Сандра Браун
Смъртоносно (14)

Тринадесета глава

Около час преди зазоряване намериха лодката, собственост на Арлита Тибаду. Очевидно някой я бе издърпал и укрил сред кипарисова горичка.

Двама от хората на шерифа си пробивали път през блатото, когато единият я забелязал в светлината на прожектора си. Двамата с партньора му побързали да се обадят по телефоните си и да съобщят на останалите, така че само половин час след откритието двайсетина изтощени, но въодушевени полицаи вече се бяха събрали на мястото.

Фред Хокинс, който се намираше в районното управление в центъра на Тамбур, когато новината стигна до него, бе използвал взетия назаем от полицията в Ню Орлиънс хеликоптер, за да стигне възможно най-близо до въпросната горичка. Веднага щом хеликоптерът го остави, колегите му го взеха с моторницата си и изминаха заедно остатъка от пътя. Доръл вече бе на мястото, когато той пристигна.

— Започнала е да пропуска вода — осведоми го Доръл, като мина направо към същината. Насочи прожектора си към частично потопения корпус на лодката. — Поне имаме нова отправна точка.

— Не знаем със сигурност дали е бил Кобърн.

— Или е той, или е някакво странно съвпадение. — Доръл използва лъча на фенерчето си, за да посочи кървавите петна по едното гребло. — Продължава да кърви. Дяволска история…

Той не довърши, вместо това обходи с фенерчето си заобикалящия ги пейзаж. Еднообразна, сива, отчайваща пустош, в която нямаше с какво да отличиш един квадратен метър от следващия, освен по смъртоносните обитатели на блатото, които се криеха в измамно тихите му води.

— Да — въздъхна Фред, схванал мисълта на брат си. — Но както сам каза, поне имаме нова отправна точка.

— Най-добре да съобщиш на другите.

— Така е. — Фред се обади по телефона си.

В следващите тридесет минути пристигнаха още полицаи, които бяха надлежно информирани и изпратени да претърсват нови участъци. Уведомиха и агентите на ФБР от службата на Том ван Алън.

— Обадете се на Том — каза им Фред. — Трябва веднага да научи за това. Може да се наложи да помоля федералните служби за подкрепления. Те разполагат с по-хубави играчки от нашите.

Докато палеше цигара, Доръл дръпна брат си настрани.

— Ами Стан? Да го накарам ли да събере някои от вчерашните доброволци, за да се включат и те?

Фред погледна към небето на изток, или по-скоро към онова, което се виждаше през гъстата кипарисова горичка.

— Да изчакаме да се съмне. Стан знае повече за издирването и преследването, отколкото двамата с теб някога ще научим. Но някои от ония юнаци могат по-скоро да навредят, отколкото да помогнат.

Доръл издиша пушека от цигарата си.

— Не се опитвай да излъжеш лъжеца, братле. Не искаш цял куп доброволци в това преследване, както не искаш и никакви подкрепления от шерифа. Или федералните. Не искаш никой освен теб да спипа Лий Кобърн.

Фред се ухили.

— Винаги съм ти бил ясен като бял ден.

— Защото мислим еднакво.

Двамата се присъединиха към останалите. Разгърнаха карти. Водни канали, които се пресичаха и образуваха сложна мрежа, бяха разпределени между хората, за да ги проверят.

— Кобърн ще има нужда от вода за пиене — напомни на останалите Фред. След разлива на петрол никой с капка здрав разум в главата си не би посмял да пие от речните канали. — Знаете ли за някакви рибарски хижи, вили, бараки, складове, нещо от този род в района? Някъде, където би могъл да намери бутилирана вода?

Споменаха няколко възможни източника. Неколцина мъже бяха изпратени да ги проверят.

— Действайте много внимателно — предупреди ги Фред, докато се отправяха към малките си лодки, с които бяха патрулирали цяла нощ. — Изключете двигателите, преди да се приближите.

Доръл предложи да поеме най-трудния маршрут и Фред го остави.

— Ако някой може да претърси този район, без да се загуби, това си ти. Дръж телефона си подръка, а аз ще се постарая и моят да е в готовност. Ако видиш нещо, обади се първо на мен.

— Няма нужда да ми го повтаряш. Междувременно, ти в полицейския участък ли се връщаш?

— Какво, и да се оставя репортерите да ме тормозят? — Фред поклати глава. — Виж тук. — Картата им бе разгъната върху участък относително суха земя. Близнаците приклекнаха над нея и Фред проследи с пръст тънка синя линия, която обозначаваше дълъг и тесен канал. — Виждаш ли докъде води в крайна сметка?

— До къщата на Еди.

Двамата се изгледаха продължително и многозначително. Фред заговори пръв.

— Малко ме притеснява.

Доръл се съгласи:

— Четеш ми мислите. Стан трябваше да иде при тях вчера вечерта за вечеря по случай рождения му ден, но по-късно ми каза, че Онър отложила срещата им, защото двете с Емили били пипнали стомашен вирус. Няма да е зле да ги проверим.

Фред отново сгъна картата и я напъха в задния джоб на униформения си панталон.

— Ще се почувствам по-добре, след като ги видя. Освен това все някой трябва да претърси онзи канал. Най-добре да го направя аз.

 

 

Онър отвори очи и се изненада не толкова от факта, че ръцете й са отвързани от таблата, колкото от това, че изобщо е спала. Не смяташе, че може да заспи, и бе удивена, че се е унесла в сън. През прозореца се виждаше розовото сияние на изгрева.

Беше сама в леглото.

Скочи и хукна към стаята на Емили. Вратата бе открехната, точно както я бе оставила предната вечер. Дъщеря й спеше кротичко, меките й руси къдрици бяха разпилени по възглавницата, лицето й бе заровено в любимото одеялце, а пухкавата й ръчичка стискаше Елмо.

Онър я остави и се втурна през всекидневната към кухнята. Стаите бяха празни, сумрачни и тихи. Ключовете не бяха на кукичката до задната врата и когато погледна през прозореца, забеляза, че колата й не е паркирана отпред.

Кобърн го нямаше.

Може би я бе събудил шумът от запаления двигател. Но в цялата къща цареше спокойствие, което й подсказваше, че заминаването му може да е станало доста по-рано.

— Слава богу, слава богу — прошепна тя, докато разтриваше замръзналите си ръце над лактите. Бяха настръхнали, но това й доказваше, че е жива. Не вярваше, че ще си тръгне, че ще остави нея и Емили невредими. По някакво чудо бяха оцелели след ужасяващо дълги ден и нощ, прекарани в компанията на масов убиец.

Прималя й от облекчение.

Но само за миг. Трябваше да съобщи на властите за случилото се. Щяха да тръгнат по следите му оттук. Можеше да им каже, да им даде номера на колата си. Те…

Препускащите й мисли бяха грубо прекъснати, когато се сети нещо. Как би могла да се обади на някого? За последен път бе видяла мобилния си телефон в ръцете на Кобърн, а вече нямаше стационарна линия. Стан се бе опитал да я разубеди да я прекъсва, но тя му бе възразила, че това е само поредният ежемесечен разход за нещо, което бе станало излишно.

Сега този аргумент отново отекна в съзнанието й.

Бързо претърси къщата с надеждата да открие телефона си. Не го намери, както и очакваше. Кобърн бе прекалено умен, за да го остави. Липсата му щеше да я забави, и докато тя намереше начин да уведоми властите, той щеше да е далеч оттук.

Без телефон, кола или лодка…

Лодка.

Точно това я бе събудило! Не запалването на двигателя на колата й, а заглъхващият звук от мотора на лодка. Сега, когато бе напълно разбудена, осъзна разликата, защото бе прекарала целия си живот близо до лодките.

Изтича до входната врата, отключи я и направо прескочи верандата, затрополи по стъпалата, стъпи накриво и залитна напред. Опря се на ръце, за да не удари лицето си, хукна надолу по склона, а маратонките й се пързаляха по росната трева. Успя някак да остане на крака през останалото разстояние до кея.

Стъпките й отекнаха глухо по овехтелите дъски и стреснаха един пеликан на отсрещния бряг. С шумно пляскане на крила той литна нагоре. Тя заслони очи с ръка срещу слънцето, докато се оглеждаше и в двете посоки по канала за лодка.

— Онър!

Сърцето й подскочи и тя се завъртя в посоката, от която дойде викът. Фред Хокинс, седнал зад руля на малка рибарска лодка, се измъкна изпод прикритието на една плачеща върба.

— Фред! Слава богу!

Той форсира двигателя и само след секунди стигна до кея. Онър толкова се радваше да го види, че за малко да изтърве въжето, което й метна. Приклекна и го уви около металния кол.

Фред едва бе стъпил на кея и тя му се хвърли на врата. Ръцете му се обвиха около нея.

— Господи, Онър, какво има?

Тя притисна здраво едрото му тяло, после го пусна и отстъпи крачка назад. По-късно щеше да има време за благодарности.

— Той беше тук. Мъжът, когото преследвате. Кобърн.

— По дяволите… Изведнъж изпитах някакво странно предчувствие преди около половин час, когато намерихме… Добре ли си? Емили?

— Добре сме. Чудесно. Той… не ни нарани, но… — Тя спря за миг, да си поеме въздух. — Взе колата ми. Телефонът. Затова тичах насам към кея. Стори ми се, че чух лодка. Аз…

— Сигурна ли си, че точно Кобърн е откраднал…

— Да, да. Появи се тук вчера.

— Бил е тук през цялото време?

Тя закима енергично.

— Вчера през целия ден. И през нощта. Събудих се само преди няколко минути. Беше си тръгнал. Не знам по кое време.

Гърдите я боляха от тежкото дишане. Притисна длан до сърцето си.

Усетил напрежението й, Фред постави ръка на рамото й.

— Добре, сега се успокой. Поеми си дъх и ми разкажи всичко, което се е случило.

Тя преглътна и вдиша няколко пъти дълбоко.

— Вчера сутринта… — Като прекъсваше и подновяваше разказа си, тя му описа появата на Кобърн и изпитанието, на което бе подложена през целия ден. — Двама от хората на шерифа се отбиха тук снощи. — Задъхано обясни какво бе станало. — Може би трябваше да се опитам да им кажа, че той е вътре, но там беше и Емили. Страхувах се, че той ще…

— Постъпила си правилно — увери я той и стисна окуражително рамото й. — Той ранен ли е? Намерихме кръв по следите му.

Тя му обясни за раната на главата.

— Мисля, че е доста дълбоко разкъсване. Беше изподран и ожулен от промъкването сред храстите, но няма други наранявания.

— Въоръжен ли е?

— Има пистолет. Заплаши ме с него. Снощи в един момент се сбихме за него. Успях да го докопам, но той ми го отне.

Фред прокара длан по изнуреното си лице.

— Исусе, можело е да те убие.

— Толкова ме беше страх, Фред. Нямаш представа.

— Мога да предположа. Но важното е, че той е намерил убежище, а после е продължил бягството си, без да ви нарани.

— Не търсеше убежище. Знаеше коя съм. Кой е Еди. Или поне беше чувал за него. Дойде тук с определена цел.

— Какво говориш, по дяволите? Да не би да е някой, когото Еди е арестувал?

— Не мисля. Каза, че никога не го е срещал. Каза, че… Той каза… каза… — Не можеше да овладее треперенето на гласа си и Фред го усети.

— Добре. Сега си в безопасност. — Замърмори успокоителни думи, които бяха щедро подправени с цветисти ругатни. Обгърна раменете й и я завъртя към къщата. — Трябва да се обадя и да докладвам. Да влезем вътре.

Онър се облегна на рамото му, разчитайки на подкрепата му, докато вървяха нагоре по склона. Сега, когато кризата бе отминала и двете с Емили бяха вън от опасност, тя изведнъж се разтрепери. С пристигането на помощта куражът, който й бе нужен, за да защити себе си и дъщеря си, я напусна. Както бе казал Фред, той можеше да я убие. Доскоро бе уверена, че точно така и ще стане.

Цялата сериозност на положението и обстоятелството, че са били на косъм от смъртта, сега се стовари с цялата си тежест върху нея и я доведе до сълзи. Бе чувала за този феномен, за хора, които се държат изключително храбро по време на криза, а след като отмине изпитанието, губят контрол над себе си.

— Той претърси основно къщата — каза тя на Фред, когато приближиха верандата. — Настояваше, че Еди е загинал, защото е притежавал нещо ценно.

Фред възмутено изсумтя под нос.

— Не и онзи Еди, когото познавах.

— Опитах се да му кажа, че греши. Отказа да ми повярва. Изтърбуши къщата ми за нищо.

— Какво търсеше? Пари ли?

— Не. Не знам. И той не знаеше. Или поне така каза. Но настояваше, че това нещо — каквото и да е то — е било причината Еди да загине.

— Той умря при катастрофа.

Тя стъпи на верандата, вдигна очи към него и сви рамене.

— Това не прозвуча убедително на Кобърн.

Фред спря като закован, когато влязоха във всекидневната и видя опустошението, причинено от Кобърн.

— Майчице мила. Не си преувеличила.

— Само дето не събори стените и не изкърти дъските на пода. Беше твърдо убеден, че притежавам нещо, което Еди е пазил и затова е загинал.

— Откъде му е хрумнало подобно нещо?

Тя разпери ръце в пълно недоумение.

— Ако можеш да разбереш това, вероятно ще откриеш и мотива му да убие онези седем души.

Той измъкна мобилния телефон от колана на панталона си и набра някакъв номер.

— Трябва да осведомя останалите.

— Ще отида да проверя как е Емили.

Тя мина на пръсти по коридора и отиде до стаята на Емили. Надникна през открехнатата врата и с облекчение забеляза, че дъщеря й се е обърнала по гръб, но продължава да спи. Ако беше будна, щеше да сметне присъствието на Фред за гостуване и щеше да е озадачена, че той не изоставя всичко, за да си поиграе с нея.

Освен това, като вдовица на полицай, Онър знаеше, че я очакват дълги часове разпити и показания. Скоро щеше да се обади на Стан да дойде и да вземе Емили до края на деня. Той понякога бе прекалено властен и настойчив, но днес щеше да е благодарна за помощта му.

Засега просто затвори плътно вратата на детската стая с надеждата, че дъщеря й ще поспи още малко.

Когато отново влезе във всекидневната, Фред бе на същото място, където го бе оставила, и държеше телефона до ухото си.

— Госпожа Жилет не е сигурна по кое време се е измъкнал, така че не знаем каква преднина има и в каква посока е поел. Но е с нейната кола. Изчакай. — Закри слушалката с ръка. — Какъв е номерът?

Тя му го каза, той го повтори и описа колата й. Погледна я и вдигна въпросително вежди, за да потвърди дали си спомня правилно. Тя кимна.

— Незабавно обяви колата за междущатско издирване. Информирай суперинтенданта и му кажи — предай молбата ми — че имам нужда от всеки полицай, който е на разположение.

След като затвори, той й се усмихна съчувствено.

— Много скоро наоколо ще гъмжи от полицаи. Опасявам се, че къщата ще добие още по-окаян вид.

— Няма значение, стига да го заловите.

Той върна телефона в калъфа на колана.

— О, ще го хванем. Едва ли е далеч.

Едва бе изрекъл това и входната врата се отвори с трясък, при което вътре връхлетя Кобърн. Стискаше пистолета с двете си ръце, а дулото му сочеше тила на Фред.

— Не мърдай! — изкрещя Кобърн.

В следващия миг яркочервена звезда избухна в средата на челото на Фред Хокинс.