Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lethal, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 41 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2013)
Разпознаване и корекция
Еми (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Сандра Браун. Смъртоносно

Американска. Първо издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 2012

Отговорен редактор: Ивелина Балтова

Стилов редактор: Димитрина Ковалакова

Коректор: Здравка Петрова

ISBN: 978-954-261-054-0

История

  1. — Добавяне

Първа глава

— Мамо?

— Ммм?

— Мамо?

— Ммм?

— В градината има някакъв мъж.

— Какво, миличка?

Четиригодишното момиченце застана до ъгъла на кухненската маса и се загледа с копнеж в глазурата, която майка му слагаше върху тарталетките.

— Даваш ли ми малко и на мен, мамо? Може ли да ми дадеш?

— Когато свърша, можеш да оближеш купата.

— Направила си шоколадова глазура.

— Защото тя ти е любимата, а ти си любимото ми момиче — отвърна тя и намигна на детето. — И — проточи обещаващо — ще ги поръсим със захарни пръчици веднага щом свърша с глазурата.

Емили засия, а после лицето й се намръщи загрижено.

— Той е болен.

— Кой е болен?

— Мъжът.

— Какъв мъж?

— В градината.

Думите на Емили най-сетне проникнаха през естествения филтър, с който майките отсяват маловажното бърборене.

— Наистина ли има мъж навън?

Онър остави глазираната тарталетка на таблата, пусна шпатулата в купата с глазура и разсеяно избърса ръце в една кухненска кърпа, докато минаваше зад гърба на детето.

— Лежи на земята, защото му е зле.

Емили последва майка си от кухнята във всекидневната. Онър се приближи до прозореца и огледа внимателно градината, но видя само тучната зелена морава, която се спускаше полегато към кея.

Зад овехтелите греди на кея водите на заблатения ръкав се полюляваха лениво, едно водно конче се носеше над тях и понякога докосваше вълните. Бездомната котка, която отказваше да приеме обясненията на Онър, че това не е нейната къща, дебнеше невидима плячка в лехата с яркоцветни цинии.

— Ем, няма…

— До храста с белите цветя — упорито измърмори Емили. — Видях го от прозореца на стаята ми.

Онър отиде до вратата, вдигна резето, след това пристъпи на верандата и погледна към белите ружи.

Мъжът беше там. Лежеше по лице, тялото му бе полуизвърнато настрана, главата му бе обърната в другата посока, лявата му ръка бе просната над главата. Не помръдваше. От мястото си Онър не можеше да забележи движението на гръдния му кош, за да прецени дали диша.

Тя се обърна и внимателно побутна Емили обратно към къщата.

— Миличка, иди в спалнята на мама. Телефонът ми е на нощното шкафче. Донеси ми го, моля те.

Не искаше да изплаши дъщеря си и затова говореше съвсем спокойно, но побърза да слезе по стъпалата на верандата и хукна по росната трева към простряното тяло.

Когато се приближи, забеляза, че дрехите му са изцапани, скъсани на места и опръскани с кръв. Имаше кръв и по протегнатата ръка и дланта. На темето му тъмнееше голям кичур, прогизнал от кръв.

Онър приклекна и докосна рамото му. Когато човекът простена, тя въздъхна облекчено.

— Господине? Чувате ли ме? Ранен сте. Ще извикам помощ.

Той скочи толкова бързо, че не й остана време да се дръпне, какво остава да се защити. Мъжът действаше светкавично и точно. Лявата му ръка се вдигна и обгърна тила й, докато дясната опря късото дуло на пистолет в малката ямка, където се съединяваха ребрата й. Насочи го нагоре и наляво, право в сърцето й.

— Кой друг е тук?

Гласните й струни се сковаха от страх. Онър не можа да продума.

Той стисна тила й и повтори със зловещ глас:

— Кой друг е тук?

След няколко безплодни опита тя успя да отрони:

— Моята… дъщеря.

— Някой друг, освен хлапето?

Тя поклати глава. Или поне опита. Мъжът стискаше болезнено тила й. Усещаше натиска на всеки от пръстите му. Сините му очи пронизваха като лазери.

— Ако ме лъжеш…

Дори нямаше нужда да довършва заплахата, за да изтръгне хленч от гърлото й.

— Не лъжа. Кълна се. Сами сме. Не ни наранявай. Дъщеря ми… тя е само на четири. Не я наранявай. Ще направя каквото кажеш, само недей…

— Мамо?

Сърцето й се сви и тя издаде задавен звук като безпомощно, хванато в капан животно. Тъй като не можеше да завърти глава, тя извърна само очи към Емили. Момиченцето бе само на няколко метра от тях. Стоеше с разтворени стъпала като патенце, няколко руси къдрици падаха на личицето й, пухкавите й пръстчета се подаваха изпод копринените цветя на сандалите й. Стискаше мобилния телефон и изражението й бе напрегнато.

Онър изпита прилив на всепоглъщаща любов. Запита се дали това не е последният миг, в който вижда Емили цяла и невредима. Мисълта бе толкова ужасяваща, че извика сълзи в очите й, но заради дъщеря си тя бързо ги прогони с примигване.

Не осъзнаваше, че зъбите й тракат, докато не се опита да заговори. Успя да промълви:

— Всичко е наред, скъпа.

Очите й отново се спряха на мъжа, който с едно дръпване на спусъка можеше да пръсне сърцето й на парчета. Емили щеше да остане сама и ужасена, и изцяло на милостта му.

Моля те. Очите й го умоляваха безмълвно. После Онър прошепна:

— Моля те.

Суровите му, студени очи приковаваха като магнит нейните, докато бавно отдръпваше пистолета. Смъкна го на земята и го постави зад бедрото си, така че Емили да не може да го види. Но неизречената заплаха си оставаше.

Мъжът свали ръка от врата на Онър и се обърна към Емили.

— Здравей.

Не се усмихна, докато го казваше. Тънки линии очертаваха дъгички около устните му, но Онър не вярваше да са се появили там от много усмивки.

Емили го огледа стеснително и зарови върха на сандала си в гъстата трева.

— Здравей.

Мъжът протегна ръка.

— Дай ми телефона.

Тя не помръдна и когато той щракна с пръстите на протегната си ръка, тя измърмори:

— Не каза „моля“.

Тази дума, изглежда, изобщо не бе в речника му. Но само след миг той каза:

— Моля.

Емили направи крачка към него, после рязко спря и погледна към Онър за разрешение. Макар устните й да трепереха почти неудържимо, тя успя да изобрази някакво подобие на усмивка.

— Всичко е наред, миличка. Дай му телефона.

Емили срамежливо се приближи. Когато дойде на ръка разстояние, тя се наведе напред и пусна телефона в дланта му.

Изцапаната му с кръв ръка го стисна.

— Благодаря.

— Моля. На дядо ли ще се обадиш?

Очите му се преместиха към Онър.

— Дядо?

— Ще дойде на вечеря днес — щастливо изчурулика Емили.

Без да откъсва поглед от очите на Онър, мъжът провлечено запита:

— Наистина ли?

— Обичаш ли пица?

— Пица? — Отново погледна към Емили. — Да. Разбира се.

— Мама каза, че мога да ям пица на вечеря, защото е тържествен случай.

— Аха. — Пъхна мобилния телефон на Онър в предния джоб на мръсните си джинси, после хвана ръката й над лакътя със свободната си длан и й помогна да стане, като се изправяше едновременно с нея. — Изглежда, съм дошъл точно навреме. Хайде да влизаме. Тъкмо ще ми разкажеш всичко за партито довечера.

Стиснал здраво ръката на Онър, мъжът я поведе към къщата. Онър трепереше толкова силно, че едва не се строполи, докато направи тези няколко крачки. Емили се заигра с котката. Побягна след нея, като я викаше неспирно, и се скри зад живия плет в другия край на градината.

Веднага щом дъщеря й се отдалечи достатъчно, за да не ги чува, Онър каза:

— Имам малко пари. Не са много, сигурно са няколкостотин долара. Имам и малко бижута. Можеш да вземеш всичко, което притежавам. Само, моля те, не наранявай дъщеря ми.

И през цялото време, докато говореше, тя отчаяно оглеждаше градината за нещо, което би могла да използва като оръжие. Маркучът за вода, навит на стойката в края на верандата? Саксията с мушкато на долното стъпало? Някоя от тухличките, вкопани в земята, които ограждаха цветната леха?

Не би могла да стигне до тях навреме, дори ако успее да се изтръгне от хватката му, което щеше да е трудно, ако не и невъзможно. А докато се бореше с него, той просто щеше да я застреля. И тогава можеше да прави с Емили каквото си поиска. Онър усети горчилка в гърлото си.

— Къде ти е лодката?

Тя извърна глава и го изгледа неразбиращо.

Мъжът раздразнено кимна към празния кей.

— Кой е излязъл с лодката?

— Нямам лодка.

— Не ме лъжи.

— Продадох лодката, когато… Преди няколко години.

Той явно претегли мислено отговора, после попита:

— Къде е колата ти?

— Паркирана е отпред.

— Ключовете в нея ли са?

Онър се поколеба, но мъжът стегна хватката върху ръката й и тя поклати глава.

— Вътре са. На куката на стената до вратата в кухнята.

Мъжът тръгна нагоре по стъпалата на верандата, като я буташе пред себе си. Онър усещаше пистолета, опрян в гърба й. Обърна глава, за да повика Емили, но той я спря:

— Остави я!

— Какво ще правиш?

— Ами, първо… — започна той, след като отвори вратата и я бутна вътре пред себе си — ще се уверя дали не лъжеш, че няма никого другиго тук. А после… ще видим.

Усещаше напрежението в него, докато я тикаше напред през празната всекидневна, а после и по малкото коридорче към спалните.

— Няма никого, освен Емили и мен.

Той бутна вратата на стаята на Емили с дулото на пистолета. Вратата се отвори и разкри розова панорама. Никой не чакаше в засада. Мъжът прекоси стаята с две големи крачки и рязко отвори вратата на малката гардеробна. Успокоен, че никой не се крие вътре, той избута Онър обратно в коридора. Поеха към втората спалня.

Когато приближиха, той изръмжа в ухото й:

— Ако вътре има някого, най-напред ще застрелям теб. Разбра ли?

Изчака секунда, сякаш й даваше шанс да си признае, но Онър остана безмълвна. Мъжът изрита силно вратата с върха на ботуша си, така че тя се блъсна в стената.

Спалнята й изглеждаше почти подигравателно спокойна. Слънчевата светлина струеше през щорите и образуваше шарки по дървения под, по бялата плетена покривка и по бледосивите стени. Вентилаторът на тавана караше прашинките да танцуват в косите слънчеви лъчи.

Мъжът бутна Онър към гардероба и я накара да отвори вратата. Отпусна се съвсем леко, когато надникна в съседната баня и откри, че е празна.

Погледна я право в лицето.

— Къде е пистолетът?

— Пистолетът?

— Сигурно имаш пистолет, скрит някъде.

— Не, нямам.

Очите му се присвиха.

— Кълна се — каза тя.

— От коя страна на леглото спиш?

— Какво? Защо?

Той не повтори въпроса си, само продължи да я гледа втренчено, докато Онър най-сетне посочи.

— Отдясно.

Отстъпвайки от нея, той се приближи до нощното шкафче от дясната страна на леглото и провери чекмеджето. Вътре имаше фенерче и книга с меки корици, но никакво оръжие. После я шокира, като избута матрака заедно със завивките и чаршафите, за да открие достатъчно от леглото, но не видя нищо, освен пружини.

Направи й знак с брадичка да излезе от стаята. Върнаха се във всекидневната, а оттам минаха в кухнята, където очите му зашариха във всички посоки, докато я огледа цялата. Погледът му се спря на кукичката на стената, където бяха окачени ключовете за колата.

Когато забеляза погледа му, тя каза:

— Вземи колата. Само си тръгни.

Той не обърна внимание на думите й, само попита:

— Какво е това там?

— Пералното помещение.

Отиде до вратата и я отвори. Пералня и сушилна машина. Дъска за гладене, сгъната в една ниша на стената. Сушилник, на който простираше по-деликатните части от облеклото си, които и сега висяха там. Разнообразие от дантела в пастелни цветове. Един черен сутиен.

Когато се върна, сините му очи на викинг обходиха тялото й по начин, който накара лицето й да пламне, а тялото й се обля в лепкава пот.

Той пристъпи към нея, тя направи крачка назад — естествен отговор на смъртната заплаха, която той представляваше за нея. Нито за миг не се заблуждаваше, че е нещо различно.

Всичко в него излъчваше заплаха, като се започне от студените очи и ясно изразената костна структура на лицето му. Беше висок и слаб, но кожата на ръцете му бе опъната върху мускули, които изглеждаха стегнати като струни. Китките му бяха прорязани от силни изпъкнали вени. По дрехите и косата му бяха полепнали естествени отпадъци — клончета, парчета мъх, малки листа. Той изглеждаше безразличен към всичко това, както и към засъхналата кал по ботушите и по крачолите на джинсите му. Миришеше на блато, на пот и на опасност.

В тишината се чуваше дишането му. Можеше да чуе и ударите на своето сърце. Вниманието му бе фокусирано единствено върху нея и това я ужасяваше.

Нямаше никакъв шанс, след като с едно помръдване на показалеца можеше да изстреля куршум право в нея. Стоеше между нея и чекмеджето, в което бяха кухненските ножове. На плота бе кафеварката, все още наполовина пълна със сутрешното й кафе, достатъчно горещо, за да го попари. Но за да стигне до нея или до ножовете, трябваше да мине покрай него, а това засега изглеждаше неосъществимо. Съмняваше се, че може да избяга, но дори и да успееше да му се изплъзне, не би оставила Емили.

Разумните аргументи и убеждаването, изглежда, оставаха единствените й възможности.

— Отговорих напълно искрено на всичките ти въпроси, нали? — подхвана тя с нисък и треперлив глас. — Предложих ти пари и каквито ценности…

— Не ти искам парите.

Тя посочи към кървящите драскотини по ръцете му.

— Ранен си. Главата ти е в кръв. Аз… ще ти помогна.

— Първа помощ? — издаде пренебрежителен звук. — Не мисля, че се нуждая от това.

— Тогава какво… какво искаш?

— Съдействието ти.

— За какво?

— Сложи ръце зад гърба си!

— Защо?

Той направи две премерени крачки към нея.

— Чуй ме! — Тя облиза устни. — Не искаш да го направиш.

— Сложи ръце зад гърба си! — повтори той тихо, като натъртваше на всяка дума.

— Моля те — изрече тя, ридаейки. — Малкото ми момиченце…

— Няма да повтарям. — Направи още една крачка към нея.

Тя отстъпи и се озова долепена до стената зад нея.

Последната крачка го изправи на сантиметри от нея.

— Направи го!

Инстинктът я подтикваше да се бори с него, да го издере и отблъсне, да го рита, за да се опита да предотврати или поне да забави неизбежното. Но тъй като се страхуваше, че неподчинението й може да реши съдбата на Емили, тя направи каквото й бе наредено и стисна ръце зад гърба си, като ги пъхна между тялото си и стената.

Мъжът се наведе по-близо. Онър извърна глава настрани, но той пъхна ръка под брадичката й и отново я обърна с лице към себе си.

Заговори шепнешком:

— Виждаш ли колко лесно би било да те нараня?

Тя го погледна в очите и кимна вцепенено.

— Е, няма да го направя. Обещавам да не нараня нито теб, нито хлапето. Но трябва да правиш всичко, което ти кажа. Ясно ли ти е? Разбрахме ли се?

Сигурно би могла да намери някаква утеха в обещанието, макар и да не му вярваше напълно. Но внезапно разбра кой е той и изтръпна от ужас.

Останала без дъх, пророни дрезгаво:

— Ти… ти си човекът, който е застрелял онези мъже снощи.