отишъл на онази жп линия, за да се срещне с Кобърн — каза тя, — той все още щеше да е жив.

Тя го беше обвинила за смъртта на съпруга си и бе привела присъдата в изпълнение още същата вечер. Снощи, поправи се Кобърн. Небето на изток беше започнало да почервенява. Чудеше се дали ще доживее да види слънцето над хоризонта. Хубаво щеше да е да види още един изгрев.

Яд го беше, че кръвта му ще изтече пред очите на Онър. Ами ако Емили се събуди и види кръвта да се лее от него? Ще се уплаши, а до този момент той беше направил всичко по силите си да я защити и да я предпази от страха.

Вече достатъчно неприятности беше причинил на Онър и на нея. Странно, помисли си той, че и двете май го харесваха. Е, поне малко. А сега пак ще им причини болка и дори няма да има възможност да се извини.

Винаги беше мислил, че с този занаят, когато и да умре, все ще е късно — и това не го притесняваше. Но така беше гадно.

По дяволите, защо точно сега… Тъкмо беше научил какво е да правиш любов с жена. Не само да задоволиш нагона, но наистина да се слееш с човека, на когото принадлежи тялото. И за какво му беше да знае разликата, след като се бе оставил да го гръмнат по този глупав начин?

Да, нещата изобщо не бяха наред.

Но не трябваше да мисли за това сега, а за нещо друго. Нещо, което му убягваше. По дяволите, какво беше? Нещо важно, но някак неуловимо… Нещо сякаш му намигаше като последната звезда, която проблясваше в просветляващото небе над главата на Джанис ван Алън. Нещо, което трябваше вече да се е сетил. Нещо…

— Откъде знаеш?

Едва след като зададе въпроса, той осъзна какво го гложди.

Джанис ван Алън погледна надолу към него.

— Какво?

Все по-трудно му беше да диша. Той примигна срещу надигащия се мрак на безсъзнанието. Или смъртта.

— Откъде знаеш, че съм бил на релсите?

— Том ми каза.

Беше лъжа. Ако Том й бе казал нещо, преди да тръгне за срещата, той щеше да й каже, че ще се срещне с Онър, защото именно нея очакваше. А след това Том не е можел да й каже каквото и да било.

Беше го научила от някой друг. Кой? Не от агентите, които са били изпратени да я уведомят за смъртта на съпруга й. Те нямаше как да го знаят. Дори Хамилтън не знаеше преди половин час, когато Кобърн му разказа какво се беше случило на железопътната линия. Единствените хора, които биха могли да й кажат, бяха онези, които той бе забелязал в близост с релсите. Хората, които бяха поставили бомбата и които присъстваха, за да се уверят, че са постигнали целта си.

Онър я умоляваше да се обади за помощ.

— Той ще умре! — изхлипа тя.

— Именно това е целта — студено отвърна Джанис ван Алън.

— Не разбирам как можеш да обвиняваш Кобърн. Той е федерален агент като мъжа ти. Том изпълняваше дълга си, а също и Кобърн. Помисли за сина си. Ако Кобърн умре, ще отидеш в затвора. Какво ще стане с момчето тогава?

Изведнъж Кобърн грохна напред и простена през стиснати зъби.

— Моля те, позволи ми да му помогна — умоляваше Онър.

— Вече не може да му се помогне. Той умира.

— И после какво? И мен ли ще застреляш? И Емили?

— Няма да докосна детето. За какъв човек ме мислиш?

— Не по-добър от мен — каза Кобърн и замахна с все сила с ножа на Стан Жилет, който беше извадил от ботуша си, докато беше наведен. Ножът поряза глезена на Джанис и вероятно прекъсна ахилесовото сухожилие. Тя изкрещя, кракът й се подкоси и точно в този момент той намери достатъчно сила, за да я повали, ритайки с двата крака едновременно.

— Онър! — Опита се да извика, но гласът му едва се чу.

Тя се метна от колата, грабна пистолета, който Джанис беше изтървала при падането, и го насочи надолу към нея, нареждайки й да не мърда.

— Кобърн? — попита тя задъхано.

— Дръж я на мушка. Кралското воинство идва.

Онър осъзна, че полицейски коли се носят с огромна скорост към тях от всички възможни посоки. Първата пристигнала кола носеше отличителните знаци на шерифската служба. Шофьорът остави тъмни дири от гумите, когато закова рязко колата. Той и пътникът му Стан излязоха от автомобила за части от секундата. Униформеният вече беше извадил пистолета си. Стан носеше ловната пушка.

— Онър, слава богу, че си добре! — изрече Стан, тичайки към нея.

— Г-жо Жилет, аз съм заместник-шериф Крофърд. Какво се случи?

— Тя простреля Кобърн.

Крофърд и двама колеги поеха охраната на Джанис, която се гърчеше на тротоара, стиснала глезена си, като стенеше и проклинаше Кобърн. Другите, които също излизаха от колите си, се устремиха към тялото на Доръл.

Стан посегна към Онър и я прегърна.

— Накарах Крофърд да ме вземе, като го заплаших с оръжие.

— Радвам се, че си тук, Стан. Виж как е Емили, моля те. Тя е на задната седалка. — Онър се откъсна от прегръдката му и извика към медиците, които излизаха от линейката, да побързат, а след това падна на колене до Кобърн.

Тя докосна косата му, докосна лицето му.

— Не умирай. Само да си посмял да умреш!

— Хамилтън — каза той.

— Какво?

Той посочи с глава зад гърба й. Онър се обърна. От два черни шевролета се изсипваха служители на ФБР в пълно бойно снаряжение, както и един мъж, който изглеждаше още по-страшен от тях, макар да беше облечен в костюм и вратовръзка.

Мъжът пое право към нея и Кобърн, като пътьом се оглеждаше във всички посоки, сякаш искаше да запамети всички елементи от ужасяващата сцена.

— Г-жо Жилет? — каза той, когато се приближи.

Тя кимна.

— Кобърн е тежко ранен.

Хамилтън поклати мрачно глава в знак, че е разбрал.

— Защо не си във Вашингтон? — изръмжа Кобърн.

— Защото имам един неуправляем агент, който не изпълнява заповеди.

— Всичко е под контрол.

— Позволи ми да не се съглася. — Тонът му беше недоволен, но Онър усети, че той е наясно колко сериозна е раната на Кобърн. — Съжалявам, че не можах да дойда тук навреме, за да спра това… Бяхме в къщата й — каза той и кимна по посока на Джанис, която също бе наобиколена от парамедици. — Намерихме доказателства, че се готви да изчезне. Може би и да напусне страната. Намерихме бележки, есемеси на различни мобилни телефони, от които разбрахме, че е тръгнала да отмъщава на Кобърн за случилото се с Том. Свързах се с Крофърд, комуто току-що бяха докладвали за изстрели в този район. Оставих един човек при сина й и пристигнах, колкото може по-бързо.

— Пусни ме — изръмжа Кобърн на парамедика, който се опитваше да му постави катетър във вената. Той се бори упорито с човека и спечели, успявайки да пъхне ръка в джоба на панталона, който в добрите си времена беше принадлежал на бащата на Онър, а сега беше напоен с кръв.

Извади мобилен телефон и го вдигна, за да може Хамилтън да го види.

— На Доръл е. Малко преди да излезе от колата си, той се обади по него.

Кобърн изрече това на пресекулки. Гласът му ставаше все по-слаб, но нацапаният му с кръв палец натискаше клавишите на телефона. Избра маркирания номер и каза:

— Той се обади на Счетоводителя.

Секунди по-късно всички глави се обърнаха по посока на звънящия мобилен телефон. Звуците идваха от якето на Джанис ван Алън.

За Онър следващите деветдесет минути преминаха като насън. След като направи потресаващото разкритие, че Джанис ван Алън и Счетоводителя са едно и също лице, Кобърн загуби съзнание, което облекчи сериозно задачата на лекарския екип да му даде първа помощ и да го натовари в медицинския хеликоптер.

Според Онър бе истинско чудо, че Емили бе проспала кротко драматичните събития. От друга страна, този дълбок сън я тревожеше. Беше транспортирана до спешното отделение с линейка. Позволиха й да отиде до болницата с нея, но след като пристигнаха, категорично отхвърлиха настояването й да остане с Емили.

Докато екип педиатри преглеждаше детето, Онър и Стан чакаха нетърпеливо с чаши хладко кафе, което той беше взел от автомата. И двамата изпитваха неловкост, както никога досега.

Накрая той каза:

— Онър, дължа ти извинение.

— Едва ли. След това, което направих в къщата ти? След като те оставих вързан за стол? След като позволих на Кобърн да ти вземе „магическия нож“?

Той се усмихна, но очевидно имаше какво да каже.

— Ти се опита да обясниш защо. Аз не те слушах. Отхвърлих всичко с лека ръка.

— Доста неща се струпаха.

— Да, така е. Но аз искам да ти се извиня не само за това, което се случи през последните няколко дни. За всичко след смъртта на Еди — каза той. — Следях те като ястреб. Не, не се опитвай да го отречеш — и двамата знаем, че е вярно. Страх ме беше, че ще срещнеш мъж, ще се влюбиш, ще се омъжиш и аз ще остана извън живота ви. Твоя и на Емили.

— Това никога нямаше да се случи, Стан — тихо каза тя. — Ти си част от нашето семейство. Емили те обича. Аз също.

— Благодаря ти за това — каза той дрезгаво.

— Не го казвам просто така. Честно казано, не знам какво бих направила без твоята подкрепа през последните две години. Винаги беше до нас и аз никога няма да мога да ти благодаря достатъчно за всичко, което направи.

— Чешит съм, знам си го. Наговорих грозни неща за личния ти живот. Извинявам се.

— Знам, че ти е обидно да мислиш за мен и Кобърн заедно.

— Както ти каза, това не е моя…

— Не, нека да довърша. Хрумна ми, че Еди е предвидил това. Кой би могъл да види моята татуировка, освен любовник? Той е имал доверие в мен и е смятал, че ще направя мъдър избор, когато реша да допусна някого до себе си. Еди е знаел, че той ще е почтен човек, в противен случай аз никога не бих стигнала дотам с него.

Тя спря за миг, а после добави:

— Обичах Еди. Ти го знаеш, Стан. Той ще си остане в сърцето ми до последния ми дъх. Но… — Тя се пресегна към ръката му и я стисна. — Но той вече не е в живота ми. Трябва да го приема и да продължа напред. А също и ти.

Той кимна, но се боеше да проговори, защото не знаеше дали ще може. Очите му бяха подозрително влажни. Онър беше благодарна за стабилното му присъствие. Тя още стискаше ръката му, когато се появи заместник-шериф Крофърд.

— Вашата приятелка г-жа Шира? Спешните служби са взели мерки след обаждането ви на телефон 911. Открили са я сама в къщата. С огнестрелна рана в главата.

— Какво? О, господи!

Крофърд показа с жест, че иска да продължи.

— Подложили са я на операция, за да извадят куршума. Говорих с един неин приятел, човек на име Бонел Уолъс, който е там с нея. Състоянието й е тежко, но стабилно. Хирургът казал на г-н Уолъс, че куршумът не е причинил трайни увреждания. Естествено говорил много предпазливо, но по негови прогнози тя ще се възстанови напълно.

Замаяна от облекчение, Онър опря глава в рамото на Стан.

— Слава богу.

— Той каза да му се обадите, когато имате възможност. Има много неща да ви казва и други, които иска да чуе от вас. Но искаше да знаете, че г-жа Шира го е познала и са разменили няколко думи. Първият й въпрос е бил за вас и Емили. Казал й, че сте в безопасност.

— Ще му се обадя скоро. Чували ли сте нещо за г-жа Ван Алън?

— Тя е на лечение под строга охрана.

— А Кобърн? — попита тя задъхано. — Знаете ли нещо?

— Боя се, че не — отвърна Крофърд. — Сигурен съм, че Хамилтън ще се обади, когато има какво да съобщи.

Чакането й се стори безкрайно, но малко след този разговор педиатърът, който беше прегледал Емили, пристигна с добри новини. Той потвърди, че е погълнала прекомерно количество антихистамин.

— Ще я настаним в отделна стая и ще я оставим да се наспи. Ще следим състоянието й през цялото време. Не очаквам някакви трайни последици. — Той успокоително докосна ръката на Онър. — Не видях признаци, че върху нея е имало други посегателства.

Позволиха на нея и Стан да съпроводят Емили, докато я настаняваха в отделна стая. Изглеждаше мъничка и безпомощна в болничното легло, но като си представи колко по-зле можеше да бъде, Онър беше благодарна, че се е отървала само с това.

Тя се беше навела над нея и галеше косичката й, когато Стан я повика. Онър се обърна.

Хамилтън беше застанал до вратата на стаята. Без да отделя поглед от очите й, той тръгна бавно към нея.

— Реших, че трябва да ви го кажа лично.

— Не… — изстена тя. — Не. Не!

— Съжалявам — каза той. — Кобърн не издържа.