Сандра Браун
Смъртоносно (25)

Двадесет и четвърта глава

Доръл направи дължимото посещение при майка си.

Както се очакваше, тя бе съсипана от скръб. Роднините от женски пол се тълпяха около нея, държаха ръцете й и слагаха мокри кърпи на челото й. Броениците им потракваха, докато се молеха за душата на Фред и за утеха на любимите хора, които той бе оставил след себе си.

В кухнята вече нямаше място за всичката храна, донесена от приятели, роднини и съседи. Климатикът безуспешно водеше битка с приближаващата буря, която бе снижила атмосферното налягане и повишила влажността на въздуха.

Мъжете, за да избягат от драмата в къщата, бяха изнесли препълнените си чинии навън, в двора. Седяха на столовете по моравата и галеха пушките и пистолетите си, оставени на скута им, с привични движения, които за тях бяха втора природа като почесването зад ушите на ловните кучета. Подаваха си бутилки евтино уиски и на висок глас се заканваха как ще отмъстят на убиеца на Фред.

— Да се надява законът да го настигне, преди аз да го докопам — казваше един от чичовците, жесток тип, който бе загубил едното си око във Виетнам, но въпреки това стреляше по-точно от всички, с изключение може би на Доръл.

— Утре по това време ще ви донеса топките на тоя Кобърн в стъклен буркан — заканваше се един братовчед, който още не бе навършил необходимата възраст, за да пие алкохол, но вече бе толкова пиян, че едва не падна от пъна, на който седеше.

Един от по-малките братя на Доръл крещеше на буйните си деца, които се гонеха из двора.

— Покажете малко уважение, по дяволите! — викна той, после се закле, че няма да намери покой, докато Кобърн е жив. — Лошо му се пише на всеки, който закачи семейството ни.

Щом се наядоха до насита и пресушиха бутилките, те се натовариха в пикапите си и се отправиха към определените им райони, за да подновят търсенето на убиеца.

Доръл се сбогува с разплаканата си майка, откъсна се от потните й ръце, които го стискаха здраво, и потегли заедно с другите, но за разлика от тях беше сам в колата. Въпреки че беше полупиян, лесно се справяше със завоите по тесните пътища и караше бързо. Цял живот бе обикалял по тези пътища и ги познаваше отлично. Беше шофирал по тях и много по-пиян от тази вечер. Той и Фред. Той и Еди.

Мисълта за Еди го върна в спомена за онзи рибарски излет, запечатан на снимката, която Крофърд бе прибрал като доказателство. Доръл си спомняше случая като едно от най-хубавите преживявания, което четиримата бяха споделили.

Спомените му за този ден бяха последвани от мисли за рибарската му лодка и дните, преди да започне да работи за Счетоводителя. Двамата с Фред бяха от бедно семейство и цял живот се бяха борили да свържат двата края. Фред бе потърсил финансова стабилност, като бе станал полицай. Но носенето на униформа и дежурствата не бяха за Доръл. Той искаше да е самостоятелен.

Беше си купил лодката с кредит, който му отпусна един изключително стиснат банкер. Лихвата бе безбожно висока, но Доръл никога не бе закъснявал с вноските.

После години наред бе развеждал туристи из Залива и бе понасял търпеливо групите богати и пияни негодници — доктори, адвокати, брокери и други подобни — които се смятаха за много по-висша категория хора от един прост рибар и екскурзовод с кажунски акцент. Той бе търпял обидните им подмятания, наливането със скъп алкохол и повръщането след това, оплакванията им от жегата и слънцето, бурното море и неотзивчивите риби. Бе понасял всичките им глупости, защото прехраната му зависеше от това.

В известен смисъл бе благодарен на урагана Катрина, задето бе унищожил лодката му и бе сложил край на това. Доръл Хокинс бе приключил с подмазването на онези тъпи копелета.

Именно тогава Счетоводителя се бе свързал с него и Фред с предложението да заработят добри пари. Работата щеше да е далеч по-вълнуваща и доходна, отколкото всяко друго занимание, което двамата биха могли да измислят. Дори и в техния щат, където незаконната печалба бе нещо съвсем обичайно като раците, схемата им предлагаше начин да натрупат неприлично голямо богатство.

Доръл не се плашеше от опасността, с която бе свързано начинанието. Отплатата си струваше риска. Харесваше му да се движи по ръба на закона и дори се забавляваше от факта, че през деня е градски служител, а през нощта — нещо съвсем различно.

Работата му бе да сплашва, да осакатява и да убива, ако се налага. Имаше вродена склонност към дебненето и лова, а сега можеше да си изкарва прехраната с това. Единствената разлика бе, че преследваше хора.

Затова сега препускаше из черните пътища и търсеше Лий Кобърн. Както и вдовицата и детето на най-добрия му приятел.

Когато мобилният му телефон звънна, той намали леко, за да се обади, но след като чу съобщението на човека от другата страна на линията, натисна спирачката докрай и колата се закова със свистене, обгърната в облак прах.

— Майтапиш ли се с мен?

Имаше силен страничен шум, но човекът, който говореше шепнешком, се постара да бъде чут въпреки това. Макар че Доръл съвсем не искаше да чуе какво има да му казва.

— Реших, че трябва да знаеш, за да може да го предадеш на Счетоводителя.

— Много ти благодаря за загрижеността — иронично отвърна Доръл.

Прекъсна връзката, изтегли колата встрани от пътя, до ръба на канавката и остави мотора да работи, след което запали цигара и едва тогава се обади на Счетоводителя.

Вече бе изтрезнял напълно.

Спести си традиционния поздрав.

— Говори се, че Кобърн е федерален агент.

Счетоводителя не каза нищо, само дишаше бавно и дълбоко, което не вещаеше нищо добро.

Доръл си представи кипящ вулкан в мига преди да изригне, и избърса потта, която се стичаше по слепоочията и влизаше в очите му.

— Кога го научи?

— Десет секунди преди да ти се обадя.

— Кой ти каза?

— Един от нашите в полицейския участък. Той го чул от федералните, които работят с тях и хората на шерифа по отвличането. Слуховете твърдят, че Кобърн е агент, работещ под прикритие.

Последва дълга тишина. После той каза:

— Е, както ти самият проницателно изтъкна тази сутрин, човекът изглежда необичайно умен за докер на пристанището. Ще ми се само да го беше осъзнал, преди да го оставиш да избяга от склада.

Стомахът на Доръл се сви на топка, но не каза нищо.

— А онази приятелка на Онър? Нещо ново, след като я посети тази сутрин?

— Тори не е напускала дома си. Наистина вярвам, че не се е чувала с нея, иначе нямаше да стои бездейно. Научих обаче, че си има ново гадже. Потомствен банкер от Ню Орлиънс, казва се Бонел Уолъс.

— Познавам го. Държим наши пари в банката му.

— Сериозно? Е, заприказвах празноглавата рецепционистка на фитнес клуба в бара, където бе отишла да обядва. Направих й няколко комплимента и това й бе напълно достатъчно. Нямаше търпение да ми се оплаче от Тори, която била „кучка с голяма буква“.

Доръл вече дишаше малко по-спокойно. Радваше се, че може да докладва нещо положително след слуховете за Кобърн. Не си бе губил времето днес. Бе проявил инициативност и имаше напредък. Беше важно Счетоводителя да го знае.

— Момичето — казва се Амбър — предполага, че Уолъс не иска никой от клиентите му в банката или светските му познати да знаят, че има нужда от личен треньор, затова е започнал да идва тук на тренировки. Има голям корем и още по-голям портфейл. Тори го набелязала за цел на секундата. Впила нокти в него и той вече е хлътнал до уши. Тори си въобразява, че връзката им е тайна, но всички служители знаят, че господин Бонел Уолъс не идва само да помпа мускули в Тамбур.

След продължително мълчание Счетоводителя се обади:

— Това е полезна информация, която можем да използваме при подходящ случай. За съжаление това не те приближава до залавянето на Кобърн, нали?

— Не.

— Двамата с Фред ни забъркахте в голяма каша, Доръл. При това в крайно неподходящ момент. Кобърн трябваше да бъде убит заедно с останалите, независимо какъв е. Не съм забравил кой го остави да се измъкне. Намери го. Убий го. Не ме разочаровай отново.

Евтиното уиски се надигна в гърлото на Доръл, парещо и вонящо. Той преглътна тежко.

— Откъде да знаем с Фред…

— Длъжни сте да знаете. — Тонът на Счетоводителя стана толкова рязък, че Доръл веднага изгуби желанието си да възразява. И за да е сигурен, че е бил правилно разбран, Счетоводителя добави: — Чувал си ме да говоря с голямо уважение за Диего и неговия бръснач.

Овлажнелите от пот ръце на Доръл настръхнаха.

— Единственият проблем с Диего е, че всичко свършва прекалено бързо за човека, който ме е разочаровал. Не страда достатъчно дълго.

Доръл едва успя да изскочи от колата, преди да повърне на пътя.